Решение № 6322 от 13.6.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационни жалби, подадени от Българска народна банка и от С. Тюфекчиев чрез процесуалните им представители срещу Решение 5358/26.08.2022г., постановено по адм. д. 10281/2021 г. от Административен съд София-град, с което Българска народна банка е осъдена да заплати на С. Тюфекчиев обезщетение за имуществени вреди в размер на 4172, 19 лева за периода 25.07.2014 г. - 06.11.2014 г вследствие на осъществено нарушаване на правото на Европейския съюз чрез неизпълнение на задължението по чл. 1, § 3, б. i от Директива 94/19ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, а исковете в останалата част до размера 7426, 66 лв. и за периодите от 21.07.2014 г. до 26.07.2014 г. и от 05.11.2014 г. до 03.12.2014 г., както и на останалите предявени основания - поради бездействие за отнемане лиценза на Корпоративна търговска банка АД, сега в несъстоятелност /КТБ/, непредприемане на действия по оздравяване на КТБ и злоупотреба с власт са отхвърлени; присъдено е обезщетение за неимуществени вреди на С. Тюфекчиев в размер на 1 лв и БНБ е осъдена да заплати на С. Тюфекчиев 1752,12 лв разноски за производството по компенсация.

Касаторът Българска народна банка обжалва решението в осъдителната му част. Чрез процесуалния си представител твърди, че решението е недопустимо и неправилно, при наличието на касационни основания по чл. 209, т.2 и чл. 209, т. 3 АПК - нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения. Твърдението за недопустимост се обосновава с неправилното допускане на изменение на иска, чрез въвеждане на нов период в хода на исковото производство. Изразява се несъгласие с правните изводи на първоинстанционния съд. Твърди се, че на БНБ не са възложени властнически правомощия, поради което тя не е административен орган съгласно § 1, т. 1 ДР на АПК и не осъществява административна дейност. В този контекст, се изтъква, че на БНБ не е възложено от приложимото законодателство или с изричен акт да установи неналичността на депозитите и невъзможността на търговска банка, по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да ги изплати в краткосрочна перспектива. Касаторът твърди, че не е налице и противоправно поведение, тъй като обявяване на неналичност на депозитите в Корпоративна търговска банка АД /КТБ/, съгласно чл. 1 § 3 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на влоговете /Директивата/ е следвало да се извърши с изричен акт и не може да се извежда от други актове. В тази връзка се изразява становище, че съдът неправилно е приложил директивата и не се е съобразил със задължителното тълкуване на Съда на Европейския съюз по дело С-576/16 и С-501/18. Възразява се и срещу изводите на АССГ, че са налице вреди, възникнали в причинна връзка с противоправно поведение на БНБ, включително, че не е налице правно основание, на което БНБ да дължи заплащането на законна лихва по смисъла на чл. 86 ЗЗД. По тези основни съображения, подробно развити в касационната жалба, се иска отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на исковете, ведно със съответните разноски.

Касаторът С. Тюфекчиев обжалва решението в частта, в която исковете са отхвърлени. Чрез процесуалния си представител твърди, че решението е неправилно, въз основа на доводи, които следва да се квалифицират като такива за нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че датата на забавата е неправилно определена. Поддържа, че БНБ не е изпълнила задълженията си за ефективен банков надзор и че решението по дело С-222/02 на Съда на Европейския съюз е неотносимо към спора. По подробно развити съображения иска отмяна на решението и осъждане на БНБ да изплати претендираното обезщетение изцяло. Претендира разноски.

Всяка от страните оспорва съответно касационната жалба на противната страна.

Постъпила е и частна жалба от Българска народна банка срещу Определение 8754/08.11.2022г. по същото дело на АССГ, с което е отхвърлена молбата за изменение на решението в частта за разноските. Частната жалба се оспорва от противната страна.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби и на частната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Със съдебното решение АССГ е осъдил Българска народна банка да заплати на С. Тюфекчиев обезщетение за имуществени вреди в размер на 4172, 19 лева за периода 25.07.2014 г. - 06.11.2014 г. вследствие на осъществено нарушаване на правото на Европейския съюз чрез неизпълнение на задължението по чл. 1, § 3, б. i от Директива 94/19ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, а исковете в останалата част до размера 7426, 66 лв. и за периодите от 21.07.2014 г. до 26.07.2014 г. и от 05.11.2014 г. до 03.12.2014 г., както и на останалите предявени основания - поради бездействие за отнемане лиценза на Корпоративна търговска банка АД, сега в несъстоятелност /КТБ/, непредприемане на действия по оздравяване на КТБ и злоупотреба с власт са отхвърлени; присъдено е обезщетение за неимуществени вреди на С. Тюфекчиев в размер на 1 лв и БНБ е осъдена да заплати на С. Тюфекчиев 1752,12 лв разноски за производството по компенсация.

Производството пред АССГ е образувано по искова молба на С. Тюфекчиев против Българска народна банка с твърдения, че ищецът е бил вложител в "Корпоративна търговска банка" АД /КТБ/ и че с решение от 20.06.2014 г. Българска народна банка е преустановила изпълнението на всички задължения на КТБ, но не отнела лиценза на КТБ и не е установила неналичността на депозитите изрично, съгласно чл. 1, § 3 буква "i" от Директива 94/19/ЕО. Това се сочи като неправомерно бездействие на БНБ по отношение на задълженията ѝ, произтичащи от посочената разпоредба - приложимо с директен ефект право на ЕС. Изтъкват се и злоупотреба с правомощия и нарушения на задълженията на БНБ по Закона за кредитните институции и по Закона за БНБ да предприеме оздравителни мерки и да отнеме лиценза на КТБ своевременно. Сумата, съставляваща главница по влоговете била изплатена на С. Тюфекчиев впоследствие, но за периода 04.08.2014г. - 03.12.2014 г. за него настъпили вреди в размер на законната лихва за забавено плащане, в пряка причинна връзка с посоченото по-горе бездействие, както и неимуществени вреди в символичен размер от 1 лв.

С протоколно определение от 05.07.2016г. по адм.д. 3294/2015г. на АССГ при първото разглеждане на спора от първоинстанционния съд е допуснато изменение на иска, както чрез добавяне на нов период, така че искът да се счита предявен за периода 21.07.2014г. до 30.12.2016г., така и чрез увеличаване размер на иска от 6663,15 лв на 7422, 66 лв.

АССГ е приел за доказани сочените в исковата молба факти, а именно, че касаторът Тюфекчиев е имал рамков договор за платежни услуги с КТБ и четири банкови сметки; на 20.06.2014 г. на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции с решение 73 Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под особен надзор за срок от три месеца; на 27.10.2014 г. БНБ внася в НС доклад за ситуацията в КТБ и предприетите действия; на 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ; на 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ, фондът/ започва изплащане на същите, като пълният размер на депозитите, ведно с изтеклите договорни лихви до 06.11.2014 г. лв. са изплатени на 04.12.2014 г. на касатора.

От правна страна, съдът е счел иска за вреди от забавено плащане на гарантирания размер на влоговете за частично основателен. Изложил е съображения за процесуалната легитимация на БНБ, въз основа на анализ на националната правна уредба и практиката на Съда на Европейския съюз. По същество на спора съдът е посочил, че не е налице причинна връзка между действията и бездействията на БНБ и настъпилата неплатежоспособност на КТБ, но че БНБ е нарушила нормата на чл. 3 от Директива 94/19/ЕО, предвиждаща, че всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени една или повече схеми за гарантиране на депозити. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект и като не е взела решение за установяване неналичността на влоговете в императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото условие за ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено. Според съда, в случай че БНБ беше взела решението по чл. 1, § 3, подточка i) в петдневния срок - т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то спрямо срока от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014 г., най-рано касаторът Тюфекчиев е можел да получи достъп до депозита си на 25.07.2014 г., а 26.07.2014г. е датата, от която реално е започнал да търпи вреди вследствие нарушението/забавата на БНБ. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и съобразно действащото към момента законодателство е обявена неналичността на депозитите, респ. е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19/ЕО. Затова като период, за който се дължи обезщетението, в мотивите съдът е определил 26.07.2014г. 05.11.2014г. , но в решението си е присъдил обезщетение за периода 25.07.2014г. 06.11.2014г. и е отхвърлил иска за периода от 21.07.2014г. до 26.07.2014г. и от 05.11.2014г. до 03.12.2014г.

Касационните жалби са частично основателни. Решението е валидно, но частично недопустимо и частично неправилно.

Основателни са касационните доводи, че не е следвало да бъде допускано изменение на исковете за обезщетение чрез добавяне на нов период. Както се посочи, първоначално заявеният период, за който е претендирана обезвреда, е от 04.08.2014г. до 03.12.2014г. С молба от 01.07.2016г. ищецът е поискал изменение на иска както по отношение на размера, така и по отношение на периода, като е заявен нов период за обезвреда, считано от 21.07.2014г. Искането за изменение е било допуснато с протоколно определение от 05.07.2016г., съгласно което искът се счита предявен за сумата от 7426 лв и за периода 21.07.2014г. 30.12.2016г.

Определението, с което е допуснато изменение на иска не подлежи на обжалване, но се контролира от касационната инстанция при проверката за допустимостта на подлежащия на касационен контрол съдебен акт. Изменението на иска представлява предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска. При допуснато от съда изменение, процесуалните действия, извършени по първоначално предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск - при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно съединяване на искове - при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2-В от ТР 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС). При изменението на основанието на иска ищецът може да замести първоначално посочените правопораждащи факти с други такива или да посочи нови такива наред с първоначалните или в условията на евентуалност. При изменението на петитума се заявява различно по вид и обем от първоначалното искане за защита или се добавя ново към него. Ищецът може да измени петитума единствено по размер, като запази първоначално заявеното искане или да промени само вида на търсената защита, като премине от установителен към осъдителен иск или обратното.Не е допустимо изменение на иска чрез едновременно изменение и на основанието, и на петитума. Законът следователно не допуска под формата на изменение на иска да бъде изменен предметът на делото, защото в своята съвкупност основанието и искането съставляват предмета на едно дело.

С поисканото от С. Тюфекчиев увеличение всъщност се предявява нов иск по чл. 1 ЗОДОВ за нов период от време, различен от този, посочен в исковата молба, поради което искането за изменение е недопустимо и неправилно е било допуснато. Предмет на първоначалната искова молба е спорното право на обезщетение за периода 04.08.-03.12. 2014г., а с искането по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК се добавя предшестващ период, в който се твърди, че са претърпени имуществени вреди. Следователно така поисканото увеличение на иска се изразява в промяна както на основанието (чрез въвеждане на твърдения за нов период на увреждане, което означава допълнително заявени факти), така и на искането (за присъждане на допълнителна сума) и в същността си представлява предявяване на нов иск. Недопустимо е под формата на изменение на иска, включително и чрез увеличение на размера му, да се предяви нов иск, отнасящ се до друг период, какъвто е настоящият случай. Този иск подлежи на разглеждане в отделно производство и практиката на гражданските съдилища в този смисъл е константна. Отделен въпрос е, че изменението е допуснато за период до 30.12.2016г., която дата не само не е заявявана въобще, но касае период както след предявяване на исковата молба, така и след протоколното определение на съда за изменението на иска.

По тези съображения обжалваното решение е недопустимо в частта, в която съдът се е произнесъл за период извън първоначално заявения в исковата молба и следва съответно в тази част, т.е. за периода 21.07.2014г. 03.08.2014г. включително да бъде обезсилено.

За периода 04.08.2014г. 05.11.2014г. включително правилно е присъдено обезщетение за заявените от касатора Тюфекчиев вреди от нарушаване правото на ЕС. Правилни, като краен резултат, са изводите на съда, че БНБ не следва да носи отговорност на останалите заявени в исковата молба основания и поради нарушаване на национални правни норми. Действалата към относимия период норма на чл. 79, ал.8 ЗКИ изключва отговорността на банката, освен при доказано умишлено поведение на нейните органи и длъжностни лица, каквото по делото не е налице. Такава отговорност на БНБ, извън отговорността за нарушаване на Директива 94/19/ЕО не възниква и по силата на правото на ЕС, предвид изричното произнасяне на Съда на ЕС по делото Paul С-222/02.

Съгласно постановеното в хода на делото Решение от 4 октомври 2018 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 както следва:

1) Член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.

2) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на Българската народна банка, с което Корпоративна търговска банка е поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа на обстоятелства като тези в главното производство.

3) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

4) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери, от една страна, дали фактът, че неналичността на депозитите не е установена в срока от пет работни дни, предвиден в тази разпоредба, въпреки че са били изпълнени ясно посочените в същата условия, съставлява, при обстоятелствата в главното производство, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на Съюза, и от друга страна, дали съществува пряка причинно-следствена връзка между това нарушение и вредите, претърпени от вложител като този в главното производство.

5) Член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза:

• допускат национална правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, ако запитващата юрисдикция определи дали съгласно националното право отговорността на национален орган като Българската народна банка трябва да бъде ангажирана по Закона за отговорността на държавата или по Закона за задълженията и договорите и ако всеки от двата способа за защита съответства на принципите на равностойност и ефективност,

• не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,

• допускат национална правна уредба, съгласно която, за да имат право на обезщетение, частноправните субекти са длъжни да докажат наличието на виновно поведение, при условие че понятието "виновно поведение" не надхвърля обхвата на понятието "достатъчно съществено нарушение", което запитващата юрисдикция следва да провери,

• допускат национална правна уредба, която предвижда плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса, при условие че плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея, и

• допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което запитващата юрисдикция следва да провери.

След постановяване на решението е постановено и Решение от 25.03.2021 г. по дело С-508/18 ВТ срещу БНБ на Съда на Европейския съюз, съгласно което:

1. Член 7, параграф 6 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 година, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в него право на вложителя да получи компенсация обхваща единствено изплащането от схемата за гарантиране на депозитите на неналичните депозити на този вложител до размера, определен в член 7, параграф 1а от тази директива, изменена с Директива 2009/14, след като компетентният национален орган установи неналичността на държаните от съответната кредитна институция депозити в съответствие с член 1, точка 3, подточка i) от посочената директива, изменена с Директива 2009/14, поради което член 7, параграф 6 от същата директива, изменена с Директива 2009/14, не дава основание да се счита, че посоченият вложител има право на обезщетение за вредата, причинена поради забавеното изплащане на гарантирания размер на всички негови депозити или поради недостатъчния надзор от страна на националните компетентни органи над кредитната институция, чиито депозити са станали неналични.

1. Разпоредбите на член 1, точка 3, подточка i) във връзка с разпоредбите на член 7, параграф 6 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба или договорна клауза, съгласно която депозит в кредитна институция, чиито плащания са преустановени, става изискуем едва след като компетентният орган отнеме издадения на тази институция банков лиценз и при условие че вложителят изрично е поискал изплащане на този депозит. По силата на принципа на предимство на правото на Съюза националният съд, сезиран с иск за обезщетение за вредите, за които се твърди, че са причинени поради изплащането на гарантирания размер на такъв депозит извън срока по член 10, параграф 1 от тази директива, изменена с Директива 2009/14, е длъжен за целите на произнасянето по този иск да не приложи тази национална правна уредба или договорна клауза.

1. Член 17, параграф 3 от Регламент (ЕС) 1093/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за създаване на Европейски надзорен орган (Европейски банков орган), за изменение на Решение 716/2009/ЕО и за отмяна на Решение 2009/78/ЕО на Комисията, с оглед на съображение 27 от този регламент, трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд трябва да вземе предвид издадена на основание на тази разпоредба препоръка на Европейския банков орган, за да се произнесе по спора, с който е сезиран, и в частност по иск, с който се търси отговорност от държава членка за вреди, причинени на частноправен субект поради неприлагането или неправилното или недостатъчно прилагане на правото на Съюза - основание за процедурата по разследване, приключила с издаването на тази препоръка. В производството пред компетентните национални съдилища частноправните субекти, претърпели вреди от установеното с такава препоръка нарушение на правото на Съюза, дори да не са адресати на тази препоръка, трябва да могат да черпят доводи от нея за установяването на отговорността на съответната държава членка в резултат от посоченото нарушение на правото на Съюза. Препоръка EBA/REC/2014/02 на Европейския банков орган от 17 октомври 2014 година към Българска народна банка и Фонда за гарантиране на влоговете в банките относно необходимите действия за спазване на Директива 94/19/ЕО е невалидна, доколкото приравнява решението на Българска народна банка да постави Корпоративна търговска банка АД под специален надзор и да преустанови изпълнението на задълженията ѝ, на установяване на неналичността на депозитите по смисъла на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14.

1. Член 2, седмо тире от Директива 2001/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 април 2001 година относно оздравяването и ликвидацията на кредитни институции, с оглед на член 17, параграф 1 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че мярката за временно преустановяване на плащанията, прилагана от национална централна банка спрямо кредитна институция като оздравителна мярка, имаща за цел да запази или възстанови финансовото състояние на тази кредитна институция, съставлява неоправдана и непропорционална намеса в упражняването на правото на собственост на вложителите в посочената кредитна институция, ако не зачита основното съдържание на това право и ако предвид непосредствения риск от финансови загуби, на който вложителите биха били изложени в случай на обявяването на кредитната институция в несъстоятелност, други по-малко обременителни мерки биха позволили постигането на същите резултати, което запитващата юрисдикция следва да провери.

1. Правото на Съюза, и по-специално принципът на отговорност на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушаването на правото на Съюза, както и принципите на равностойност и на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че:

• допуска национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с предварителната отмяна на административното действие или бездействие, от което е настъпила вредата, стига тази отмяна, макар да се изисква за сходни искове, основани на нарушение на националното право, да не е на практика изключена или силно ограничена,

• не допуска национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с условието вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,

• допуска национална правна уредба, която обвързва правото на частноправните субекти да получат обезщетение за вредите от нарушаването на правото на Съюза с условието да се докаже наличието на действителна и сигурна вреда към момента на предявяването на иска, стига това условие, от една страна, да не бъде по-неблагоприятно от условията, приложими за сходни искове, основани на нарушение на националното право, и от друга страна, да не бъде уредено по начин, който прави упражняването на такова право на обезщетение невъзможно или прекомерно трудно предвид особеностите на конкретния случай.

1. Принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не задължават съда, сезиран с иск за обезщетение, формално основан на национална норма за отговорността на държавата за вреди от административна дейност, но в подкрепа на който се твърди нарушение на правото на Съюза вследствие на такава дейност, да квалифицира служебно този иск като предявен на основание член 4, параграф 3 ДЕС, стига приложимите разпоредби на националното право да не са пречка този съд да разгледа твърденията за нарушение на правото на Съюза, изтъкнати в подкрепа на този иск.

Така постановеното решение следва да бъде взето предвид в относимата му към настоящия спор част. Същото доизяснява и надгражда основните положения, развити в решението по делото Кантарев.

Административният съд е сезиран с иск за обезщетение на вреди, за които се твърди, че произтичат от нарушение на правото на Европейския съюз. Действително, към датата на предявяване на исковата молба в българското законодателство липсват специални процесуални норми, регламентиращи реда за реализиране отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на Европейския съюз. Това обаче не поставя под съмнение подсъдността на спора и реда за неговото разглеждане.

Съгласно чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите членки, при пълно взаимно зачитане, си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки взимат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Цитираната разпоредба на ДЕС не предвижда иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС, но материално-правните му предпоставки са изведени ясно в практиката на Съда на ЕС, който приема, че принципът на извъндоговорната отговорност на държавите-членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюза. Правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава-членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза произтича от чл. 4, § 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество.

Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила и компетентния национален съд за разглеждане на спорове по повод посочената по-горе отговорност, а предоставя това правомощие на държавите-членки в съответствие с принципа на процесуална автономия, ограничени от принципите на равностойност и ефективност. Освен това, правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита са изрично закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, приложим по отношение на споровете, свързани с правния порядък на Съюза. Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност, налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност, изискващ националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право

Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите. Изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, принципно не трябва да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността, при сравними обстоятелства. Защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата.

След тези общи положения, както следва и от решението по дело С-571/16, националният съд е този, който следва да определи пред кой съд и по кой ред трябва да се разгледа предявеният иск. Основният въпрос, на който следва да бъде отговорено в тази връзка, е дали задължението на БНБ по чл. 1 § 3, буква i) от Директивата е административно и в тази връзка действа ли БНБ като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК.

Българска народна банка функционално и организационно не принадлежи към системата на администрацията. Тя се отчита пред Народното събрание, което, наред с Президента, избира ръководните ѝ органи. Управление "Банков надзор" на БНБ се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание. Независимостта на БНБ е изрично прогласена в чл. 44 от ЗБНБ, съгласно който, в редакцията към момента на настъпване на твърдяните вреди, при упражняване на правомощията и изпълнение на задълженията си по този закон Българската народна банка, управителят и членовете на управителния съвет са независими и нямат право да искат или да приемат указания на Министерския съвет и на други органи и институции. Министерският съвет и другите органи и институции нямат право да дават указания на Българската народна банка, на управителя или членовете на управителния съвет.

Същевременно обаче, Българска народна банка е публично-правен орган, на когото са възложени публичноправни функции, главната сред които е да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на закона. Наред с тази основна цел на БНБ, на нея е възложен и надзорът на кредитните институции, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Във връзка с надзорните правомощия на БНБ, тя може да издава индивидуални административни актове, които подлежат на съдебен контрол - чл. 151, ал. 3 ЗКИ.

Следователно, принципната независимост на БНБ и разграничаването ѝ от системата на администрацията не изключват обстоятелството, че на нея са възложени конкретни административни правомощия, именно по ЗКИ, във връзка с които БНБ извършва административна дейност. Това означава, че в определени хипотези БНБ действа като носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, и в това си качество и в тези случаи представлява административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК. Това следва и от изрично определената подсъдност на оспорванията срещу актове на органи на БНБ, съгласно чл. 132, ал. 2, т. 3 АПК.

Правомощието по чл. 1 § 3 i) от Директивата е възложено на "съответния компетентен орган" на държавата-членка, който на държавно ниво е именно БНБ. Тя е натоварена с изключителна компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите - чл. 2, ал. 6 ЗБНБ. БНБ е компетентният орган за упражняване на надзор върху банките по смисъла на чл. 4, § 1, т. 40 от Регламент (ЕС) 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013 г., а възложеното ѝ в чл. 13 и чл. 36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на банки е естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя дейност БНБ осъществява властнически правомощия, като разполага с решаващи, регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките. Съгласно чл. 23 от отменения ЗГВБ, Фондът за гарантиране на влоговете изплаща задължения на съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери, когато Българската народна банка е отнела издадената лицензия за банкова дейност на търговската банка. По- подробна уредба в този смисъл се съдържа в Наредба 23 за условията и реда за изплащане на суми по влогове в банка с отнет лиценз до гарантирания размер. Този подзаконов нормативен акт е издаден именно от Българска народна банка, въз основа на законовата делегация на чл. 23, ал. 10 от ЗГВБ (отм.) Следователно, и към датата, на която е следвало да бъде установена неналичността на влоговете в КТБ, конкретните условия и ред за изплащане на гарантираните размери по влогове в банки, когато Българската народна банка е отнела лиценза им за извършване на банкова дейност, се определят именно от БНБ. Следователно именно тя е оторизираният от държавата публичноправен субект, разполагащ с административни правомощия в приложното поле на надзорната дейност върху търговските банки и на определяне реда и условията за изплащане на гарантираните размери на влоговете в банки.

Освен това, предвид обективния характер на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС, редът за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл. 45-49 от ЗЗД е неприложим. В решението по делото С-571/16, СЕС изрично сочи, че разпоредбата на чл. 4, § 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС зависи от спазването на допълнително условие, а именно вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган.

В контекста на посочените стандарти, на чл. 4, § 3 от ДЕС и на принципите на равностойност и ефективност, както и на тълкуването, дадено с решението по дело С-571/16, следва да се приеме, че искът, с който е сезиран АСП, макар и предявен преди измененията на ЗОДОВ и АПК /ДВ, бр. 94 от 2019 г./, следва да бъде разгледан по реда на чл. 203-207 АПК, в съответната им редакция, срещу надлежния ответник Българска народна банка, във връзка с възложените му административни правомощия по надзор върху кредитните институции и условията за изплащане на гарантираните размери на влоговете в банки. Като го е разгледал по този ред, съдът е постановил допустимо решение.

От първо и второ съображение на Директива 94/19/ЕО следва, че с въвеждането на схеми за гарантиране на банковите депозити във всички държави членки и с хармонизирането на приложимите гаранции за минимална сума, Директивата има за цел хармоничното развитие на дейностите на кредитните институции в целия Съюз чрез премахването на всички ограничения върху правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите.

За тази цел, чл. 3 от Директива 94/19/ЕО предвижда, че всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени една или повече схеми за гарантиране на депозити. Съгласно чл. 7, § 1 и 1а от същата директива, държавите членки осигуряват гарантираният размер на съвкупните депозити на всеки вложител да бъде установен на 100 000 EUR, в случай че депозитите са неналични.

"Неналичен депозит" по смисъла на чл. 1, § 3 от Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.

Както е посочил СЕС в т. 49-51 от решението по дело С-571/16, от текста на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това чл. 1, § 3 i) уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това "колкото е възможно по-скоро" и "не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми". От тези разпоредби следва, че установяването на неналичността на депозитите не може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция или от отнемането на нейния лиценз. От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за директивата е видно, че определението за неналичен депозит съзнателно не е обвързано с рисковете на производствата по оздравяване и ликвидация. Освен това от съображение 12 от Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 година за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока за изплащане следва, че съществува възможност възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране да се извършва успоредно с мерки за преструктуриране.

Както е посочил СЕС в т. 60 от решението по дело С-571/16, срокът, в който трябва да се установи, че депозитите са неналични, е императивен и не може да бъде дерогиран. От друга страна, съгласно т. 66 от същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно единствено при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни дни. В т. 69 от решението по дело С-571/16 СЕС е прието, че чл. 1, § 3 и чл. 10, § 11 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Съгласно решението, чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган, като предварителното предявяване от титуляра на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

От изложеното следва, че за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1/ компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2/ в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3/ схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение.

Задължението на БНБ, като надзорен орган върху банковата дейност и такъв, носещ отговорността за поддържане на стабилността на банковата система, да обяви неналичността на депозитите по смисъла на Директивата следва пряко от така посочените ѝ функции и от нормите на самата Директива. За да стигне до този извод, настоящият състав следва насоките за разсъждение, дадени в т. 93-96 от Решението на СЕС от 25.03.2021 г. по делото С-510/18. БНБ не може да бъде оправдана за това, че не е приложила норма на правото на ЕС с директен ефект, само защото Директивата не е била правилно транспонирана и съответно БНБ не е била изрично определена от българския законодател за "компетентен орган" да обяви неналичността не депозитите. Неотносими са разсъжденията на касатора за липса на идентичност между правните фигури на "съответния административен орган" и "компетентен орган" по смисъла на неприложимата към основния фактически състав Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити. Аргумент в подкрепа на този извод произтича и от измененията на чл. 63 ЗКИ и приетия нов Закон за гарантиране на влоговете в банките /ДВ, бр. 62 от 14 Август 2015 г., в чл. 20, ал. 1, т. 2 от който е прието, че Фондът за гарантиране на влоговете изплаща задължения на съответната банка към нейни вложители до гарантираните размери, в случай че е налице, освен другото, решение на Българската народна банка за установяване, че влоговете са неналични и че по нейна преценка към този момент банката изглежда неспособна - по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати влоговете и че няма да бъде в състояние да направи това в краткосрочна перспектива; решението се взема не по-късно от 5 работни дни от узнаването, че банката не е изплатила влогове, които са изискуеми и дължими. От тези разпоредби следва, че в националното законодателство, след надлежното транспониране на Директива 94/19 не е проведено посоченото разграничение и компетентен орган по смисъла на тази директива остава Българска народна банка, в качеството си на компетентен орган и по смисъла на определението в член 4, параграф 1, точка 40 от Регламент (ЕС) 575/2013. Впрочем, именно тъй като Директива 94/19 не дава самостоятелно определение на понятието "компетентен орган", няма основание да се счита, че този орган е различен от посочения в Регламента, в случая БНБ. БНБ действително не е органът, който управлява националната схема за гарантиране на депозитите, но именно тя е органът, който осъществява надзор върху тази схема съгласно чл. 13 и чл. 36 ЗКИ и чл. 23 ЗГВБ в съответната им приложима редакция. Тази дейност на БНБ е в съответствие с Директива 94/19, макар и последната да не е правилно транспонирана към относимия момент, тъй като без съмнение създаването на схемата за гарантиране на влоговете в България е резултат от изискването на ЕС за хармонизиране на минималното ниво на защита на вложителите, както го изисква самата Директива /съображения първо, второ, осмо, девето, двадесет и четвърто и двадесет и пето/.

Възприемането на възраженията на БНБ, че тя не носи отговорност, тъй като липсва изричен акт, с който именно тя да е определена като "съответния компетентен орган" по смисъла на Директивата, освен че противоречи на нормативната уредба, обсъдена по-горе, включително действащите законови и подзаконови норми към релевантната за спора дата, би довело до фактическа и правна ситуация без изход, която следва да намери разрешение в юриспруденцията. След като директивата не е надлежно транспонирана, но в същото време от нея пряко произтичат права за частноправните субекти, държавата, в това число и централната банка, на която законът изрично е делегирал нормотворческа компетентност в приложното поле на гарантирането на влоговете в банките, следва да понесат отговорност за неправилно транспониране и за нарушаване субективните правата, произтичащи от правото на ЕС. Немислимо е изключването на отговорността на държавата, по аргумент, че тя не е изпълнила задълженията си, произтичащи от правото на ЕС.

В този контекст следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда във всички случаи, когато от гледна точка на съдържанието си разпоредбите на директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат пред националните съдилища да ги противопоставят на държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно. Когато разпоредбите на директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат да ги противопоставят не само на държавата членка и всички органи на нейната администрация, но и на организации или лица, които се отличават от частноправните субекти и трябва да бъдат приравнени на държавата било защото са публичноправни юридически лица, които са част от държавата в широк смисъл, било защото са зависими или контролирани от публичен орган, било защото са натоварени от такъв орган да изпълняват задача в обществен интерес и за тази цел са им възложени изключителни правомощия - т. 71 от Решението на СЕС от 25.03.2021 г. по дело С-501/18 и цитираната там практика.

