Решение № 174 от 20.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 2919/2011 г.

Решение № 174 от 20.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 2919/2011 г., II н. о., НК, докладчик председателят Савка Стоянова Производството е образувано по повод касационна жалба от подсъдимите И. А. М. и Р. А. М. против въззивно решение № 134 от 21.10.2011 г. постановено по в. н. о. х. д. № 266/2011 г. по описа на Варненският апелативен съд. В жалбата се правят доводи за допуснати нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила, явна несправедливост на наказанията- касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК. Излагат се съображения и за необоснованост на съдебния акт. В съдебното заседание жалбата се поддържа, като се излагат съображения основно за допуснато нарушение на закона по отношение на подсъдимия Р. М., поради признаването му за виновен, макар да липсвали доказателства за участие в деянието, както и за явна несправедливост на наказанията и по отношение на двамата подсъдими. Гражданският ищец не се явява, не взема и писмено становище по касационната жалба. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е изцяло неоснователна и предлага въззивното решение да се остави в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като прецени доводите на страните и провери въззивното решение в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК намери за установено следното: Варненският апелативен съд с решение № 134 от 21.10.2011 г. по в. н. о. х. д. № 266/2011 г. е потвърдил присъда № 15 от 20.05.2011 г. постановена по н. о. х. д. № 109/2011 г. на Окръжен съд- Добрич. С присъдата подсъдимите И. А. М. и Р. А. М. са признати за виновни в това, че на 19.06.2008 г. в гр. Д., в съучастие, първият като извършител, а втория- помагач, при условията на опасен рецидив, отнели чужди движими вещи на обща стойност 211 лв. от владението на М. М., с намерението противозаконно да ги присвоят, като за целта употребили сила и деянието е останало недовършено по независещи от тях причини, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и чл. 54 от НК са наложени наказания за И. М. - десет години лишаване от свобода, при първоначален "строг" режим, а за Р. М. - девет години лишаване от свобода, при първоначален "строг" режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато времето, през което двамата подсъдими са били задържани. Довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е неоснователен. Съображенията, изложени в касационната жалба в подкрепа на довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила всъщност касаят събраните по делото доказателства, които според защитата не били достатъчни. Налагало се събиране и на други доказателства, чрез които щели да се изяснят основни въпроси, свързани с авторството на деянието, както и неговата квалификация. Възраженията не се споделят от настоящия състав. Те могат да бъдат определени като такива за непълнота на доказателствата, но последната не е самостоятелно касационно основание и може да се разглежда единствено на плоскостта на процесуалните нарушения. Такова би било налице обаче, ако подсъдимите бяха направили във въззивното производство искане за събиране на нови доказателства, а съдът неоснователно бе отказал и делото е решено без обвинението да е доказано по несъмнен начин. След като подсъдимите не са искали попълване на доказателствената съвкупност от въззивния съд и последният в изпълнение на задълженията си и служебно да събира доказателства е приел, че не се налага събирането на нови доказателства, не е налице процесуално нарушение свързано със задължението съдът да събира и преценява всички необходими доказателства, свързани с предмета на доказване. Видно от мотивите на въззивното решение, въпреки липсата на доказателствени искания, съдът е дал отговор на защитата защо не се е налагало в първата инстанция събиране на поисканите пред тази инстанция доказателства. Отговорът на въззивния съд е аргументиран и подкрепен от конкретни, събрани по делото доказателства, които са приети като достатъчни за изясняване на фактите и обстоятелствата по делото, имащи значение при решаване на въпросите по чл. 301, ал. 1 от НПК. Възражението, че "допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд водят и до необоснованост на атакуваната присъда" не подлежи на разглеждане по същество от настоящия състав. И в тази част от касационната жалба се атакува първоинстанционната присъда, която е била предмет на проверка от въззивния съд, чието решение пък се проверява от касационната инстанция. Както многократно е отбелязвано пределите на касационния контрол са ясно разписани в закона, ограничени са и касационните основания, като между тях не е необосноваността на съдебния акт. Последната инстанция по фактите е въззивната и след като производството пред нея е проведено в съответствие с процесуалните изисквания, за касационната инстанция промяна в приетите за установени фактически положения е недопустима. Поради изложените съображения съставът намери, че при разглеждането на делото и от двете съдебни инстанции не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, с оглед попълване на доказателствената съвкупност. Доводът за допуснато нарушение на закона - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е неоснователен. Съображенията, изложени в подкрепа на този довод по отношение подсъдимия Р. М. са, че той не е автор на деянието, а единствено е имал желание да изведе брат си- втория подсъдим И. М. от местопроизшествието. Това му поведение неправилно било определено като "помагач", поради което и се иска оправдаване. Възраженията не се споделят от състава. Те са били предмет на проверка от въззивния съд, който при правилно приетите за установени фактически положения е направил и верен извод по въпроса извършено ли е престъпление, от кого и каква е квалификацията на деянието. По несъмнен начин е установено, че извършеното деяние е грабеж, при който насилието е осъществено от подсъдимия И. М., а участието на брат му- подсъдимия Р. М., представлява помагаческа дейност. За общността на умисъла на двамата са преценявани всички обективни признаци от състава на престъплението, поведението им преди и след деянието, поради което няма съмнение, че дейността си подсъдимите са били обмислили и разпределили участието си. Поради изложените съображения и тези на предшестващите инстанции материалният закон не е нарушен. Поради наличието на минали осъждания за престъпления от общ характер на лишаване от свобода, правилно извършеното е квалифицирано като престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 18, ал. 1, чл. 20, ал. 2 НК /за И. М./ и чл. 20, ал. 4 от НК/ за Р. М. Доводът за явна несправедливост на наказанията - чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е основателен. При преценката на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказанията, съдът не е преценил правилно относителната тежест на отегчаващите обстоятелства, както и приел за такива - обстоятелства, които по закон не могат да отежняват отговорността на извършителя. И двете съдебни инстанции са посочили като обстоятелство, отегчаващо отговорността на подсъдимите "значителен брой осъждания, надхвърлящи необходимия минимален брой, определящ квалификацията опасен рецидив", което е неточно. Видно от данните за съдимост, престъпленията, за които са осъдени са при условията на съвкупност и това обстоятелство е позволило групиране на наложените наказания в две групи. По първата общото наказание е било три години, при условията на чл. 66, ал. 1 от НК, а по втората група - една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на по 2000 лв. Вярно е, че И. М. има още идна осъждане на две години лишаване от свобода, но и това наказание е било отложено на основание чл. 66 от НК. При тези данни очевидно е, че не е налице "значителен брой" осъждания извън определящото квалифициращо обстоятелство "опасен рецидив" и броя на осъжданията не може да даде тази относителна тежест, която е преценена от съдебните инстанции. Вярно е, че множеството осъждания, както и изтърпяваните наказания лишаване от свобода има значение при определяне на наказанието, но само когато може да се направи извод, че чрез тях не са постигнати целите на наказанието, което налага и определяне на едно наказание лишаване от свобода, надхвърлящо значително по размер изтърпяваните до момента. Неправилно като отегчаващо обстоятелство е посочено и липсата на критично отношение към деянието. Упражняването на основното, гарантирано от закона право на защита, позволява на извършителите да изберат начина, по който да се защитават, включително и чрез отказ за дават обяснение, да признават или не вината и изобщо участието в даденото престъпление. От това им процесуално поведение обаче не могат да се правят изводи в тяхна вреда в т. ч. да се приема за отегчаващо обстоятелство липсата на признание. Не може да бъде такова и наличието на висящо досъдебно производство, тъй като не е известен изхода му. Поради изложените съображения настоящият състав намира, че наказанията, които биха удовлетворили в най- голяма степен справедливостта и целите, предвидени в чл. 36 от НК и за двамата подсъдими следва да са при смекчаващи обстоятелства, като се отчете и конкретното участие на всеки един от тях- Р. М. - помагач и И. М. - извършител. Съответни на извършеното от подсъдимите наказания съставът намира, че са седем години лишаване от свобода за И. М. и шест години лишаване от свобода за Р. М. и в този смисъл при наличието на касационното основания по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК въззивното решение следва да се измени. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение