Решение № 3626 от 13.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6087/2018 г.

Решение № 3626 от 13.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6087/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Образувано е по подадена касационна жалба от Н. Стоев, чрез адв. Г. Смоличка, срещу Решение № 1592 от 12.03.2018 г., постановено по адм. д. № 198 по описа на Административен съд София – град (АССГ) за 2018 г., в частта, с която е отхвърлено искането на Стоев за присъждане на законната лихва върху претендираното и присъдено обезщетение, считано от датата на подаване на исковата молба - 05.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. С Определение № 2387 от 16.04.2018 г., постановено по адм. д. № 198 по описа на АССГ за 2018 г. искането на Стоев за изменение на Решение № 1592 от 12.03.2018 г. в частта за разноските е оставено без уважение. Поради липсата на подадена жалба, това определение не е предмет на проверка от настоящия съд. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и неговата необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се подробни съображения в подкрепа на основателността на претенцията за присъждане на лихвата, основани на даденото разрешение по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд, постановено по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК и на чл. 84, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Поддържа се становище, че в конкретния случай законната лихва се дължи, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменено като незаконосъобразно наказателното постановление – 09.12.2017 г. Предвид диспозитивното начало в процеса и направеното искане за присъждане на лихвата от по-късна дата (05.01.2018 г.), последната е следвало да бъде присъдена именно от тази дата. Неправилно е прието от съда, че претенцията за лихва е неоснователна, тъй като в случая имуществените вреди не се подчиняват на режима на разноските, сторени в хода на един висящ процес. По така изложените съображения се иска отмяната на Решение № 1592 от 12.03.2018 г., постановено по адм. д. № 198 по описа на АССГ за 2018 г. в обжалваната част и постановяване на друго в тази част, с което на Стоев да бъде присъдена законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на депозиране на исковата молба – 05.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и сторените в касационното производство разноски в размер на 305,00 лв. по представен списък на разноските и доказателства за извършването им. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име поддържа жалбата. По същество моли да бъде уважена. Претендира присъждането на сторените разноски в касационното производство. Ответникът – Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез упълномощен юрисконсулт, оспорва касационната жалба в съдебно заседание. Моли оставяне в сила на съдебното решение в обжалваната му част. Излага становището си и в представени по делото писмени бележки. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на съдебното решение в обжалваната му част на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението в обжалваната част е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С необжалваната в настоящото производство част от Решение № 1592 от 12.03.2018 г. първоинстанционният съд е осъдил СДВР да заплати на Стоев сума в размер на 550,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено във връзка с обжалването на НП № 17-4332-014869 от 24.07.2017 г., издадено от заместник – началника на СДВР. Искането на Стоев за присъждане на законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в АССГ – 05.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата обаче като неоснователно е отхвърлено. За да се обоснове, съдът се мотивирал с "нормативната уредба относно присъждането на разноски във всички съдебни производства, според която разноските се възстановяват на спечелилата делото страна без лихва за забава". Решението в обжалваната част е валидно и допустимо, но е неправилно. Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че конкретният случай касае присъждането на разноски по делото пред Софийския районен съд, предвид което направеният в обжалваното решение извод за неоснователност на искането за присъждане на лихвата, считано от датата на предявяване на исковата молба в АССГ (05.01.2018 г.) е неправилен и необоснован. Съдът е бил сезиран с иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с който е поискано обезщетяването на претърпените от Стоев вреди във връзка с обжалването и отмяната на НП № 17-4332-014869 от 24.07.2017 г., издадено от заместник – началника на Отдел "Пътна полиция" при СДВР. В този смисъл съображенията, изложени от състава на АССГ, с които е мотивирал становището си да отхвърли искането за присъждане на законната лихва върху сумата от 550, 00 лв., както е поискана от Стоев, са неотносими към така предявеното искане. В съответствие на приетото по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Общото събрание на съдиите на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, постановено по тълк. д. № 3/2004 г. лихвата е дължима, считано от датата на влизане в сила на решението за отмяна на незаконосъобразния административен акт. Даденото с посоченото тълкувателно решение разрешение е приложимо и към спорната хипотеза. Съгласно приетото в мотивите по т. 1 на Тълкувателно постановление № 1/2015 г., постановено по т. д. № 2/2014 г. на Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд "... определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. " Ето защо, приетото по т. 4 от посоченото в началото на този абзац тълкувателно решение, че "При незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им. " е приложимо и към спорната хипотеза при решаване на въпроса от кой момент се следва присъждането на претендираната законна лихва. Доколкото в настоящия случай, видно от предявената пред АССГ искова молба законната лихва е претендирана, считано от един по – късен момент, а именно от датата на подаването й в канцеларията на АССГ – 05.01.2018 г. за периода до окончателното изплащане на сумата на обезщетението, първоинстанционният съд е следвало да присъди законната лихва върху сумата на обезщетението в размер на 550, 00 лв. така, както е поискана. Впрочем, в съдебната практика на Върховния административен съд се поддържа и друго становище досежно дължимостта на законната лихва в хипотеза като спорната, основано на разписаното в разпоредбите на чл. 84 и чл. 86 ЗЗД. По предписанието на чл. 86 от този закон при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Според това становище, доколкото по исков ред се претендира възстановяването на съдебни разноски, които не могат да се търсят по друг ред поради липсата на уредба в съответния процесуален закон, приложение намира разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, според който, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Тъй като исковата молба играе ролята на покана, се приема, че законната лихва върху главницата (сумата на обезщетението) се дължи от момента на подаване на исковата молба, който в случая е 05.01.2018 г. Предвид изложеното, първоинстанционният съд е следвало да уважи направеното от Стоев искане за присъждане на сумата от 550,00 лв. ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба в АССГ – 05.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Тъй като вместо това, съдът е отхвърлил искането за присъждане на лихвата, решението в тази обжалвана част, макар да е валидно и допустимо, като неправилно, следва да се отмени на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК. Вместо него в тази част, на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови друго, с което да се уважи искането на Стоев за осъждането на СДВР да му заплати законната лихва върху присъдената сума в размер на 550, 00 лв. така, както е поискана – считано от 05.01.2018 г., когато е депозирана исковата молба в АССГ, до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Предвид изхода на спора, на Стоев се следва присъждането на сторените от него разноски в касационното производство в размер на 300, 00 лв. за платено адвокатско възнаграждение и 5, 00 лв. за държавна такса. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение