Решение № 10061 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6284/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГД „ИН“/ към Министерство на правосъдието /МП/, подадена чрез процесуалния представител юрк. Даганова, срещу решение № 12505 от 30.03.2026 г., постановено по адм. дело № 5803/2025 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменена заповед № Л-06-17 от 28.04.2025 г. на главния директор на ГД „ИН“ и е осъдено МП да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което се потвърди оспорената заповед, както и се присъди юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – С. Б. П., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Трайков, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор и писмена защита. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от С. П., против заповед № Л-06-17 от 28.04.2025 г. на главния директор на ГД „ИН“, с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 194, ал. 2, т. 3 и т. 4 от Закона на Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/, във връзка с чл. 7, т. 5, чл. 8, т. 5, чл. 12, т. 4, чл. 39, чл. 41, чл. 43 и чл. 46 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители от Главна дирекция „Охрана“ и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието /Етичния кодекс/, чл. 203, ал. 1, т. 8 и т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение за заеманата от него длъжност „надзирател I-ва степен“ в Затворническо общежитие „Кремиковци“ при затвора в гр. София, считано от датата на връчването на заповедта. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган и в срока по чл. 195, ал. 1 от ЗМВР, същата представлява материално и процесуално незаконосъобразен индивидуален административен акт, тъй като е постановена в противоречие с обсъдените материалноправни разпоредби на специалния закон, при неспазване на установената форма, предвид констатираната непълнота на мотивите и съществено нарушаване на администртативнопроизводствените правила. Съдът приема, че деянието, за което са предявени двете дисциплинарни обвинения не може да бъде квалифицирано като такова по чл. 203, ал. 1, т. 8 и т. 13 ЗМВР, като същото е следвало да бъде квалифицирано именно като такова по чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. първо – „превишаването на власт“, но не по т. 8 – „злоупотреба с власт“. Съдът констатира също така и непълнота на мотивите /арг. чл. 146, т. 2, вр. чл. 59, ал. 1 от АПК, вр. чл. 210, ал. 1 от ЗМВР/, досежно задължението за посочване и обсъждане на всички доказателства, въз основа на които е установено нарушението. Според съда наказващият орган се позовавал на обобщената справка, като е възпроизвел обаче буквално само част от констатациите и заключенията, като е игнорирал, без излагане на мотиви, соченото в справката, че: „не може по безспорен начин да се докаже, каква точно словесна комуникация е протекла между мл. инспектор П. и л. св. Г., но по данни на свидетелите е имало обиди, заплахи и нецензурни думи, и от двамата; някои свидетели споменават за заплахи за убийство към надзирателя, от лишения от свобода Г.“. В тази връзка съдът приема, че действително дори отправянето на заплахи и закани от страна на служителя не следва да бъде основание за прилагане на физическа сила, по-голяма от необходимата за постигане на целта, но обсъждане поведението на лишения от свобода има отношение към квалификацията на деянието, т. е. – дали да бъде наложено най-тежкото дисциплинарното наказание на основанията по чл. 203 от ЗМВР. По отношение на дисциплинарното обвинение по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР съдът приема, че не става ясно на нормите на кой етичен кодекс се е позовал ответникът, доколкото понастоящем е в сила Етичен кодекс, утвърден със заповед от 2018 г. Съпоставяйки нормите на двата етични кодекса, съдът обоснова извод за несъответствия между тях, които също са основание за отмяна на оспорената заповед, поради съществено нарушаване на административнопроизводствените правила /погрешно позоваване на относими правни норми/, засегнало правото на защита на служителя. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в срока по чл. 195, ал. 1 от ЗМВР, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материално-правните разпоредби на специалния закон и на изискванията за форма. При правилна преценка на доказателствата по делото, ценени в съвкупност, решаващият съд е достигнал и до верен извод, че в конкретния случай дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено за деяние, което не може да бъде квалифицирано като такова по чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, а е следвало да бъде квалифицирано по чл. 203, ал. 1, т. 7 от ЗМВР. Фактическият състав на разпоредбата на чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР изисква неправилно или неправомерно упражняване на задължения, умишлено и преднамерено използване на служебната власт или оказаното доверие за неправомерно извличане на лична облага или облага за друг, или за целенасочено увреждане на съответното ведомство. Без користна или увреждаща ведомството цел, съставът на нарушението не покрива този по чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР. Правилно и обосновано в мотивите на решението си съдът е релевирал към т. 7 на посочената разпоредба, като е приел, че когато на служител се вменява задължение или действие, при изпълнение или извършване, на което е прекрачил законовите граници на предоставената му власт, това съставлява „превишаване на власт“ по смисъла на т. 7, а не „злоупотреба с власт“ по смисъла на т. 8. С оглед горното, несъответствието между описаното поведение и посочената за нарушена законова норма опорочава заповедта за уволнение и води до нейната материална незаконосъобразност, както правилно и обосновано е приел и първоинистанционният съд в мотивите на решението си. Правилно административният съд също така по отношение на дисциплинарното обвинение по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е приел, че дисциплинарно наказващият орган от една страна не е посочил на норми от кой Етичен кодекс се позовава, а от друга страна се е позовал на неотносими норми, засегнали и правото на защита на наказаното лице. В конкретния случай, при извършена съпоставка между нормите на Етичния кодекс от 2018 г. и този утвърден през 2024 г., се установява, че при посочването им органът се е ръководил от Етичния кодекс за поведение на държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на правосъдието, утвърден със заповед № ЛС-04-15 от 15.01.2024 г. на заместник-министъра на правосъдието, който към момента на издаване на оспорената заповед, както и към момента на постановяване на оспореното съдебно решение, е предмет на обжалване във висящо съдебно производство по реда на чл. 145 и сл. от АПК. Ето защо, правилно първоинстанционният съд е приел, че понастоящем е в сила Етичен кодекс за поведение на държавните служители от Главна дирекция „Охрана“ и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на правосъдието, утвърден със Заповед № ЛС-04-4 от 02.01.2018 г., поради което се възприема и изводът на съда, че остава неясно на норми от кой Етичен кодекс се е позовал дисциплинарно наказващият орган. Освен горното, в оспорената заповед само са цитирани от дисциплинарно наказващия орган приетите за нарушени от служителя етични норми, без обаче да е индивидуализирано с кои свои действия служителят допуска нарушение на всяка една от цитираните разпоредби, за които е прието, че е уронен престижа на службата, злоупотребено е с доверие или е превишена власт. Посоченото нарушение е съществено, тъй като е нарушено правото на защита на служителя. Липсата на индивидуализация на действията на служителя, които да бъдат квалифицирани като нарушение на етични правила, и липсата на яснота относно правното действие на тези правила, води до невъзможност да се съберат релевантните доказателства и административният акт да се издаде след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че в конкретния случай е нарушено и императивното изискване на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, като в заповедта обсъждането на обстоятелствата по цитираната разпоредба е направено бланкетно и формално, по начин, който може да се отнесе за всеки един случай на дисциплинарно нарушение. При постановяване на съдебното решение не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а оплакванията в касационната жалба в обратен смисъл освен, че са неоснователни са и бланкетни. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, обсъдени са в съвкупност и по всяко от тях съдът е изложил кореспондиращи на доказателствата мотиви. Видно от мотивите съдът е формирал собствена преценка, както по фактите, така и по правото. Фактите са безспорно установени след съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, включително представените видеозаписи. Съдебният акт е и с предвиденото в чл. 172а от АПК съдържание, като в него са изложени мотиви, обосноваващи изводите на съда по съществото на спора. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – София град е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. Искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящото производство, направено в откритото съдебно заседание по делото, следва да бъде уважено, тъй като същите са надлежно претендирани, като е представени списък на разноските по чл. 80 от ГПК, придружен с договор за правна защита и съдействие от 06.10.2026 г., в който е посочено, че сумата от 650 евро за правна защита, съдействие и процесуално представителство по адм. дело № 6284/2026 г. по описа на ВАС е платена в брой. От ответната по претенцията за разноски страна е направено изрично волеизявление, че не се прави възражение за прекомерност. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,