Решение № 409 от 14.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1169/2014 г.

Решение № 409 от 14.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1169/2014 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане на осъдения Ц. А. Н., чрез защитника му адвокат Д. С. П. от АК - [населено място], за отмяна по този ред на решение № 82 от 02 април 2014 г. на Плевенския окръжен съд, по внохд № 115/2014 г., с което е потвърдена присъда № 310 от 11 декември 2013 г. на Плевенския районен съд, постановена по нохд № 2788/2013 г. по описа на този съд.

Искането за възобновяване на делото съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, към които препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатите нарушения са съществени. Алтернативно се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий или оправдаване по повдигнатото обвинение в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда.

В съдебно заседание пред ВКС осъденият Ц. Н. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат К. от САК, който поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него възражения и изложени доводи в тяхна подкрепа. Представя писмена защита с допълнителни съображения по направените оплаквания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на искането, но не по изложените в него съображения, а поради наличие на пороци в съдържанието на въззивното решение, които предпоставят неговата отмяна.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното:

С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на Ц. А. Н. за това, че на 22.10.2010 г., в землището на [населено място], Плевенска област, при управление на МПС - лек автомобил "Форд Ескорт", [рег. номер], в нарушение на правилата за движение - чл. 5 от ЗДП, чл. 20, ал. 2 от ЗДП, чл. 42 от ЗДП, чл. 43 от ЗДП, чл. 3 и чл. 88 от ППЗДП, по непредпазливост причинил значителни имуществени вреди на стойност 17300 лева на товарен автомобил "Тойота Хайлукс", [рег. номер], собственост на "Сдружение ловно-рибарско дружество - П.", поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. "а" от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на пробация, включваща задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК, за срок по осем месеца всяка от тях, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца.

Осъден е да заплати на "Сдружение ловно-рибарско дружество - П." обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди в размер на 17300 лева, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса, като са възложени в тежест на осъдения Н..

В производство, инициирано по жалба на осъдения Н., е постановено атакуваното сега пред ВКС решение, с което присъдата е потвърдена изцяло.

Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК.

Разгледано по същество, то е неоснователно.

Акцентът в искането е поставен върху:

• недостатъци на въззивния съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е утвърдена изцяло и при възпроизвеждане на съдържанието на АТЕ по делото, вместо извършване на собствен доказателствен анализ и отговор на направените с въззивната жалба възражения срещу присъдата;

• неправилно приложение на материалния закон при ангажиране на наказателната отговорност на осъдения Н. поради некоректно дефиниране на допуснатите от него нарушения на правилата за движение и игнориране на въпроса за евентуално допуснати такива от другия участник в ПТП - свид. П. П..

Решението на въззивния съд, предмет на настоящата проверка, е трето поред, след две последователни отменителни решения на този съд - по внохд № 202/2012 г. и внохд № 152/2013 г., с които делото е връщано за ново разглеждане за отстраняване на допуснати процесуални нарушения при изготвяне на първоинстанционните присъди и мотивите към тях.

1. Вярно е, че атакуваното сега решение на въззивния съд съдържа ненужно възпроизвеждане на текста на разпоредбите от ЗДП, запълващи в конкретния случай бланкетната норма на чл. 343 от НК, както и буквален препис на констатациите на съдебните АТЕ по делото. Констатациите и изводите на съдебните експертизи са база за оценка и анализ съобразно останалата доказателствена съвкупност, а преписването им със сигурност не представлява онзи доказателствен анализ, който законът възлага на съда в рамките на дейността му по формиране на изводи по фактите. Освен това е известно, че експертното изследване не е източник на доказателствени факти - то не е доказателство или доказателствено средство, а основан на специални знания извод за неизвестни факти на базата на известни такива, който само подпомага съответния орган (съд, разследващ орган, прокурор) да разкрие обективната истина по делото. Съдържащите се в него оценки се отнасят винаги само до фактически, но не и до правни въпроси и те никога нямат обвързващ характер.

Независимо от горните констатации относно съдържанието на въззивното решение, ВКС намира, че то позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Поначало, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата и мотивите на първия съд са достатъчно аналитични и убедителни, какъвто е настоящият случай.

В случая, въззивният съд не само е утвърдил изводите по фактите на първоинстанционния съд (л. 20 от внох дело), но е изложил и съображенията си да направи това, както и основанията, поради които не приема доводите във въззивната жалба, както изисква разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК (л. 21 от делото). Съдът се е позовал на гласните доказателствени източници - показанията на свидетелите П., Т., Г. и Д. (водач и пътници в товарния автомобил), Г. и А. (поемни лица), както и на заключението на АТЕ (експерти Г., М. и Л.), изрично коментирано от първоинстанционния съд и оценено като обективно и компетентно (изводимо от съображенията на съда на л. 20, абз. последен от решението).

Както правилно са приели редовните съдебни инстанции, същественото в случая е, че осъденият Н. се е движил по прав пътен участък на пътя [населено място] - [населено място], със скорост, значително надвишаваща разрешената - от около 112 км. / ч., че е предприел изпреварване на движещия се пред него товарен автомобил, без да се убеди, че изпреварваният автомобил не е подал сигнал за изменение на посоката си за движение наляво (каквото именно е бил сторил товарният автомобил), както и без да се убеди, че има видимост и свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване, т. е. в нарушение на разпоредбите на чл. 42 от ЗДП. Несъобразената от осъдения скорост с конкретните условия на пътя (наличието на товарния автомобил пред него, приближаването на кръстовище, наклонът на пътя и пр.) не му е позволила да намали скоростта и да спре при възникване на ситуация, която го изисква - предприетото от водача на товарния автомобил завиване наляво при надлежно и своевременно сигнализиране на маневрата. По този начин осъденият е допуснал нарушение и на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДП.

1. Неоснователно е направеното в искането възражение за погрешна преценка от редовните съдебни инстанции на характеристиките на участъка от пътя, на който е станало ПТП и наличието или не на "кръстовище" по смисъла на § 6, т. 8 от ДРЗДП. Въззивният съд е дал отговор на идентично възражение (л. 21, гърба от внох дело), като изложените съображения няма причини да не бъдат споделени, доколкото кореспондират с данните по делото и със закона. Пътят за завиване наляво и този, по който са се движели двете МПС, несъмнено образуват кръстовище по смисъла на посочената разпоредба, като се пресичат на едно ниво. Без значение е наличието на денивелация на отбивката, каквото твърдение се съдържа в искането. Кръстовището е от равнозначни пътища, защото за тази преценка от значение е единствено означаването или не на някой от пътищата като такъв с предимство, каквото означение в случая не е било налице.

1. Не намира опора в данните по делото заявеното в искането игнориране на поведението на водача на товарния автомобил - свид. П., което би могло да сочи на допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от ЗДП относно задълженията на водач, който предприема маневра за завиване и навлизане по друг път или в крайпътен имот. Този въпрос е получил категоричен отговор в рамките на наказателното производство, като правилно е преценено, че поведението на свид. П. като водач на товарния автомобил не сочи на допуснато такова или каквото и да било нарушение на правилата за движение - свидетелят е управлявал товарния автомобил със съобразена скорост, сигнализирал е своевременно за предприетата от него маневра, като в момента на извършването й подсъдимият е бил достатъчно отдалечен на пътя, за да може да съобрази действията си с предприетата от друг участник в движението маневра, което обаче той не е сторил.

1. При надлежно установените по делото факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Не пораждат съмнение направените изводи, че при управление на МПС с несъобразена с пътните условия скорост и при предприета маневра "изпреварване", без да изпълни предписанията на чл. 42 от ЗДП, осъденият Н. е допуснал нарушения на правилата за движение, които са в пряка причинна връзка с предизвиканото ПТП и с причинените на двете МПС вреди.

1. Обстоятелството, че по делото не е конституирана като страна застрахователната компания, не представлява нарушение и не ограничава правата на осъдения, каквото изявление се прави от неговата защита. Известно е, че гражданската претенция за обезвреда в наказателното производство се основава единствено на инкриминираното деяние като деликт и не може да произтича от договор, какъвто несъмнено е характерът на правоотношението между застрахователя и осъдения. Затова и конкретният казус не предпоставя приложението на разпоредбата на чл. 78а от НК, доколкото не е изпълнено изискването за възстановяване на причинените от престъплението имуществени вреди. В случая те са елемент от състава на престъплението и са установени по вид и размер, като изискването на закона е те да бъдат възстановени напълно към постановяването на съдебния акт, а не възстановяването им да е предстоящо чрез покриване на щетите от съответна застрахователна агенция или в бъдещо изпълнение на постановено съдебно осъждане (чл. 78а, ал. 1, б. "в" от НК, арг. и от ТР № 88/1982 г. на ОСНК, р. № 500/1.10. 2002 г. на ВКС, III н. о. и др.).

Така че, искането на осъдения Н. за възобновяване на наказателното дело следва да бъде оставено без уважение, защото в хода на производството, при установяване на фактите от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а претендираното оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено при така приетите от редовните съдебни инстанции фактически обстоятелства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение