Решение № 5556 от 10.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13423/2020 г.

Решение № 5556 от 10.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13423/2020 г., III о., докладчик съдията Бранимира Митушева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /НАП/, чрез юрк. Й. Д., срещу Решение № 297 от 27.10.2020 г., постановено по адм. дело № 218/2020 г. по описа на Административен съд – В. Т., с което е осъден касационният жалбоподател да заплати на П. П. сумата в размер на 3302. 20 лева, представляваща законна лихва, за периода от 13.06.2018 г. до 20.02.2020 г., върху обезщетение за имуществени вреди – трудово възнаграждение и здравно-осигурителни вноски общо в размер на 19 236. 11 лева, присъдено с решение № 414/26.10.2018 г. по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т., както и сумата в размер на 475 лева, представляваща законна лихва, за периода от 19.10.2017 г. до 20.02.2020 г., върху обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лева, присъдено с решение № 414/26.10.2018 г. по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т.. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че в конкретния случай не следва да се дължи претендираната лихва от датата на подаване на исковата молба до датата на извършеното плащане, като ако се приеме, че има забава, то тя трябва да се брои от датата на влизане в сила в сила на решението на Административен съд – В. Т. по адм. дело № 407/2018 г. Излагат се доводи, че в случая е предявен самостоятелен иск за акцесорно вземане, както и че за ищеца е съществувала възможност да иска допълване на решението по адм. дело № 407/2018 г., от която той не се е възползвал в законоустановения срок и същата е преклудирана. Претендира се отмяната на обжалваното съдебно решение. В съдебно заседание, чрез процесулания си представител, претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – П. П., редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложени по делото писмен отговор и писмено становище изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и претендира присъждане на съдебни разноски, съгласно приложен по делото списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – В. Т. е образувано по искова молба на П. П. срещу НАП с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за присъждане на законни лихви за забава върху обезщетения, присъдени по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ с решение № 414/26.10.2018 г. по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т., общо в размер на 3 777. 20 лева, от които: 1.3240.91 лева – законна лихва за забава върху сумата 18 879, 10 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – неполучено трудово възнаграждение, за периода от 13.06.2020 г. до 20.02.2020 г.; 2.61.29 лева – законна лихва за забава върху сумата 357. 01 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – внесени здравно-осигурителни вноски, за периода от 13.06.2018 г. до 20.02.2020 г.; 3. 475 лева – законна лихва за забава върху сумата 2000 лева – неимуществени вреди, за периода от 19.10.2017 г. до 20.02.2020 г. Установено е от първоинстанционния съд, че с решение № 414/26.10.2018 г., постановено по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т., потвърдено с решение № 190/08.01.2020 г. на ВАС по адм. дело № 14396/2018 г., по искова молба на П. П., предявена на 12.06.2018 г., НАП е осъдена да заплати сумите: 1. 19 236. 11 лева – претърпени имуществени вреди от незаконосъобразен административен акт, ведно със законната лихва от 08.06.2016 г. до 04.02.2018 г. в размер на 2229. 11 лева; 2. 2000 лева – претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразен административен акт; 3.1291.22 лева направени разноски по делото. Така присъденото обезщетение е за имуществените и неимуществени вреди, причинени от мълчалив отказ по молба на П. П. от 08.06.2016 г. за възстановяване на заеманата длъжност, отменен с Решение № 385/21.11.2016 г. по адм. дело № 564/2016 г. на Административен съд – В. Т., оставено в сила с Решение № 12501/18.10.2017 г. на ВАС по адм. дело № 13891/2016 г. Установено още от административния съд, че с покана от 16.01.2020 г., връчена на 17.01.2020 г., П. П. е представил в НАП изпълнителен лист издаден на 13.01.2020 г., за събиране на присъдените суми, ведно със законната лихва върху тях, като сумите по изпълнителния лист, общо в размер на 25 556. 44 лева, са му били изплатени по банков път на 21.02.2020 г. На основание чл. 171, ал. 2, изр. второ от АПК съдът е назначил и съдебно-счетоводна експертиза, която е изчислила законната лихва върху претендираните суми за периода от 13.06.2018 г. – 20.02.2020 г. и за периода 08.01.2020 г. – 20.02.2020 г. При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е приел предявения от П. П. иск за допустим, а по същество – за неоснователен. За да стигне до този правен резултат, съдът е приел, че в случая са налице предпоставките по чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, като от събраните доказателства се установява наличието на неизпълнени парични задължения за обезвреда на НАП към ищеца за претендираните от ищеца периоди, както и че приложимо в случая се явява правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, касаещо случаите на непозволено увреждане, каквато по правната си същност е и отговорността по ЗОДОВ. Изложил е мотиви, че съгласно Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, началната дата на забавата в конкретния случай е настъпила на 18.10.2017 г., като от следващата дата – 19.10.2017 г., ответникът е изпаднал в забава, както и че при предявяване на иска ищецът е съобразил обстоятелството, че в производството по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т. по отношение на имуществените вреди му е била присъдена законна лихва за периода до 04.02.2018 г., а по отношение на неимуществените вреди такава не е присъждана, защото не е била претендирана. Прието е от съда, че претенцията за присъждане на законна лихва е допустима и като предявена чрез отделен иск, както и че след като в производството по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т. не е предявена претенция за заплащане на лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, а присъдената лихва върху обезщетението за имуществени вреди е за друг период, различен от процесния, това не изключва правото на ищеца, като кредитор, да претендира и законната лихва върху вземането, след датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главния дълг, щом не е налице произнасяне в тази насока с предходния влязъл в сила съдебен акт. Според съда претенцията се явява основателна по отношение и на размера на претендираните суми, като това се потвърждава от изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, трето отделение, напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като правилно е приел искът за основателен. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди доразвива принципа, че всеки дължи обезщетение за вредите, които е причинил виновно другиму, като създава облекчен ред за ангажиране на отговорността на държавата за вредите причинени на нейните граждани от органите на администрацията при изпълнение на правно регламентирана административна дейност. В съответствие с § 1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените въпроси в закона се прилагат разпоредбите на гражданските и трудови закони. В конкретния случай правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД с оглед на претендираните законни лихви за забава върху присъдени обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ. Законна лихва за забава на плащане се дължи за забавено изпълнение на парично задължение, като при неизпълнение на паричен дълг кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86, ал. 1, изр. първо от ЗЗД. Съгласно съдебната практика неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, и кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение, което съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1, изр. първо от ЗЗД е в размер на законната лихва от деня на забавата. Вземането за лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо главното, като правопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение – липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява наличие на неизпълнени парични задължения за обезвреда на НАП към настоящия ответник за процесните периоди, както и правилно е приел административният съд. В случая задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за касационния жалбоподател е обусловено от наличието на главно задължение, доколкото с решение № 414/26.10.2018 г., постановено по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т., потвърдено с решение № 190/08.01.2020 г. на ВАС по адм. дело № 14396/2018 г., НАП е осъдена да заплати обезщетение в размер на 19 236. 11 лева – претърпени имуществени вреди от незаконосъобразен административен акт, ведно със законната лихва от 08.06.2016 г. до 04.02.2018 г. в размер на 2229. 11 лева и обезщетение в размер на 2000 лева – претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразен административен акт. Правилно първоинстанционният съд се е позовал също така и на правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, касаещо случаите на непозволено увреждане, каквато по правната си същност е и отговорността по ЗОДОВ. Лихвата върху присъденото по иска на ответника П. П. обезщетение за имуществени и неимуществени вреди следва да бъде присъдена именно от датата на влизане в сила на решението на съда, с което е отменен мълчалив отказ по подадена молба за възстановяване на длъжност, която в случая е 18.10.2017 г. и при която касационният жалбоподателя е изпаднал в забава на 19.10.2017 г. В тази връзка следва да се има предвид, че се явява неоснователно възражението на касационния жалбоподател, че забавата трябва да се брои от датата на влизане в сила в сила на решението на Административен съд – В. Т. по адм. дело № 407/2018 г. В съответствие с т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС законната лихва върху присъденото обезщетение за вреди се дължи от влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове. Даденото с посоченото тълкувателно решение разрешение е приложимо и към настоящата хипотеза. Изрично в т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че "Мълчаливият отказ на органа на администрацията не е фактическо действие, а юридически акт, който ако бъде отменен, обосновава обезщетение от незаконен акт на орган на администрацията и за него ще важи казаното по-горе относно началния момент на лихвата за забава и началото на погасителната давност: от влизане в сила на решението, с което е бил отменен мълчаливия отказ". Неоснователно е и възражението на касационния жалбоподател, че за ищеца е съществувала възможност да иска допълване на решението по адм. дело № 407/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т., от която той не се е възползвал в законоустановения срок и същата е преклудирана. В тази връзка правилно административният съд е приел, че за ищеца не е съществувала възможност да иска допълване на съдебно решение, тъй като същото не е било непълно, доколкото в производството по адм. дело № 407/2018 г. не е предявена претенция за заплащане на лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, а присъдената лихва върху обезщетението за имуществени вреди е за друг период, различен от процесния. По изложените съображения решението като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от процеса по касационното оспорване на касационния жалбоподател разноски не се дължат, а на ответника по касацията се следват такива. Ответникът по касационната жалба е направил своевременно искане за присъждане на разноски, представил е списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие, поради което следва да му бъдат присъдени сторените разноски в размер на 500 лева, представляващи реално заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,