Решение № 1311 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4217/2007 г.

Решение № 1311 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4217/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на И. Ж. П. и П. Н. П., двамата от гр. Б., срещу решение от 20.04.2007 г. по гр.д. № 552/2006 г. на Окръжен съд - Бургас, с което след като е отменено частично решение от 18.04.2006 г. по гр.д. № 3027/2004 г. на Районен съд - Бургас, е уважен предявения от В. К. Г., Г. К. Г., К. П. П. и Е. К. Н. срещу И. Ж. П. и П. Н. П. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване частична нищожност на съдебна спогодба и е оставено в сила първоинстанционното решение в останалата част, с която е уважен активно обективно предявен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.). В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение . Претендират разноски. Ответниците по жалбата В. К. Г., Г. К. Г., К. П. П. и Е. К. Н. оспорват жалбата като неоснователна по съображения в писмено възражение. Върховният касационен съд, състав на I гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Въззивният съд след като е отменил частично първоинстанционното решение е уважил предявения от В. К. Г., Г. К. Г., К. П. П. и Е. К. Н. срещу И. Ж. П. и П. Н. П. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване частична нищожност на съдебна спогодба, постигната на 04.12.1985 г. по гр.д. № 2500/1985 г. по описа на БРС за делба на съсобствен недвижим имот, в частта, с която се предоставят равни дялове в посоченото в спогодбата дворно място, включено в УПИ * в кв.40 по плана на с. В., общ. Бургас и е оставено в сила първоинстанционното решение в останалата част, с която е прието за установено по отношение на ответниците, че В. К. Г., Г. К. Г., К. П. П. и Е. К. Н. са собственици на общо 75/100ид.части от дворното място, а И. Ж. П. и П. Н. П. - на общо 25/100ид.части от мястото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че спогодбата в частта за правата върху дворното място е нищожна поради противоречието й съд закона - чл. 40, ал. 1 от ЗС, която разпоредба е приложил по иска за установяване правата на етажните собственици към момента на възникване на етажната собственост. Установено е, че Н. П. П. и К. П. П. са придобили по дарение собствеността върху процесното дворно място през 1967 г., като през 1975 г. К. П. сее разпоредил с 1/3 ид.ч. от мястото в полза на дъщеря си В. К. Г. Със съдебна спогодба от 26.03.2980 г. по гр. д. № 112/1980 г. на БРС, е вписана в нотариата на 27.05.1980 г., тримата съсобственици са поделили построената в мястото двуетажна сграда, като В. Г. получава в дял втори етаж, ведно със съответната част от общите части от сградата, а братята К. П. и Н. П. получават общо в дял първи етаж, ведно със съответната част от общите части на сградата. Със съдебна спогодба от 04.12.1985 г. по гр.д. № 2500/1985 г. в дял на Н. П. и неговата съпруга И. Ж. П. е поставена 1/2ид.част от дворното място и жилище в източната част на първи жилищен етаж от двуетажната сграда, а в общ дял на К. П. и неговата съпруга Л, В. Г. и нейния съпруг Г са поставени 1/2ид.част от дворното място и в обща собственост таванското помещение в сградата, като К. П. и Л. П. са получи в дял източната част на първия етаж на сградата. При тези данни правилно въззивният съд е приел, че етажната собственост е възникнала по силата на съдебната спогодба от 1980 г. Към този момент от сградата са обособени два самостоятелни обекта - един в самостоятелен дял на съделителката В един в общ дял на останалите двама съделители К. и Н. П., поради което е налице етажна собственост по смисъла на чл. 37 ЗС и съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС земята, върху която е построена сградата представлява обща част. Разпоредбата на чл. 38, ал. 3 от ЗС императивно установява по отношение на общите части режим на т. нар. принудителна съсобственост. От дворното място, в което съществува сграда в режим на етажна собственост, съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗС, всеки собственик на самостоятелен обект следва да притежава дял, съответен на стойността на неговия обект, съотнесена към стойностите на останалите самостоятелни обекти към момента на учредяване на етажната собственост. Общите части при етажната собственост не са самостоятелен обект на права. Такива обекти са отделните жилища, а общите части са нужни само за да могат да се използуват отделните жилища. В чл. 38, ал. 3 от ЗС е предвидено, че общите части не могат да се делят, а в чл. 40, ал. 3 от ЗС е предвидено, че когато собственикът на етаж прехвърли част от същия на друго лице, частта на приобретателя и на отчуждителя в общите части на сградата се определя от съотношението между стойността на прехвърлената и запазената част от сградата по време на прехвърлянето. Същото правило се прилага и при делба. При това положение следва да се направи изводът, че когато при делба на етаж от сградата се обособяват самостоятелни жилищни обекти, които се възлагат в самостоятелни дялове на съделителите-съсобственици на етажа, всеки от тях придобива и съответно част от общите части, припадащи се на целия етаж . Общите части по силата на закона се разпределят към отделните, реално притежавани помещения по правилата на чл. 40 от ЗС. В съответствие с тази правила правилно въззивният съд е определил и отредил съответните припадащи се идеални части от дворното място за всеки самостоятелен обект от сградата. При етажна собственост частите на съсобственост върху терена, който е станал обща част, се определят съобразно стойността на притежавания жилищен имот, а значението на дялове на съделителите върху същия е при уравнението на дяловете им. С оглед изложеното въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 40 от ЗС. Според чл. 40 от ЗС дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойността на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяване на етажната собственост. Когато страните при доброволната делба чрез извършване на делбата учредяват етажна собственост, те следва да посочат императивно в какъв размер /процентно/ всяко обособено жилище притежава дял от общите части на сградата, а в конкретния случай и от дворното място. Дворното място, с оглед учредената етажна собственост е обща част и се разпределя съобразно разпоредбите на чл. 40 ЗС, при спазване на която е формиран процента от мястото за всяко новообразувано жилище: за втори етаж - 49,75% ид. ч., за източното жилище на първия етаж - 25,50 % ид.части и за западното жилище на първи етаж - 24,75% ид.ч. Доколкото въпросът за определяне на дяловете на етажните собственици в дворното място е въпрос по приложение на императивни разпоредби на материалния закон - чл. 40 от ЗС, то забраната на чл. 208, ал. 2 от ГПК (отм.) не намира приложение, а с въззивното решение е следвало да бъде определен процентно размера от мястото за всяко новообособено жилище, което налага частично касиране на решението. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касаторите основание за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон - чл. 40 от ЗС в частта за определяне размера на дяловете на етажните собственици в дворното място и съобразно разпоредбата на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.) то трябва да се отмени в частта по иска с правно основание чл. 40 от ЗС и бъде определен процентно размера от мястото за всяко новообособено жилище. В останалата част не са налице поддържаните от касаторите основания за неправилност на въззивното решение, поради което то следва да се остави в сила. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.