Решение № 2948 от 28.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8907/2013 г.

Решение № 2948 от 28.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8907/2013 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 на Данъчно - осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 208 и сл. от Административно-процесуален кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" - София при Централно управление на Национална агенция за приходите, против решение № 3257/15.05.2013 г., постановено по адм. д. № 723/2013 г. по описа на Административен съд - София град, с което е изменен РА № 2141203760/23.08.2012 г. издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 2695 от 16.11.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София (понастоящем Дирекция "ОДОП"), в частта на установените задължения за възстановяване по т. III от разпоредителната част на акта, като са определени, на основание чл. 92, ал. 10 от ЗДДС лихви в размер на 84 594.68 лв. за периода 05.06.2012 г. - 05.09.2012 г. върху подлежащия на възстановяване ДДС в размер на 3 224 915.09 лв. Касаторът поддържа в касационната жалба, че обжалваното решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на съдебното решение и отхвърляне на жалбата срещу РА в посочената по- горе част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - "Бернард Инвестмънтс" ЕООД, гр. София, чрез пълномощника си адв. Чечова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба в подробно мотивиран отговор на същата, както и в съдебно заседание. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решението на Административен съд - София град е изменен РА № 2141203760/23.08.2012 г. издаден от ТД на НАП - София, потвърден с Решение № 2695 от 16.11.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София (понастоящем Дирекция "ОДОП"), в частта на установените задължения за възстановяване по т. III от разпоредителната част на акта, като са определени, на основание чл. 92, ал. 10 от ЗДДС лихви в размер на 84 594.68 лв. за периода 05.06.2012 г. - 05.09.2012 г. върху подлежащия на възстановяване ДДС в размер на 3 224 915.09 лв. За да постанови този резултат, като по същество отмени РА в частта на мълчаливия отказ за възстановяване на лихви вследствие на забавено възстановяване на данък в размер на 3 224 915.09 лв. по реда на чл. 92, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, административният съд е счел, че формираният мълчалив отказ на органите по приходите, потвърден и от решаващият орган, е резултат на неправилно тълкуване на закона и специално- на съотношението между нормите на чл. 92, ал. 8 и чл. 92, ал. 10 ЗДДС. В мотивите на обжалваното решение е извършен детайлен анализ на начина на съотнасяне на горепосочените правни норми, за който е посочено, че принципно е възприет и от ответника в мотивите на потвърдителното за РА решение. Предвид конкретиката на случая, административният съд е отчел, че застъпената теза от приходната администрация се дължи единствено на възприетото становище, че е налице неправомерно поведение на ревизираното лице, което е довело до удължаване на срока за възстановяване на данъка, изразяващо се в неправилно отразяване на данъчния документ в отчетните регистри и до неправилно определяне на данъчната основа по доставката при условията на чл. 131 ЗДДС с предмет продажба на недвижим имот на публична продан. Във връзка с горепосоченото, административният съд е отчел наличието на влязъл в сила РА и в този контекст е счел възраженията за неотносими към акцесорното задължение за лихви. Според съда, след като предмет на контрол в разглеждания случай е единствено обстоятелството дали се дължи лихва за забава и евентуално - в какъв размер, то дори и да се приеме, че данъчната основа по доставката с предмет продажба на недвижим имот на публична продан е неправилно определена от частния съдебен изпълнител, то същата не подлежи на корекция както в производството по чл. 152 и сл. от ДОПК, така и от съда, тъй като РА е влязъл в сила. Решението е правилно. Административният съд правилно е приел, че спорът по делото е изцяло правен и касае законосъобразността на РА в частта, в която не са определени лихви за забава върху подлежащата на възстановяване сума на ДДС за периода, от който е следвало да бъде възстановена, съгласно чл. 92, ал. 1, т. 4 ЗДДС до датата на окончателното й плащане. Законосъобразно и в съответствие с установената съдебна практика е предприетото от съда тълкуване на съотношението между нормите на чл. 92, ал. 8 и чл. 92, ал. 10 ЗДДС. Въз основа на така проведеното тълкуване, административният съд правилно е приел, че се дължи лихва за забава и в случаите, когато данъкът е възстановен след ревизия, което съответства на тълкуването на чл. 183 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, изменена с Директива 2006/138/ЕЖО на Съвета от 19 декември 2006 г., дадено от СЕС в решение от 12 май 2011 г. по дело С-107/2010, да не се допуска национална правна уредба, която предвижда поради удължаване срока за възстановяване на ДДС чрез започнала ревизия, лихва за забава да се дължи след приключване на ревизионното производство. Този извод съответства и на принципа за пропорционалност, както и на общия принцип в правото, че при забавено изпълнение на парично задължение, каквото задължение безспорно съставлява задължението за възстановяване на ДДС, следва да се дължи лихва като еквивалентно обезщетение за забава. Следва да бъде споделен отговора, даден от първостепенния съд на възражението на органите по приходите, че "Бернард Инвестмънтс" ЕООД погрешно е отразило в дневника за покупките за м. 04.2012 г. като фактура издаден протокол за извършена продажба от ЧСИ, което е инвокирало откриване на ревизионно производство. След като в РА не е извършена корекция на данъчната основа по тази доставка и на резултата за този период, то следва да се приеме, че актът е влязъл в сила. Още повече, че е налице пълно съответствие между декларирания от дружеството ДДС за възстановяване с размера на ДДС за възстановяване, определен с РА, поради което, дори и да е било налице основание за провеждане на ревизионното производство, крайният резултат е еднакъв и декларираният ДДС за възстановяване е реално възстановен, но по- късно. Правилен е изводът на съда, че няма извършено грешно деклариране по смисъла на чл. 124 ЗДДС в подадената СД за месец април 2012 г. хипотезите, визирани в цитираната разпоредба не са налице, тъй като в конкретния случай няма неотразен или неправилно отразен документ в отчетните регистри. В подадената СД е отразен правилно документа по чл. 131 ЗДДС със съдържанието, което той има, и той не е "неправилно отразен" по смисъла на цитираната разпоредба. Съгласно чл. 112 ЗДДС, данъчни документи са фактурата, известието към фактурата и протоколът. документът по чл. 131 от ЗДДС не е приравнен на данъчен документ по смисъла на закона. Правилно съдът е преценил като неоснователно твърдението на органите по приходите, че липсата на заведено счетоводство следва да бъде отъждествена с "нередовно деклариране на данъчен документ" и в резултат на това, при прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 92, ал. 3 и ал. 4 ЗДДС, да се приеме, че срокът за възстановяване спира да тече. Прилагането на посочените норми по аналогия е недопустимо, тъй като хипотезите, при които срокът за възстановяване на данъка спира да тече са уредени лимитативно и настоящият случай не попада под някоя от тях. Предвид гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд- София град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на ответника по касация следва да бъдат присъдени и сторените разноски в настоящото касационно производство, които съобразно представените писмени доказателства за това възлизат на 1080 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,