Решение № 12501 от 18.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13891/2016 г.

Решение № 12501 от 18.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13891/2016 г., V о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Националната агенция по приходите против решение № 385 от 21.11.2016 г., постановено по адм. дело № 564/2016 г. по описа на Административен съд (АС) - В. Т., с което е отменен мълчаливия му отказ да се произнесе по искане, подадено от П. В. П. за отмяна на негова заповед № ЗЦУ-18 от 08.01.2014 г. и преписката е върната за произнасяне по искането в едномесечен срок. (Със същото решение с два отделни диспозитива е оставена без разглеждане жалбата на П. В. П. против заповед № ЗЦУ-18 от 08.01.2014 г. относно нейната законосъобразност и е отхвърлена жалбата му против заповедта досежно нейната валидност, което е извън предмета на настоящото касационно производство). Касаторът оспорва решението като неправилно, поради допуснато при постановяването му нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи, че заповед № ЗЦУ-18 от 08.01.2014 г. на изпълнителния директор на НАП е влязла в сила като необжалвана. Същата към момента на издаването си е издадена на основание действаща правна норма - чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл), която е императивна и обвързва админинистративния орган. Решението на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, действа занапред и не може да се отрази на издадената заповед. Счита, че не са налице обстоятелства по чл. 99 от АПК за възобновяване на производството, както и не е налице мълчалив отказ от произнасяне, както е приел съдът. За да е налице такъв е необходимо да е подадено искане до орган и нормативно установено негово задължение да се произнесе, а в настоящия случай за органа не съществува такова задължение и не е формиран мълчалив отказ. По тези съображения моли за отмяна на решението. Ответникът - П. В. П., чрез пълномощника си адв. Евтимов, в писмено възражение по реда на чл. 163 от АПК, както и в съдебно заседание оспорва касационната жалба. Счита постановеното решение за правилно и моли да бъде оставено в сила. Не претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество по посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е установил предмета на оспорване, касаещ както валидността и законосъобразността на заповед № ЗЦУ-18 от 08.01.2014 г., издадена от изпълнителния директор на НАП, така и мълчаливия му отказ да се произнесе по искането на жалбоподателя за преразглеждане на последиците на същата заповед издадена на основание обявената за противоконституционна норма на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл. Съдът правилно е установил фактите по спора. Безспорно е, че с процесната заповед П. П. е отстранен временно от служба, на основание чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, поради образувано наказателно производство за престъпления по служба в качеството му на длъжностно лице, за което е представено постановление за привличане на обвиняем. С решение № 5 от 12.05.2016 г., постановено по конституционно дело № 2/2016 г., Конституционният съд е обявил разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл за противоречаща на Конституцията на Р. Б.. Решението е обнародвано в Д. вестник на 20.05.2016 г. На 08.06.2916 г., П. П. е сезирал с искане изпълнителния директор на НАП, в което е заявил, че е отпаднало основанието за отстраняването му, поради което моли за отмяна на заповедта, с която същото е постановено. Административният орган не се е произнесъл по искането. При тези данни съдът е приел, че оспорването на заповедта по отношение нейната законосъобразност е недопустимо, тъй като е направено след изтичане на срока за обжалване, а по отношение валидността, оспорването за която е безсрочно, е неоснователно, тъй като същата е издадена от компетентен орган. Съответно е оставил без разглеждане жалбата за законосъобразността на заповедта и я е отхвърлил по отношение нейната валидност. В тази част решението не е оспорено от първоначалния жалбоподател. Съдът е приел относно оспорения мълчалив отказ, че органът по назначаването е бил длъжен да съобрази постановеното от Конституционния съд решение, тъй като издадените актове на основание обявената за противоконституционна норма се явяват издадени на отпаднало правно основание. Органът е следвало да преразгледа въпроса, като дължи изрично произнасяне, т. е. налице е мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК, който е незаконосъобразен и следва да бъде отменен, а преписката да бъде върната на компетентния орган за произнасяне по молбата. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил правилно фактите по спора и въз основа на същите е извел законосъобразни правни изводи. Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 58, ал. 1 от АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 от АПК на задължението на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 от АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административния орган, а неговото бездействие прегражда пътя за настъпване на правните последици, които са целеният правен резултат. Наличието на компетентност за разглеждане на подаденото искане е условие за прилагането на фикцията, уредена в чл. 58, ал. 1 АПК, че непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол. В случая е сезиран компетентният орган - органът по назначаването, като в заявлението на П. П. от 08.06.2016 г. ясно е обективирано искане за преразглеждане на последиците от заповедта за временно отстраняване - за възстановяването му на работа, макар че в петитума е поискана и отмяна на заповедта. Съдът правилно е приел, че действието на конституционното решение е занапред - чл. 151, ал. 2 изр. трето от КРБ, но е налице заварено правоотношение, което следва да бъде преуредено. Отпадането на основанието за временно отстраняване от служба само по себе си не възстановява автоматично служебното правоотношение, каквото е било преди издаването на заповедта по чл. 100, ал. 2 ЗДСл, респ. възстановяването не настъпва служебно, а по искане на лицето и предполага насрещно изрично волеизявление на органа по назначение. Този извод следва от разпоредбите на материалния закон, които правилно са съобразени от първоинстанционния съд. Предметното естество на оспорения акт не позволява делото да бъде решено по същество, поради което правилно съдът е постановил връщане на преписката на компетентния административен орган за решаване на въпроса. Не са налице сочените касационни основания за отмяна и оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,