Решение № 12203 от 29.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5044/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно- процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на Столична Община срещу Решение 1594 от 15.03.2021 г. на Административен съд София-град (АССГ) по адм. дело 856/2021 г. С обжалваното решение съдът е обявил нищожността на Заповед ССД20-РД05-153 от 31.12.2020 г., издадена за кмета на Столична община, и е изпратил преписката на кмета на Столична община за ново произнасяне в срок от 14 дни от влизане в сила на съдебното решение, съобразно указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона. Касационният жалбоподател - кметът на Столична Община, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че неправилно съдът е приел за неизпълнени задължителните указания дадени в предходни съдебни решения, в т.ч. и указание за подаване на заявлението от двамата съпрузи и за необходимостта от обсъждане на здравословното състояние на съпругата. В предходните решения не се съдържа указание заявлението на жалбоподателя и това на неговата съпруга да се разглеждат в рамките на едно административно производство. Всяко лице на самостоятелно основание кандидатства за предоставяне на правото, като административният орган е длъжен да се произнесе с индивидуален административен акт за всяко заявление поотделно. Дори и двамата съпрузи да са с определено увреждане, както е в настоящия случай, е необходимо да се подаде отделно заявление, което се разглежда в отделно административно производство. На 14.12.2020 г. комисията е указала на Милошева, че при желание от нейна страна може да подаде заявление, заедно със съпътстващите документи. Относно заключението на съда, че не са изпълнени втората група указания към административния орган - необходимостта от специални медицински познания за преценка налице ли са условията на чл. 90, т. 1 от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (НОДТСО/Наредбата) за определяне на жалбоподателя и на съпругата му като правоимащи лица, счита, че в противоречие с доказателствата, съдът е приел, че в протокола на комисията и в административната преписка липсва заключение на участващия в комисията ортопед. Неправилно е приел, че заключението само на лекар-ортопед не е достатъчно с оглед на установените заболявания на съпругата на жалбоподателя, тъй като тя страда от заболяване от компетентността на лекар-невролог. Не е отчел, че здравословното състояние на лицата се проследява от представените решения на НЕЛК/ТЕЛК и не е необходимо да се обследва всяко заболяване, което не е обвързано с изискванията на НОДТСО. Медицинските критерии, заложени в НОДТСО, са изцяло в компетентността на лекар ортопед, тъй като са свързани със заболявания на опорно-двигателния апарат. Прави искане решението да бъде отменено. Касационният жалбоподател се представлява от юрисконсулт С. ГрънчароваМаркова и юрисконсулт Т. Гюрова. Ответникът по касационната жалба С. Милошев, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че: С влязло в сила на 23.11.2020 г. Решение 1093 от 19.02.2020 г. на АССГ по адм. дело 2109/2019 г. е отменена Заповед СОД19-РД05-44 от 31.01.2019 г. на кмета на Столична община, с която на основание чл. 90 НОДТСО е отказано предоставянето на право на безплатно и денонощно паркиране върху специално определено и сигнализирано за тази цел място на пътно превозно средство, превозващо лице с увреждания, до сградата по настоящ адрес на лицето и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявлението в 14-дневен срок и при спазване на указанията, дадени в мотивите на решението, съответно на Решение 2276 от 04.04.2017 г. на АССГ по адм. дело 13290/2017 г. Със съдебните решения по адм. дело 2109/2019 г. и предхождащото го адм. дело 13290/2017 г. са дадени изрични указания на административния орган. Със заповед ССД20-РД05-153 от 31.12.2020 г., издадена за кмета на Столична община (по заместване от заместник-кмета на Столична община), на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173 АПК, във връзка с влязло в законна сила на 23.11.2020 г. Решение 1093 от 19.02.2020 г. на АССГ по адм. дело 2109/2019 г. и на основание чл. 90 НОДТСО е отказано предоставянето на право на безплатно и денонощно паркиране върху специално определено и сигнализирано за тази цел място на пътно превозно средство, превозващо лице с увреждания до сградата по настоящ адрес на лицето. При така установените по делото факти първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Счел е, че не са изпълнени в цялост трите групи указания, дадени с влязлото в сила съдебно решение по адм. дело 2109/2019 г. Посочил е, че в решението нe e обсъждано здравословното състояние на съпругата на жалбоподателя, въпреки даденото указание да се приеме, че заявлението е подадено и от двамата съпрузи. Вместо това органът е приел е, че съпругата трябва да подаде отделно заявление, което да се разгледа в отделно административно производство. Изложил е, че за преценката налице ли са условията на чл. 90. т. 1 НОДТСО за определяне на жалбоподателя и на съпругата му като правоимащи лица са необходими специални медицински познания. В състава на комисията, разгледала заявлението на жалбоподателя, участва лекар-ортопед, но в изготвения от комисията протокол и в административната преписка няма обективирано негово заключение. От представеното експертно решение на ТЕЛК, касаещо съпругата на жалбоподателя, е видно, че същата страда от заболяване, което е от компетентността на лекар-невролог. Такъв специалист не е участвал в комисията. Указанията на съда са да се обсъдят "всички заболявания на лицата", като въз основа на това се прецени имат ли правото по чл. 90 НОДТСО, като това е било възможно единствено, чрез ангажиране на специалисти в съответната област. Не става ясно как административният орган, е преценил, че здравословното състояние на жалбоподателя не се обхваща от разпоредбата на чл. 90, т. 1 НОДТСО. За доказване на фактическите съображения изложени в обжалвания акт, органът е следвало да използва всички годни доказателствени средства, сред които и заключения на вещи лица. При така посоченото съдът е приел, че след влизане в сила на отменителното решение органът е пререшил спора относно съществуването на правото на безплатно и денонощно паркиране върху специално определено и сигнализирано за тази цел място на пътно превозно средство, не зачитайки задължителната сила на съдебния акт (чл. 177, ал. 1 АПК). При връщането на преписката на органа, след отмяната на акта, преценката за съдържанието на бъдещия акт, чието издаване е дължимо, е ограничена от указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона. Повторно издаденият акт, включително отказ, със същото съдържание като отменения, не поражда правни последици по аргумент от чл. 177, ал. 2 АПК. Нищожен е и актът, издаден в нарушение на задължителните указания на съда по тълкуване и прилагане на закона. Санкцията на чл. 177, ал. 2 АПК е свързана с неизпълнение на задължение, посочено в мотивите на съдебен акт, постановен по спор, който се ползва със сила на пресъдено нещо. Достигнал е до извод, че противоречието на обжалваната заповед със задължителните указания на съда по адм. дело 2109/2019 г. и адм. дело 13290/2017 г. е основание за обявяване на нейната нищожност и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне при съобразяване на изложените в мотивите на съдебното решение указания по прилагането на закона. Решението е правилно, но по различни от посочените в него съображения. Разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК определя като нищожен административен акт, който е в противоречие с влязло в сила съдебно решение. Влязлото в сила съдебно решение се характеризира не само с формална законна сила, т.е. необжалваемост, стабилитет, но и с материална законна сила, т.е. задължителност, сила на пресъдено нещо. Силата на пресъдено нещо, нейните обективни и субективни предели, определят това за което и тези, спрямо които властническият държавен акт, каквото е съдебното решение, има действие. Индивидуализиращите елементи на това, за което и на тези, за които решението има действие са страни, основание, предмет - чл. 177, ал. 1 АПК във вр. с чл. 298, ал. 1 ГПК. Следователно, когато законодателят визира в разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК влязъл в сила акт на съд, той има предвид административният акт да не противоречи на решението на съда по спорния предмет, по страните и по правните последици, обективирани в неговия диспозитив. За да се приеме, че Заповед ССД20-РД05-153 е постановена в противоречие с влязлото в сила съдебно решение, е необходимо да се установи какво е постановено с това съдебно решение и какво е постановено с оспорената заповед, т. е. какви са обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо. Със Заповед СОД19-РД-05-44 от 31.01.2019 г. кметът на Столична община е отказал на С. Милошев предоставяне на право на безплатно денонощно паркиране върху специално определено и сигнализирано за тази цел място на пътно превозно средство, превозващо лице с увреждания. С Решение 1093 от 19.02.2020 г. на АССГ по адм. дело 2109/2019 г. съдът е отменил Заповед СОД19-РД05-44 от 31.01.2019 г. на кмета на Столична община и върнал преписката на органа за произнасяне в съответствие с дадените в мотивите на решението задължителни указания. Следователно съдът се е произнесъл със сила на пресъдено нещо по предмета на спора - законосъобразността на Заповед СОД19-РД05-44, и изпълнил процесуалното си задължение да върне преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Обективните предели на действие на Решение 1093, т. е. това, за което силата на пресъдено нещо важи, е Заповед СОД19-РД05-44 от 31.01.2019 г. на кмета на Столична община. Със съдебно Решение 1093 спорът за законосъобразността на Заповед СОД19-РД05-44 е решен окончателно, но с него не е определено дали С. Милошев е правоимащо лице по чл. 90. т. 1 НОДТСО. Следователно Заповед ССД20-РД05-153 не е в противоречие с обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебно Решение 1093. Съдът е приел, че Заповед ССД20-РД05-153 е нищожна, тъй като новото произнасяне противоречи на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона дадени от съда с отменителното решение. Но когато законодателят визира в разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК "влязъл в сила акт на съд", той има предвид административният акт да не противоречи на решението на съда по спорния предмет, по правните последици, обективирани в неговия диспозитив. За това, ако административният орган е постановил акта, без да се съобрази с дадените от съда указания по тълкуването и прилагането на закона, неговият акт ще бъде материално незаконосъобразен, но няма да бъде нищожен. Съдът, като не отчел изложеното, неправилно е мотивирал акта си и направил неправилен за оспорената Заповед ССД20-РД05-153 извод. Независимо от това Заповед ССД20-РД05-153 от 31.12.2020 г., издадена за кмета на Столична община, е нищожна, но на различно от посоченото от първоинстанционния съд основание. Заповедта е подписана за кмета на Столична община от заместник-кмета, съгласно Заповед СОА20-РД15-15149 от 30.12.2020 г. на кмета на Столична община, видно и от отбелязването на самия акт. От съдържанието на цитираната заповед се установява, че на заместник-кмета на Столична община е възложено да изпълнява в пълен обем функциите на кмета на Столична община, като го замества, за периода от 31.12.2010 г. до 03.01.2021 г. включително. Доказателства за причините за отсъствие на кмета на Столична община за времето от 31.12.2010 г. до 03.01.2021 г. обаче не са представени по делото. При заместването за определен период заместващият осъществява правомощията на титуляра в пълен обем. За да се приеме, че органът, подписал оспорения акт, е компетентен при условията на заместване, следва да са налице следните условия: да има качеството на заместник по служба на титуляра на правомощията, да е налице изрична заповед за заместване, както и да е налице обективна невъзможност на титуляра да упражнява своите правомощия (отсъствие поради отпуск, командировка и други). В случая по делото е установено изпълнението на първите две предпоставки. Липсват доказателства за обективната невъзможност на кмета на Столична община за изпълнение на правомощията, която не се предполага само поради факта на издаването на заповед за заместване. Доказателствената тежест за установяване на компетентността на органа, издал оспорения пред съда административен акт, е негова, съгласно правилото на чл. 170, ал. 1 АПК. Първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК и не е указал на ответника, че следва да представи доказателства за обективната невъзможност да упражнява своите правомощия за времето, посочено в заповедта за заместване, но от касационния жалбоподател не се твърди наличието на касационно основание съществено нарушение на съдопроизводстваните правила, за да може делото да бъде върнато на първоинстанционния съд с цел установяване на компетентността на издателя на заповедта. Съдът не се произнася служебно по порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила, какъвто е неизпълнението от съда на задължението му по чл. 171, ал. 5 АПК. При тези данни, въпреки наличието на Заповед СОА20-РД15-15149 от 30.12.2020 г. на кмета на Столична община, в случая не са установени предпоставките за заместване, тъй като не са представени доказателства за това, че на датата, на която е издадена оспорената заповед 31.12.2020 г., кметът на Столична община е отсъствал. За това не може да се направи извод, че действително на посочената дата титулярът е бил възпрепятстван да изпълнява правомощията си. По изложените съображения актът, подписан от заместник-кмета на Столична община, е нищожен на основание чл. 146, т. 1 АПК, като издаден от лице, за което по делото не е доказана материалната компетентност за това. Съдът е прогласил нищожността на акта, макар и на различно от посоченото основание. Поради това решението се явява правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд