Решение № 14218 от 20.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8376/2018 г.

Решение № 14218 от 20.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8376/2018 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. Бургас при ЦУ на НАП срещу решение № 981/17.05.2018 г., постановено по адм. дело № 796/2018 г. по описа на Административен съд – гр. Бургас, с което по жалба на "К. Анастасиу – 98" ЕООД – [населено място], [община] е отменен АПВ № П-02002017218836-004-001/10.01.2018 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП – гр. Бургас, потвърден с решение № 55/14.03.2018 г. на посочения по-горе директор, с който подлежащия на възстановяване ДДС за месец ноември 2017 г. в размер на 3 312, 78 лв. е прихванат с част от задълженията за корпоративен данък в размер на 2 289, 20 лв., установен с ревизионен акт от 11.12.2017 г. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател твърди, че към момента на издаване на процесния АПВ е било налице изискуемо публично задължение, установено с РА № 02000217005056-091-001/11.12.2017 г. и подлежащо на принудително изпълнение, като към същата дата, когато е извършено спорното прихващане, е установено и насрещното вземане – задължение за корпоративен данък и съответно към този момент вече е било възможно прихващането с тях, и не е бил нов факта на спирането на изпълнението на ревизионния акт, установяващ компенсираните задължения с определение № 747/29.03.2018 г. на Административен съд – гр. Бургас. Според касационния жалбоподател между прихващането с АПВ и спирането изпълнението на ревизионния акт с акт на съда е налице значителен период от време, както и че спирането на изпълнението на ревизионния акт не се отразява на законосъобразността на извършеното с АПВ прихващане, доколкото дългът несъмнено съществува към релевантния за прихващането момент – 10.01.2018 г. Твърди се, че към посочения момент не е било спряно изпълнението на ревизионния акт, а решенията, с които се спира изпълнението на ревизионния акт имат сила само занапред Счита, че първоинстанционният съд е следвало да съобрази характера на възникналия нов факт по смисъла на АПК, а именно постановеното от съда определение за спиране изпълнението на ревизиониня акт, с който са установени прихванатите задължения, както и че спирането няма обратно действие. По така изложените оплаквания, се иска отмяна на обжалваното решение и да се постанови друго решение по същество, като се потвърди издадения АПВ. Обжалва се решението и в частта за разноските, както и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК се иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение за делото и изготвяне на настоящата касационна жалба на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 и чл. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът по касационната жалба "К. Анастасиу – 98" ЕООД – [населено място], [община] в депозиран по делото писмен отговор и допълнително представено писмено становище от адв. К. Петрова, я оспорва с искане за присъждане на разноските, направени пред настоящата касационна инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отмени оспорения от "К. Анастасиу – 98" ЕООД АПВ № П-02002017218836-004-001/10.01.2018 г., първоинстанционният съд е приел, че разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК допуска прихващане да се извърши само при наличие на изискуемо, но не и ликвидно вземане, за разлика от чл. 103 ЗЗД, поради което съдът с оглед логическото развитие на този законодателен подход е посочил разпоредбите на чл. 153, ал. 1, респ. чл. 157, ал. 1 ДОПК, според които обжалването на ревизионния акт не спира изпълнението им и принципно е възможно и при липса на влязъл в сила ревизионен акт да се извърши прихващане на вземания с установените в него публични задължения на ревизирания субект. Съдът е приел, че когато изпълнението на ревизионния акт е спряно, прихващане не може да се извърши, обосновавайки този си извод с това, че прихващането е законово дефиниран способ за погасяване на публични задължения с оглед разпоредбата на чл. 168, т. 2 ДОПК. Поради спирането на ревизионния акт от Административен съд – гр. Бургас с определение № 747/29.03.2018 г. и с който ревизионен акт на дружеството е установен корпоративен данък, е прието от съда, че прихващане не може да бъде извършено и затова е отменил оспорения АПВ. Обжалваното решение е правилно постановено. Няма спор, че законодателят в разпоредбата на чл. 168, т. 2 ДОПК е приел възможност чрез прихващане да се погаси публично вземане. За да се извърши такова прихващане следва да се спазят изискванията на чл. 128 и сл. от ДОПК. В случая правилно съдът е съобразил спряното с акт на съда изпълнение на ревизионния акт, а това е една гаранция, че той няма да породи правните си последици, докато е спряно това изпълнение. Спирането е препятстващо прихващането като способ за погасяване на публични вземания, какъвто е корпоративния данък, установен с ревизионния акт, по отношение на който е постановено с акт на съда спиране на неговото изпълнение. При това положение не е налице изискуемо задължение, което може да бъде прихванато съгласно чл. 128, ал. 1 ДОПК. Законодателят в ДОПК, за разлика от ЗЗД не е предвидил за осъществяване на прихващането ликвидност на вземането, а само изискуемост. Изискуемостта е правото на кредитор да изиска от длъжника да престира дължимото, като по отношение на данъчното задължение то подлежи на предварително изпълнение по силата на закона съгласно чл. 127, ал. 1 във връзка с чл. 153, ал. 1 и чл. 157, ал. 1 ДОПК, но спирането на изпълнението е пречка ревизионният акт да влезе в сила и поради това не може с корпоративния данък по ревизионен акт, който е спрян да подлежи на прихващане. Изискуемостта означава да е настъпил падежа на съответното вземане. В този смисъл спирането на изпълнението на ревизионния акт се явява препятстващо извършване на прихващане на установения, но невлязло в сила публично вземане, каквото представлява корпоративния данък по смисъла на чл. 168, ал. 2, т. 1 ДОПК. и подлежи на предварително изпълнение по силата на закона съгласно чл. 127, ал. 1 във връзка с чл. 153, ал. 1 и чл. 157, ал. 1 ДОПК, но спирането на изпълнението е пречка ревизионният акт да влезе в сила и поради това не може с корпоративния данък по ревизионен акт, който е спрян да подлежи на прихващане. В този смисъл спирането на изпълнението на ревизионния акт се явява препятстващо извършването на спорното прихващане на публичното вземане, каквото представлява корпоративния данък по смисъла на чл. 168, ал. 2, т. 1 ДОПК. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че към момента на постановяване на оспорения АПВ не е било налице спиране изпълнението на ревизионния акт. Правилно първоинстанционният съд е установил, че ревизионният акт е бил обжалван с жалба от 09.01.2018 г. пред решаващия орган по смисъла на чл. 152, ал. 2 ДОПК, в която се е съдържало и искане за спиране изпълнението на същия ревизионен акт. Наистина решаващият орган е отказал спирането му, но неговото решение е било обжалвано пред първостепенния съд, който го е отменил и е постановил спиране на изпълнението му. При така установеното законосъобразни са изводите в обжалваното съдебно решение, че спирането на изпълнението представлява нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, приложим съгласно § 2 от ДР на ДОПК и съдът правилно го е съобразил, за да приеме, че АПВ е материално незаконосъобразен акт и го е отменил. Органът по приходите, издал спорния АПВ, е следвало да спре производството по издаването му, след като в жалбата до решаващия орган срещу ревизионния акт е имало и искане за спиране на неговото изпълнение, но не го е сторил. В този смисъл е и решение по адм. дело № 1500/2017 г. на ВАС, Осмо отделение. Затова и в процесния случай е приложима разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК, на която се е позовал първостепенния съд. Принципно спирането временно възбранява изпълнението на ревизионния акт, поради което не може чрез прихващане то да се погаси, а това може да се извърши евентуално в по-късен момент и като не е съобразил това приходният орган е постановил незаконосъобразен АПВ и като го е отменил първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставен в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от адв. К. Петрова в представените писмени бележки, на " К. Анастасиу – 98" ЕООД следва да се присъдят разноски за настоящата касационна инстанция в размер на 300 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение