Решение № 8805 от 18.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4166/2013 г.

Решение № 8805 от 18.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4166/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Георги Чолаков Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерски съвет на Република България срещу решение № 2480 от 20.02.2013 г. постановено по адм. дело № 7784/2012 г. по описа на Върховния административен съд, тричленен състав, второ отделение, с което са отменени: т. 12, Раздел VII "Неквалифицирани работници; чистачи и пазачи" от № 12 към чл. 2, ал. 11 Приложениеот ПМС № 86/2010 г. за заплатите на военнослужещите и цивилните служители по ЗОВСРБ и на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение по ЗМВР (изм. ДВ, бр. 27/2012 г., в сила от 1.01.2012 г.), в частта на посочения размер минимална основна месечна заплата от 1.01.2012 г., от "281 лева" и от 1.05.2012 г. също такъв размер от "292 лева" и чл. 4, ал. 2 от ПМС № 86/2010 г. за заплатите на военнослужещите и цивилните служители по ЗОВСРБ и на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение по ЗМВР (изм., ДВ, бр. 27/2012 г., в сила от 1.01.2012 г.), в частта на израза "не може да бъде по-малка от 230 лева". Изложените съображения за пороци на съдебното решение релевират недопустимост и неправилност като касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. В с. з. Министерски съвет на Република България чрез надлежно упълномощен процесуален представител поддържа жалбата на изложените в нея основания. Ответниците Сдружение с нестопанска цел "Синдикална федерация на служителите в МВР" и Людмила Спасова Иванова, в представено по делото писмено становище застъпват неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. След като я разгледа по същество, Върховният административен съд, петчленен състав, установи следното: Производството по делото е образувано пред тричленният състав на Върховния административен съд по две жалби, подадени от: 1) Сдружение с нестопанска цел "Синдикална федерация на служителите в МВР", със седалище и адрес на управление - гр. София, представлявано от Илия Хрисимов и Илия Кузманов, зам. председатели на УС, чрез пълномощника им - адв. Дора Райчинова и 2) Людмила Спасова Иванова, като служител на Граничен полицейски участък - гр. Трън при РДГП - Драгоман, чрез пълномощника й - адв. Юлия Благоева, и двете против ПМС № 86/2010 г. за заплатите на военнослужещите и цивилните служители по ЗОВСРБ и на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение по ЗМВР (обн. ДВ, бр. 36/2010 г., изм. и доп., бр. 50, 68 и 93/2011 г., изм. бр. 27/3.04.2012 г., в сила от 1.01.2012 г.), в частта му, с която се определят размерите на месечните заплати като минимум и максимум за лица, работещи по трудово правоотношение в МВР и алтернативно по отношение разпоредбите на чл. 2, ал. 11 и т. 12 от Приложение № 12 към него, представляващо Таблица за размера на минималните и максималните основни месечни заплати на лицата, работещи по трудово правоотношение в МВР, както и чл. 4, ал. 2 от това Постановление. Наведени са доводи за нищожност и незаконосъобразност на оспорените текстове. С обжалваното решение тричленният състав на Върховния административен съд, второ отделение не е приел за основателни наведените доводи за нищожност на оспорените разпоредби. Възприел е доводите на оспорващите за незаконосъобразност на същите, като е постановил следното: ОТМЕНИЛ е т. 12, Раздел VII "Неквалифицирани работници; чистачи и пазачи" от Приложение № 12 към чл. 2, ал. 11 от ПМС № 86/2010 г. за заплатите на военнослужещите и цивилните служители по ЗОВСРБ и на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение по ЗМВР (изм., ДВ, бр. 27/2012 г., в сила от 1.01.2012 г.), в частта на посочения размер минимална основна месечна заплата от 1.01.2012 г., от "281 лева" и от 1.05.2012 г. също такъв размер от "292 лева". ОТМЕНИЛ е разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от ПМС № 86/2010 г. за заплатите на военнослужещите и цивилните служители по ЗОВСРБ и на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение по ЗМВР (изм., ДВ, бр. 27/2012 г., в сила от 1.01.2012 г.), в частта на израза "не може да бъде по-малка от 230 лева". ПРИСЪДИЛ е в тежест на Министерски съвет на Р. България направените по делото разноски. След приключване на съдебното дирене пред тричленният състав и преди постановяване на обжалваното решение, е настъпила промяна касаеща оспорените текстове на ПМС № 86/2010 г. Така с ПМС № 13 от 18.01.2013 г. обнародвано в ДВ, брой 7 от 25.01.2013 г. са изменени оспорените пред съда текстове от ПМС № 86/2010 г. Или към датата на постановяване на решението по адм. дело № 7784/2012 г. по описа на Върховния административен съд, второ отделение, оспорените пред съда текстове от ПМС № 86/2010 г. са били изменени с ПМС № 13/2013 г. Оспорените към тази дата текстове от ПМС № 86/2010 г. не са били вече част от действащото позитивно право, поради което подадената срещу тях жалба е процесуално недопустима поради липса на предмет и отпаднал правен интерес на жалбоподателите. Наличието на правен интерес от търсената правна защита е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването, респективно - за съдебното производство, като съдът е задължен да следи служебно за наличието на тази предпоставка по време на цялото производство. Правният интерес от оспорването следва да е пряк и непосредствен и неговото наличие следва да бъде преценявано от съда независимо от предмета на оспорването и вида на оспорения административен акт. Изискването за наличие на непосредствен правен интерес на оспорващия означава същият да цели настъпването на благоприятни за него правни последици от отмяната на оспорения административен акт, тъй като този акт по неблагоприятен начин засяга неговата правна сфера - създава задължения, или ограничава неговите права, свободи или законни интереси. Когато предмет на оспорването е подзаконов нормативен акт, както е в конкретния случай, правният интерес от търсената правна защита се състои в премахването на този акт от действащото право като акт, който регулира съответния кръг обществени отношения. След като нормативният административен акт е изменен, то същият в този си вид е престанал да бъде част от позитивното право и затова за оспорващите не е налице непосредствен правен интерес от отмяната на този акт, респективно от продължаване на съдебното производство, което е образувано по оспорването. Съгласно чл. 193, ал. 1 от АПК съдът може да обяви нищожността на оспорения подзаконов нормативен акт или на част от него, да го отмени изцяло или частично или да отхвърли оспорването, а според чл. 2, подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. В разпоредбите на раздел III "Оспорване на подзаконови нормативни актове" от глава десета в дял трети на АПК липсва изрична уредба относно действието на съдебното решение, с което подзаконовият нормативен акт е обявен за нищожен, но с оглед правната същност на нищожността, както и предвид субсидиарното приложение на разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, съгласно чл. 196 от АПК, както в правната доктрина, така и в съдебната практика непротиворечиво се приема, че обявената нищожност на нормативния акт важи (има действие) от момента на издаването му. В конкретния случай съдът е бил сезиран както с искане за отмяна на оспорените разпоредби от подзаконовия нормативен акт, така също и с искане за обявяване на неговата нищожност. Дори и да липсваше обаче изрично наведени доводи за нищожност, съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, субсидиарно приложим на основание чл. 196 от АПК и в производството по оспорване на подзаконовите нормативни актове, съдът следва служебно да провери изцяло законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 от АПК, като съгласно чл. 168, ал. 2 от АПК съдът обявява нищожността на акта, дори и да липсва искане за това. След като съдът може да обяви нищожността на оспорената разпоредба от нормативен акт, а съдебното решение, с което евентуално бъде обявена тази нищожност ще действа от момента на постановяване на оспорения нормативен акт, то наличието на правен интерес от оспорването и след отмяната на нормативния акт от административния орган, който го е приел, предвид приемането на нов нормативен акт, с който се регулират същите административни обществени отношения, би могло да бъде обусловено единствено от нормативно уредената правна възможност на засегнатото лице да претендира обезщетение за претърпените вреди от нищожния административен акт. Съгласно чл. 204, ал. 1 от АПК иск за обезщетение може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред, според ал. 2 искът може да се предяви и заедно с оспорването на административния акт, а според ал. 3, когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Предвид съдържанието на чл. 204, ал. 3 от АПК се налага извода, че когато засегнатото лице претендира обезщетение за вреди от нищожен административен акт (включително и от нормативен административен акт), то нищожността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение, т. е. от съда, пред който е заведен иск за защита на засегнати субективни права в резултат на действието на нищожния нормативен акт. Когато нормативният административен акт е изменен, т. е. не представлява в този си вид част от действащото право, то правният интерес от обявяване на неговата нищожност ще е налице само ако се претендират вреди от неговото действие, по-точно от неговото приложение като нормативен акт. След като е налице изрично предвидена възможност за засегнатите лица да установяват нищожността на нормативния административен акт в производство по иск за обезщетение, то когато този акт е отменен, за оспорващите не съществува непосредствен правен интерес от оспорването на същия акт (или на отделна разпоредба от този акт) по реда на чл. 185 и сл. АПК. Когато отмяната на нормативния административен акт е настъпила след подаване на оспорването, то правният интерес е отпаднал и това обстоятелство следва да бъде съобразено от съда, тъй като се касае за абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното производство. Следва да се отбележи, че наличието на правен интерес в случай като настоящия не може да се обоснове единствено с принципната необходимост от нарочно и формално обявяване на нищожността на акта, за да се игнорира съществуващата (преди прогласяване на нищожността) в правния мир привидност за действителност на този акт, тъй като след отмяната на акта отпада непосредственото засягане на права и законни интереси на оспорващия, които са били регулирани с отменения или изменен нормативен акт. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК Върховният административен съд, петчленен състав, следва да обезсили обжалваното решение в частта в която съдът се е произнесъл по съществото на спора и следва да остави без разглеждане оспорването на жалбоподателите като прекрати производството по делото в тази му част. По отношение на присъдените от тричленният състав разноски по делото, съдът намира че следва да остави в сила обжалваното решението. Правният интерес за оспорващите е отпаднал в хода на делото, поради което касатора - Министерски съвет на Република България дължи на оспорващите заплащането на направените от тях разноски пред първата съдебна инстанция. Разноски за тази инстанция не се претендират, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Ръководен от гореизложеното, Върховният административен съд, петчленен състав, втора колегия