Решение № 11934 от 21.12.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция Общински строителен контрол, Столична община, против решение 4467 от 30. 06. 2022 г. по адм. дело 2350/ 2021 г. на Административен съд София град, с което е отменена заповед РА-30-301/ 30.07.2018 г., издадена от същия административен орган, с която на К. Неделчева е наредено да премахне незаконен строеж, представляващ постройка за стопански инвентар, находяща се в УПИ ХII-696, кв. 4 по плана на гр. София, м. в.з. Киноцентър I част. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата против заповедта за премахване да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на направените по делото разноски и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответницата К. Неделчева оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като й се присъдят направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Решението на Административен съд София град е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства. Изводите на административния съд за издаване на заповедта от компетентен орган, в предвидената форма и при спазване на материалния закон, се споделят от настоящата инстанция изцяло. Аргументирано, в съответствие със закона и обосновано от доказателствата е заключението на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден при наличие на материалноправните основания за това. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед, издадена от кмета на общината или от упълномощено от него длъжностно лице. В случая предпоставките на законовата норма са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е постройка за стопански инвентар, изпълнена върху бетонова настилка с височина 0.40 м., с размери 3.00 / 4.05 и застроена площ около 12.56 кв.м., върху която е разположена конструкция от дървени колони и греди с двускатен, дървен покрив с битумни керемиди. Постройката е разположена на границата между УПИ ХII-696 и УПИ ХIII-697, кв. 4, в. з. Киноцентър I част. Законосъобразно е прието, че по своите конструктивни характеристики и предназначение описаният в заповедта обект, представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, като в този смисъл първоинстанционният съд правилно се позовава на указанията, дадени при предходното разглеждане на делото, с решение 2464/ 23.02.2021 г. по адм. дело 2334/2020 г. на Върховния административен съд. Строежът е от шеста категория и представлява постройка на допълващото застрояване, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж (чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ). В случая такова не е издадено, поради което административният съд правилно приема, че по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен и подлежи на премахване, тъй като не може да се определи като търпим. В съответствие с ангажираните гласни доказателства и твърденията на жалбоподателката административният съд приема, че строежът е изграден през 1990 г. и попада в приложното поле на §16, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ. Подробните съображения на решаващия съд, че строежът не е търпим, тъй като е изграден в нарушение на действалите, както по време на извършването му, така по сега действащите правила и нормативи (чл. 55 ЗТСУ (отм.) чл. 112, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), чл. 41, ал. 1 и ал. 2 и чл. 42 ЗУТ), следва да бъдат допълнени като се посочи, че липсват твърдения и доказателства, че строежът да е деклариран пред одобряващите органи до 31.12.1998 г., каквото кумулативно изискване поставя разпоредбата на §16, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ. Изложеното налага възприетото и от първоинстанционния съд заключение, че строежът не е търпим и подлежи на премахване. Изводът на първоинстанционния съд, че при издаване на заповедта е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което е основание за нейната отмяна, обаче е неправилен и не се споделя от настоящата инстанция. Обратно на възприетата от съда теза, обстоятелството, че жалбоподателката е единствен адресат на заповедта, въпреки че имотът, респективно строежът, нареден за премахване е съсобствен, не обуславя незаконосъобразност на административния акт. Адресат на заповед за премахване на незаконен строеж може да бъде както неговият извършител, така и неговият собственик и/или възложител, а така също и лицата, носители на вещни права върху имота, в който е изграден строежа. Това са и лицата, за чиято сметка се извършва принудителното премахване на строежа, съгласно разпоредбите на чл. 225, ал. 6 и чл. 225а, ал. 5 ЗУТ. Компетентният административен орган разполага с оперативна самостоятелност да определи на кого от посочената категория лица да възложи задължението по премахване на констатиран незаконен строеж. В конкретния случай, жалбоподателката е посочена като адресат на заповедта в качеството на собственик на строежа, още повече, че самата тя твърди, че постройката е изградена от наследодателя й (оспорване- жалба на л. 38 от делото). С това изискванията на закона са изпълнени, а обстоятелството, че останалите съсобственици не са посочени като адресати, не представлява съществено нарушение на процесуалните правила и не е основание за отмяна на административния акт. Ето защо като достига до извод в обратен смисъл и отменя оспорената заповед, съставът на Административен съд София- град постановява решение в противоречие с материалния закон. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че са налице основания за отмяна на оспореното решение. Същото е постановено в противоречие с материалния закон и представените доказателства, поради което следва да бъде отменено. С оглед изложеното по-горе в мотивите настоящото решение, на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата на К. Неделчева против заповед РА-30-301/30.07.2018 г. на директора на дирекция Общински строителен контрол, Столична община, да бъде отхвърлена. С оглед изхода на спора, направеното искане и обстоятелството, че жалбоподателят в касационното производство се представлява от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, ответницата по касационната жалба и жалбоподател пред първата съдебна инстанция К. Иванова следва да заплати на Столична община - юридическото лице, в чиято структура е административният орган, сумата 100.00 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,