Решение № 564 от 21.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 322/2010 г.

Решение № 564 от 21.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 322/2010 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред него по жалба от името на подсъдимия Р. И. А. срещу въззивното решение спрямо него на Великотърновския апелативен съд. Въззивното решение - № 67 от 31 март 2010 г. по внохд № 43/2010 г., е за частичната отмяна на присъда № 197 от 3 декември 2009 г. на Русенския окръжен съд по нохд № 585/2009 г.; отменена е само в нейната гражданска част и делото е върнато за ново разглеждане в първата инстанция; в наказателната й част присъдата е потвърдена. С първоинстанционната присъда подсъдимият А. е признат за отговорен в извършването на четири продължавани престъпления: на три документни (съответно по чл. 316, във връзка с чл. 308, ал. 1, с чл. 309, ал. 1 и само по чл. 308, ал. 1 НК) и на едно обсебване по чл. 206, ал. 3 НК, във вр. с ал. 1 (в "големи размери"-99 775 лв.). За първия вид престъпления подсъдимият е освободен от наказателна отговорност след приложение на чл. 78а НК и са му наложени административни глоби, а за обсебването е наказан на лишаване от свобода за 4 години и 4 месеца, и на лишаване за 3 години от права относно материалноотговорни длъжности и търговска дейност. В гражданската част на присъдата е постановено прекратяване на производството по гражданския иск в размер на 99 775 лева от [фирма]-София срещу Р. А. В първоначално подадената касационна жалба се съдържа оспорване, засягащо и произнасянето по предявения граждански иск, но по указание на въззивния съд е направено уточнение за наказателната отговорност - относно доказателствата, че подсъдимият е нямал право да се разпорежда с имуществото, предмет на обсебване, и за мотивирането на съдебния акт във връзка с тях, а също така и относно правилното приложение на материалния закон във връзка с правото на собственост върху обсебените автомобили; поискано е ново разглеждане на делото в първата инстанция. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на ВКС, а според участващия в него прокурор е неоснователна; гражданският ищец не е изразил становището си към нея. ВКС намери жалбата за основателна, но не по изложените в нея съображения. Въпросите за наказателната отговорност, които повдига жалбоподателят, са не само решени правилно, но и в някои отношения не подлежат на пререшаване предвид на влизането в сила на онази част от въззивното решение, която не подлежи на касационен контрол. В първата насока са отхвърлените и в предходните съдебни инстанции съображения, че гражданският ищец не е собственик на присвоените автомобили, още повече неприемливи при положение, че за престъпното обсебване е важно вещите да са "чужди" за дееца, а не на кого точно принадлежат. Във втората насока е признатата и пред ВКС връзка, която жалбоподателят прави, между документните престъпления, за които е приложен чл. 78а НК, и обсебването. Такава връзка безспорно има, защото по делото не е установено никакво друго обяснение между двата вида посегателства, освен временното поне прикриване с документи на извършваното продължавано присвояване. Посочената връзка обаче не позволява оспорване и сега на престъплението по чл. 206 НК чрез оспорване на документните престъпления - каквото всъщност се цели с касационната жалба - това е в противоречие с чл. 413, във връзка с чл. 412 НПК, респ. със задължителната сила на присъдата и въззивното решение за тези престъпления (вж. и чл. 346, т. 1 и 2 НПК). Касационната жалба е основателна, доколкото интересът на подсъдимия обхваща както отпадането на отговорността му, така и нейното смекчаване. Неговият интерес в последния му аспект е косвено засегнат - и това личи в първоначално подадената касационна жалба - от възникналото в предходните инстанции разделяне на наказателната от гражданската отговорност. Разделянето им е довело до невъзможност при санкционирането на подсъдимия да бъдат съобразени смекчаващите обстоятелства, свързани с неизправността на "Ти Би Ай Л. " в отношенията му с подсъдимия, обстоятелства, които в обвинителния акт са приети дори като мотив за неговата престъпна дейност. Отрицателните последици за процесуалните права на подсъдимия от това разделяне на двата вида отговорности - резултатът от защитата срещу гражданската да не може да бъде използван при защитата срещу наказателната - могат обаче да бъдат преодолени. Грешките на двете предходни инстанции при разделянето на делото (на Р. - да го прекрати в гражданската му част, на ВтАС - да не го реши сам в тази част) са непоправими с пряко коригиране на двата съдебни акта - присъдата подлежи на касационна проверка само чрез въззивното решение, но не и когато то е отменително (вж. отново чл. 346, т. 1 и 2 НПК). Изходът според ВКС е да бъде възстановена цялостната висящност (незавършеност) на делото, което е възможно с отмяна на въззивното решение в потвърдителната му част (относно наказателната отговорност) и изпълнение първо на отменителната му част (относно гражданската отговорност, и в Р.), а едва след това - с ново произнасяне на ВтАС относно наказателната отговорност. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 3, т. 2, във вр. с 348, ал. 3, т. 1 НПК, ВКС-I наказателно отделение