Решение № 4779 от 18.5.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Солар системс България ЕООД, с [ЕИК] и със седалище и адрес на управление в [населено място], община Крушари, област Добрич, [улица], подадена от упълномощен процесуален представител адв. Е. Евтимов, срещу Решение 240 от 08.07.2021 г., постановено по адм. д. 78 по описа на Административен съд Добрич (АС Добрич) за 2021 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлен предявеният от настоящия касационен жалбоподател иск срещу Държавен фонд Земеделие (ДФЗ, Фонда/ът) за осъждането му да заплати на дружеството обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва за забава върху главница от 341750,40 лв. за периода от 02.06.2015 г. до 14.12.2018 г., претърпени в резултат на отменената като незаконосъобразна Заповед 03-РД/739 от 02.06.2015 г. и обявената за нищожна Заповед 03-РД/739 от 20.05.2016 г., в които са обективирани откази за изплащане на финансова помощ по Договор 08/311/00431 от 21.06.2012 г., и двете на изпълнителния директор на ДФЗ, ведно със законна лихва върху претендираното обезщетение, считано от датата на завеждане на иска до окончателното погасяване на задължението. Наред с това, дружеството е осъдено да заплати на ДФЗ сумата от 4508,46 лв. съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно като постановено при наличието на всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател счита, че в случая са налице всички елементи от сложния фактически състав на отговорността по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Поддържа становище, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила при доклада на делото и анализа на предявения от Солар системс България ЕООД иск като в разрез с диспозитивното начало съсредоточил своите мотиви само върху първата заповед на ответника от 2015 г. В допълнение, изкуствено разделил двете незаконосъобразни заповеди на изпълнителния директор на ДФЗ и преценил доколко същите са основание за възникване на отговорност по реда на ЗОДОВ поотделно. Касационният жалбоподател изразява становище, че двата административни акта, от които се претендира обезвредата, са свързани помежду си и следва да се разглеждат в система. Твърди неправилност на аргумента на първоинстанционния съд, че с всяка отмяна на съответния административен акт висящността на административното производство по подадената от дружеството заявка за плащане се възстановява, като за ДФЗ възниква отново задължението за произнасяне по това искане. Според касационния жалбоподател този аргумент не обосновава извод за неоснователност на претенцията, тъй като връщането на преписката за ново разглеждане по никакъв начин не освобождава администрацията от неблагоприятните за нея последици, възникнали от издаването на незаконосъобразен административен акт. В противен случай администрацията ще бъде в състояние безброй пъти да издава незаконосъобразни административни актове по едно и също искане, чиято отмяна или чието прогласяване за нищожни всеки път ще възстановява висящността на производството по първоначалното искане и по този начин ще се блокира възможността за търсене на имуществена отговорност по реда на ЗОДОВ. Касационният жалбоподател твърди, че в решението неправилно е прието, че към 02.06.2015 г., когато е издадена първата заповед, паричното вземане на дружеството за финансова помощ не било възникнало, поради което ДФЗ не бил в забава. Като се аргументира с разпоредбата на чл. 37 от Наредба 30 от 11.08.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка Разнообразяване към неземеделски дейности от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. (Наредба/та), посочва, че към посочената дата предпоставките за одобряване и плащане са били налице, а нормативният срок за произнасяне вече е бил изтекъл. Счита, че съдът неоснователно е игнорирал горепосочената разпоредба от Наредбата. Относно акцесорното вземане за лихва върху главницата, касационният жалбоподател твърди неправилно приложение от съда на възприетото по т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по тълк. гр. д. 3/2004 г. Допълва, че съдът неколкократно е изложил нелогични съображения и относно периода на исковата претенция. По подробно изложените в касационната жалба съображения се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на предявения иск. Претендира се присъждане на сторените разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд Солар системс България ЕООД се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име поддържа касационната жалба и моли за уважаването й. Ответникът ДФЗ оспорва касационната жалба в представен по делото, чрез упълномощен процесуален представител адв. А. Пачаманов, писмен отговор и писмена защита. По същество иска оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Позовава се на съдебна практика на Върховния административен съд. Претендира направените пред касационната инстанция разноски. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като изходяща от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Пред първоинстанционния съд Солар системс България ЕООД е предявило срещу ДФЗ иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за осъждането на Фонда да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 122705,39 лв., представляващо законната лихва за забава, изчислена върху главницата от 341750,40 лв. за периода от 02.06.2015 г. датата на издаване на Заповед 03-РД/739 за отказ за изплащане на финансова помощ по договор 08/311/00431 от 21.06.2012 г. до 14.12.2018 г. датата, на която реално е извършено плащането по сключения между страните Договор 08/311/00431 от 21.06.2012 г. за отпускане на финансова помощ по мярка 311 Разнообразяване към неземеделски дейности от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 2013 г. (ПРСР), подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. По делото е изготвено и прието като неоспорено заключение на съдебно счетоводна експертиза за изчисляване размера на законната лихва върху сумата от 341750,40 лв., считано от датата на издаване на заповедта от 2015 г. до извършване на плащането 14.12.2018 г., както и за периода, считано от влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена тази заповед (27.04.2016 г.), до извършване на плащането. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, съдът е приел, че искът на Солар системс България ЕООД е допустим. Взел предвид, че с влязло в сила на 27.04.2016 г. Решение 49 от 26.02.2016 г., постановено по адм. д. 470 по описа на Административен съд Добрич за 2015 г. била отменена Заповед 03-РД/739 от 02.06.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ. Счел, че именно от този индивидуален административен акт за отказ от изплащане на финансовата помощ се претендират вредите, въпреки че в исковата молба е налице позоваване и на втората Заповед 03-РД/739 от 20.05.2016 г., обявена за нищожна с Решение 299 от 05.10.2016 г., постановено по адм. д. 376 по описа на Административен съд Добрич за 2016 г., оставено в сила с Решение 13806 от 15.11.2017 г., постановено по адм. д. 13229 на Върховния административен съд за 2016 г. За да формира този извод, съдът е приел, че претенцията е заявена като размер и период от датата на издаване на първата заповед. По същество на спора съдът приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не е осъществен фактическият състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Посочил, че с постановената по съдебен ред отмяна на заповедта от 2015 г. са налице само първите две предпоставки за ангажиране отговорността на ДФЗ по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ издаден незаконосъобразен акт от длъжностно лице на държавата при изпълнение на административна дейност. Според съда не били налице останалите два елемента от фактическия състав за ангажиране отговорността на ДФЗ - настъпване на имуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконосъобразна административна дейност. Аргументирал се, че началният момент на законната лихва за забава по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) върху твърдяното забавено плащане за финансово подпомагане в размер на 341750,40 лв. следва да бъде съобразен с изложеното в т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по тълк. гр. д. 3/2004 г. Обърнал внимание, че дружеството претендира като начален момент на забава датата на издаване на първата заповед 02.06.2015 г., поради което предявеният иск с този начален момент е неоснователен. Съдът счел иска на дружеството за неоснователен и от датата на издаване на обявената за нищожна втора заповед от 2016 г. На следващо място съдът приел, че нито към датата на издаване на заповедта от 2015 г., нито към датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяната й, ответникът не бил в забава, тъй като с отмяната на заповедта преписката била изпратена за ново произнасяне, съответно била възстановена висящността на административното производство по подаденото от дружеството заявление за плащане. Отчел издаването на новата Заповед 03-РД/739 от 20.05.2016 г., обявена за нищожна, но подчертал, че с диспозитива на Решение 299 от 05.10.2016 г., постановено по адм. д. 376 по описа на АС Добрич за 2016 г., съдът е разпоредил връщане на преписката за ново произнасяне от страна на изпълнителния директор на ДФЗ, при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на същото съдебно решение. Допълнил, че след получаването на административната преписка на 23.11.2017 г. за ответника отново е възникнало задължението да разгледа заявката, да съобрази указанията на съда и да се произнесе. Поради това формирал извод, че процесните две заповеди не слагат край на административното производство, тъй като не признават вземане на Солар системс България ЕООД в размер на финансовата помощ, нито създават" такова вземане, а съдът връща преписката за ново разглеждане на административния орган, който единствен може да се произнесе по заявката за плащане. Съдът съобразил, че решението, с което е одобрено изплащането на финансовата помощ по Договор 08/311/00431/21.06.2012 г. е с изх. 01 2600/658 от 08.02.2019 г. (л. 33 34 от адм. д. 78/2021 г. по описа на АС Добрич) и направил извод, че именно от тази дата ДФЗ може да изпадне в забава. Посочил обаче, че плащането е извършено още на 14.12.2018 г., поради което забава не е налице. Счел, че датата, на която е възникнало в полза на дружеството право на плащане на финансовата помощ по заявката му за окончателно плащане 08/311/00431/3/01 от 21.01.2015 г. не е изрично заявена в исковата молба, като по делото не е установено да предхожда 14.12.2018 г., когато помощта е изплатена. Приел, че от отмяната на съответния административен акт не произтича автоматично твърденият положителен за дружеството резултат, а само по себе си очакването, че ще му бъде изплатена финансовата помощ след отмяната на отказа, не може да ангажира отговорност по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. На последно място, съдът отхвърлил възражението на ДФЗ за погасяване по давност на претенцията с начална дата 02.06.2015 г. Позовал се на Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по тълк. гр. д. 3/2004 г., че това не е началната дата на забава, поради което искът не е погасен по давност. По изложените съображения първоинстанционният съд отхвърлил предявения от Солар системс България ЕООД иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като недоказан по основание и по размер. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Решението е валидно и допустимо, но е частично неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон и е необосновано в тази част, и правилно в останалата част. В конкретния случай касационният жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство претендира заплащането на обезщетение за настъпила имуществена вреда, представляваща равностойността на законната лихва за забавено плащане, признато от ответника за дължимо и платено в по-късен от момента, в който е следвало да бъде извършено. Претенцията за лихва се основава на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД, съгласно която при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение, ведно със законната лихва върху главницата (обезщетението). В случая не се претендира заплащането на лихва, дължима върху признато и присъдено обезщетение за вреди, а за самото обезщетение (пропуснатата полза), което само се приравнява на законната лихва по чл. 86 ЗЗД. По делото е безспорно установено наличието на незаконосъобразен административен акт Заповед 03-РД/739 от 02.06.2015 г., издадена от изпълнителния директор на ДФЗ при изпълнението на възложената му от закона административна дейност, която е отменена с влязъл в сила на 27.04.2016 г. съдебен акт Решение 49 от 26.02.2016 г., постановено по адм. д. 470 по описа на АС Добрич за 2015 г. С него административната преписка по заявление за подпомагане на Солар системс България ЕООД от 24.11.2011 г. е върната на изпълнителния директор на Фонда за ново произнасяне по заявката на дружеството за окончателно плащане 08/311/00431/3/01 от 21.01.2015 г. при спазване на задължителните указания на съда по тълкуването и прилагането на закона. В решението е прието, че дружеството отговаря и е изпълнило всички изисквания за финансиране по Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и Наредба 30 от 11.08.2008 г., тъй като е изпълнило Договор 08/311/00431/21.06.2012 г. точно и в срок, поради което отказът се явява грубо нарушение на закона. При новото произнасяне по заявлението е издадена Заповед 03-РД/739/20.05.2016 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която е постановен повторен отказ за финансово подпомагане на същите фактически и правни основания, както в заповедта от 2015 г. Заповед 03-РД/739 от 20.05.2016 г. е обявена за нищожна (чл. 177, ал. 2 АПК) с Решение 299 от 05.10.2016 г., постановено по адм. д. 376 по описа на АС Добрич за 2016 г., оставено в сила с Решение 13806 от 15.11.2017 г., постановено по адм. д. 13229 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. Преписката отново е върната с указания на изпълнителния директор на Фонда за ново произнасяне по заявката за плащане на ищцовото дружество. След влизане в сила на Решение 299 от 05.10.2016 г., постановено по адм. д. 376 по описа на АС Добрич за 2016 г. преписката е изпратена на административния орган и получена в ДФЗ на 23.11.2017 