Решение № 5698 от 9.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2680/2017 г.

Решение № 5698 от 9.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2680/2017 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на изпълняващият длъжността Директор на Териториално поделение на НОИ - гр. Р. срещу решение № 3 от 26.01.2017 г., постановено по адм. д. № 438/2016 г. по описа на Административен съд - Р., III състав. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението. Ответникът - И. Й. И. от гр. Р., чрез адвокат М. Б., подържа теза за неоснователност на касационната жалба и моли постановеното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С оспорения съдебен акт, решаващият състав на Административен съд - Р. е отменил решение № 2153-17-168 от 12.12.2016 г. на изпълняващият длъжността Директор на Териториално поделение на НОИ - гр. Р., с което е потвърдено разпореждане № 2140-17-582 от 9.11.2016 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ - гр. Р. и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона. При извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд констатира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира със събраните доказателства, разгледани в тяхната съвкупност. Анализът им е обоснован с оглед релевантността на фактите и обстоятелствата към правните норми, които са приложени правилно. От данните по първоначалното дело се установява, че със заявление № ОП-2113-17-49 от 8.01.2016 г. И. Й. И. от гр. Р. е поискал да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 50 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване във връзка с чл. 69, ал. 10 КСО. Правилно съдът е приел, че към този момент лицето е навършило 46 години, 5 месеца и 19 дни и е имало общ осигурителен стаж (придобит в България и Германия) 40 години, 4 месеца и 14 дни. Съответно този стаж включва периода 17.09.1993 г. - 31.03.2008 г., когато лицето е държавен служител по ЗМВР и периода от 1.04.2008 г. - 1.12.2011 г., като държавен служител по ЗДАНС, за които периоди му е признат стаж по чл. 69 КСО 18 години, 2 месеца и 14 дни действително изслужени, при общ осигурителен стаж 27 години, 6 месеца и 15 дни. Съгласно разпоредбата на § 50 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.), лицата по чл. 69, които до 31 декември 2015 г. имат необходимия осигурителен стаж за придобиване право на пенсия, могат да се пенсионират независимо от възрастта им до 31 декември 2018 г. Това законово изискване в случая следва да се тълкува съвместно с разпоредбите на чл. 69, ал. 2 и 3 КСО, предвид наличието на осигурителен стаж на кандидатстващия за пенсия по ЗМВР и ЗДАНС, както и препращането на § 50 ПЗР на ЗИД на КСО към текстовете на чл. 69 КСО. Разпоредбите на чл. 69, ал. 2 и 3 КСО (изм., бр. 61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.) изискват държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи и Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" да имат 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени по цитираните закони. Правилно първоинстанционният съд е приел, че Иванов е отговарял на изискванията за общ осигурителен стаж от 27 години, от които две трети действително изслужени в посочените ведомства. В разпоредбата на чл. 69, ал. 10 КСО (в сила от 1.01.2016 г.) ясно е казано, че право на пенсия при условията на ал. 1 - 9 имат и лицата, които са изпълнявали военна или държавна служба по законите по ал. 1 - 3, 5 и 5а лицата, които са били на длъжностите по ал. 4 и 7, и служителите, които са извършвали дейностите по ал. 6. Употребата на съюза "и", както и на минало време в глаголите "изпълнявали" и "извършвали", съответно посочването "били на длъжностите", недвусмислено водят до извода, че преференциалният режим на пенсиониране по § 50 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване не се отнася само до лицата, които към момента на пенсиониране са служители от цитираните ведомства, а и такива като И., които отговарят на тези изисквания, независимо, че преди това са изпълнявали държавна служба, в случая по ЗМВР и ЗДАНС, след като отговарят на изискванията за действителен и общ осигурителен стаж. Административният орган, който излага противоположна теза тълкува стеснително материалноправни норми, създаващи привилегирован режим за пенсиониране за определени държавни служители, при отпадане на критерия "възраст", с оглед особеностите на полагания от тях труд, което тълкуване е неправилно, тъй като ограничава законово регламентирани права. Заявлението за отпускане на пенсия е подадено на 8.01.2016 г., т. е. правото е упражнено при цитираната нормативна уредба. По тези съображения не може да бъде прието, че съдът неправилно е приложил материалния закон. Необосноваността като касационно основание не опорочава фактическите констатации на съда, поради допуснати от него процесуални нарушения. Тя обхваща грешките на съда при формиране на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките на съда при прилагане на правилата на логическото мислене, на каузалните връзки между явленията и др. подобни. Грешки от категорията на посочените не са били допуснати при постановяване на оспорения съдебен акт. Липсата на касационни основания обуславя възприемане на касационната жалба като неоснователна и оставяне в сила на оспореното решение. При този изход на спора разноски в полза на касационния жалбоподател не са дължими. В полза на ответника се присъжда сумата 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 143, ал. 1 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,