Постановявайки Решение 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, за да може да достигне до извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19/ЕО, като преустановяването на достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с финансовото положение на КТБ. Не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са имали достъп до тях почти шест месеца.

От решението за поставяне на КТБ под специален надзор, което се основава на чл. 115, ал. 1 и чл. 115, ал. 2, точки 2 и 3 от ЗКИ, е видно, че "ликвидните активи на банката по преценка на БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост, или банката не е изпълнила в срок едно или повече изискуеми задължения към своите кредитори". КТБ е поставена под специален надзор с пълно преустановяване на плащанията, въпреки че националното право позволява мерки с по-ниска степен на намеса - т.е. избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване на дейностите - вж. чл. 116, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗКИ. Видно от решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г., към 11,58 часа на 20.06.2014 г. по сметката на КТБ в платежната система за брутен сетълмент в реално време RINGS разполагаемата наличност е в размер на 237773 лв., при наредени чакащи плащания за над 38 млн. лв.

При това положение първото условие - кредитната институция да изглежда неспособна за момента да изплати депозита, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, се явява спазено, тъй като от посочения момент КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити.

Освен това не е съществувала близка перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите. Както е посочено в решението на УС на БНБ, с писмо 4098/20.06.2014 г., изпълнителните директори са уведомили БНБ, че като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в най-близко време. В резултат, още на същата дата, УС на БНБ е приел решението за поставяне на КТБ под специален надзор, спрени са всички плащания и всички банкови сделки на институцията. Така самата БНБ е постановила законова забрана върху КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с проблеми с ликвидността на КТБ. Както е видно от мотивите на УС на БНБ в решението от 20.06.2014 г., поставянето на КТБ под специален надзор е продиктувано от наличието на опасност от неплатежоспособност поради засиленото теглене на средства и липсата на достатъчно ликвидни активи към 20.06.2014 г., като определеният тримесечен срок на надзора недвусмислено показва липсата на "близка перспектива" за изплащане на депозитите от кредитната институция.

От изложеното следва, че с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. От това следва, че макар да не е извършена изрична констатация в този смисъл, депозитите в КТБ стават неналични по смисъла на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, поради което в срок от 5 работни дни е следвало да се постанови изричен акт в този смисъл - задължение, което произтича от директно приложимото право на ЕС.

Съгласно т. 117 от Решението по дело С-571/16, разпоредбата на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Директният ефект означава, че нормите на общностното право трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие. Следователно тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки, или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Общността. Тази последица засяга всеки административен орган, както и всеки съд, чиято задача като орган на държава членка е да защитава в рамките на своята компетентност правата, предоставени на частноправните субекти от общностното право.

При това тълкуване и изричното произнасяне от СЕС, чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност. Като не е взела това решение в императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза. Това нарушение е достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на държавата.

Както е посочено и в т. 105 от решението на СЕС по С-571/16, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на ЕС предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики (в този смисъл решение на СЕС от 5 март 1996 г., делата C-46/93 и C-48/93).

В случая чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 ясно посочва при какви условия и в какъв срок се установява неналичността на депозитите, като ако тези условия са изпълнени, компетентният орган е длъжен в императивния петдневен срок да установи, че депозитите са неналични - т. 108 от решението по С-571/16. Въпреки че БНБ е преценила, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг период, не е направила установяването в срок, което е попречило да започне компенсирането на засегнатите вложители съгласно чл. 7, § 1 и чл. 10, § 1 от Директивата.

Умишленото /груба небрежност/ или по непредпазливост /неполагане на дължимата грижа/ неизпълнение на задълженията на държавата, произтичащи от правото на ЕС е елемент, който следва да се вземе под внимание при преценката за достатъчно съществения характер на нарушението. Липсата на умисъл обаче не води автоматично до отсъствие на достатъчно съществено нарушение. Освен това, отговорността на държавата чрез нейните органи е принципно обективна. Само физическо лице може да формира субективно отношение към нарушението и в този смисъл да формира вина, а и в сферата на деликтното право умисълът се счита за груба небрежност. Изискването при всички случаи да е проявена груба небрежност, когато се ангажира отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС, надхвърля изискването за достатъчно съществен характер на нарушението. В този смисъл, неоснователно БНБ се позовава на разпоредбата на чл. 79, ал. 8 от ЗКИ, според която отговорността на надзорния орган може да бъде ангажирана само ако вредите са причинени умишлено.

Както се сочи и в решението по дело С-571/16, неоснователно БНБ се позовава и на решение от 12 октомври 2004, Paul и др., дело С-222/02, тъй като спорът по главното дело в посочения случай касае отговорност на държавата поради непредприемането на надзорни мерки, докато в настоящото производство ищецът ангажира отговорността на надзорния орган не за загубата на депозита си, а за неспазването на предвидените в Директива 94/19 условия и ред за компенсиране.

По изложените съображения, решаващият извод на АССГ за противоправно бездействие от страна на БНБ е правилен. Споделят се е и изводите за причинени вреди в пряка причинно-следствена връзка с противоправното бездействие.

Съдът е обсъдил възражението от Българска народна банка, че до датата на изплащане на гарантирания размер на влоговете, КТБ е начислявала договорна лихва върху процесните депозити. По делото обаче не е доказано, че в крайната изплатена сума е включена както главница, така и договорна лихва за периода 30.06.2014 г. до 06.11.2014 г. Експертното заключение в тази част е хипотетично. В случая това доказване не е и възможно, тъй като няма законово правило, според което ФГВ да включва в изплащаното от него обезщетение лихви, когато главницата в съответната банка е по-голяма от гарантирания размер на влоговете, както е в случая.

Неоснователни са доводите на ответника за липса на претърпени вреди, поради това, че на ищеца е начислявана договорна лихва от КТБ. Макар размерът на претендираното обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. Своевременното изпълнение на задължението по чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 би защитило в максимална степен, освен правата на вложителите, и обществения интерес, доколкото цел на директивата е не само защита на вложителите, а и стабилност на банковата система, която може да се постигне само ако държавите членки спазват предоставените на вложителите гаранции, въз основа на които да считат депозитите си за защитени. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания, поради което неосигуряването на достъп до депозитите за срок по-дълъг от установения в директивата води до нарушаване правата на ищцата. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

Всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни вреди. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата - чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Вредата се изразява в невъзможността да бъде ползвана съответната парична сума

В т. 3 от диспозитива от решението на СЕС по дело С-571/16 изрично е прието, че чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

Относно началната дата на периода следва да се посочи, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, смятано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014 г. Но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите, не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане. С акта, с който се установява неналичността на депозитите само се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от датата на постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. По арг. чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, в случай, че БНБ беше взела решението по чл. 1, § 3 i) в петдневния срок - т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г., след което касаторът е започнал да търпи имуществени вреди, поради неизплащане гарантирания размер на депозита. Това е и началната дата на исковия период. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита липсва основание за обезщетение.

Обстоятелството, че ЗГВБ (отм.) обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, тъй като, както е приел СЕС в т. 1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите. Тезата на ответната страна, че сроковете за изплащане на гарантираните депозити подлежат на свободно договаряне, е в противоречие с изискванията на директивата "да не се възпрепятства бързото изплащане" и на императивното условие удължаване на императивните срокове да се извършва само "при изключителни обстоятелства".

По изложените съображения, правилно като краен резултат съдът е присъдил обезщетение за заявения в исковата молба период 04.08.2014г. 05.11.2014г., като размерът на присъденото обезщетение от 4172, 19 лв е в рамките на дължимото за този период и по отношение на този размер решението ще следва да бъде оставено в сила. Размерът на законната лихва върху главницата за този период се изчислява от касационната инстанция, предвид и обстоятелството, че делото е на етап второ касационно разглеждане. Този размер, изчислен посредством достъпния в интернет онлайн калкулатор на НАП за законната лихва е равен на 5132, 93 лв. и за тази сума искът за обезщетение е следвало да бъде уважен, а в останалата част- отхвърлен. Поради това на касатора Тюфекчиев ще следва да се присъди допълнително сумата от 960, 74 лв за посочения по-горе период, съставляваща разликата между присъденото и дължимото обезщетение.

Изцяло неправилни са изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска за обезщетение на неимуществени вреди. В случая такива, и то с интензитет обуславящ необходимостта от присъждане на обезщетение, изобщо не са доказани. Мотивите на съда в това отношение са оскъдни, в рамките на едно изречение и не почиват на никакъв доказателствен материал. Поради това решението, в частта за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е неправилно и следва да бъде отменено.

Частната жалба на Българска народна банка срещу съдебното решение в частта за разноските, присъдени на С. Тюфекчиев е неоснователна.Съдът правилно е съобразил представените доказателства за сторени разноски, етапа от производството, в който те са направени и липсата на основания за намаляване размера на адвокатските възнаграждения, предвид фактическата и правна сложност на делото.

Независимо от това, предвид крайния изход на спора, размерът на разноските, присъдени с обжаваното решение, следва да бъде изменен. Освен че този размер следва да отговаря на действително уважения материален интерес по спора, недопустимо е със съдебното решение съдът да извършва компенсация на присъдените на страните разноски, тъй като не са налице материалноправните предпоставки за това.

По изложените съображения дължимите на С. Тюфекчиев разноски за разглеждането на делото, които е следвало да бъдат присъдени от първоинстанционния съд, е равен на 2225лв. Присъдени са 1752,12 лв, следователно настоящата инстанция следва да присъди допълнително още 472, 88лв.

Според становището на мнозинството от настоящия състав разноски на Българска народна банка за адвокатско възнаграждение не се дължат. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това - на 04.03.2015 г. Поради това на БНБ следва да бъде присъдена съразмерно само част от сумата, внесена за такси и депозити по делото, а именно 159 лв.

За касационната инстанция, предвид частичната основателност на жалбите и сторените разноски, съобразно представените доказателства и съразмерно на уважения материален интерес, се дължат разноски, както следва: на С. Тюфекчиев в размер на 1261 лв, на Българска народна банка в размер на 8 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и ал.3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,