г. Административният орган е издал Решение 08/311/00431/3/01/03/01 за изплащане на финансова помощ, изпратено на Солар системс България ЕООД с изх. 01 2600/658 от 08.02.2019 г. (л. 33 34 от първоинстанционното дело), с което е одобрил изплащането на финансова помощ по Договор 08/311/00431 от 21.06.2012 г. в размер на 341750,40 лв. Самото плащане е извършено по - рано, на 14.12.2018 г. (л. 35, пак там). При така установените от първоинстанционния съд факти, имуществената вреда, претърпяна в конкретния случай от Солар системс България ЕООД е доказана и се изразява в неизплащане в срок на дължимата финансова помощ, одобрена и изплатена изцяло в значително по-късен момент, поради постановяването на незаконосъобразните заповеди от 2015 г. и от 2016 г. След обявяване нищожността на тази от 2016 г. административният орган е приел, че са налице предпоставките за оторизиране на финансовото подпомагане, но това е станало след предвидените в нормативната уредба срокове и в резултат на постановените съдебни решения за отмяната на първия издаден отказ, респективно обявяване нищожността на втория отказ. По аргумент от разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 1 - 4 от Наредбата изпълнителният директор на Фонда е следвало в тримесечен срок от подаване на заявката за плащане, т. е. до 21.04.2015 г. да одобри или отхвърли плащането, като изложи мотиви, което в случая не е извършено. Видно от доказателствата по делото произнасянето с отказ по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 3 от Наредба 30 е от 02.06.2015 г., когато е издадена първата Заповед 03-РД/739. Касационната инстанция приема, че забавата на плащането е пряка последица от издаването на тази заповед и на заповедта от 2016 г. Твърдението за настъпване на вреди от дружеството - ищец, се основава на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД. Доколкото те се изразяват в пропуснати ползи, поради неизпълнение на парично задължение, настъпили са от административна дейност и липсва друг ред за защита, обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД следва да бъде присъдено на Солар системс България ЕООД като претърпяна имуществена вреда - пропусната полза, на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Обезщетението в този размер (установен по делото със специални знания) следва да репарира претърпените от дружеството имуществени вреди, настъпили като пряк резултат поради неполучено своевременно финансиране и поради невъзможността то да използва паричните средства от него за исковия период. Неоправдано е приетото от съда, че не е налице твърдяната забава, чието обезщетяване се претендира, доколкото с всяка отмяна на съответния административен акт висящността на административното производство по подадената от дружеството заявка за плащане се възстановява, като за ДФЗ възниква отново задължението за произнасяне по това искане. Основателно касационният жалбоподател възразява, че това не освобождава администрацията от неблагоприятните за нея последици, възникнали от издаването на незаконосъобразен административен акт и забавата на плащането, което би довело до ситуация да се черпят благоприятни последици от такъв акт. С оглед приетото по т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г., постановено по тълк. гр. д. 3/2004 г. на Върховния касационен съд, задължително за съдилищата, дължимостта на обезщетението в размер на законната лихва върху сумата 341750,40 лв. е от влизане в сила на решението, с което е отменен унищожаемия административен акт, т. е. от 27.04.2016 г., до датата на която е извършено плащането на дължимата сума за финансова помощ 14.12.2018 г. Размерът на вредата е установен и доказан по делото. Според заключението на експертизата, което не е оспорено от страните и е прието от съда като обективно и вярно, размерът законната лихва върху сумата от 341750,40 лв., считано от 27.04.2016 г. до 14.12.2018 г., възлиза на 90000,35 лв., в който размер Върховният административен съд, в настоящия състав, приема иска за основателен и доказан. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 122705,39 лв. и за периода от 02.06.2015 г. до 26.04.2016 г. искът правилно като краен резултат е отхвърлен. Основателен и доказан е и акцесорният иск за присъждане на законната лихва върху сумата по главния иск в размер на 90000,35 лв., считано от деня на завеждане на исковата молба 23.02.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението. По изложените съображения касационната жалба е частично основателна. Обжалваното решение, като неправилно, следва да се отмени в неправилната част и вместо него да се постанови друго, по съществото на правния спор в тази част, с което предявеният от Солар системс България ЕООД иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди да се уважи за исковия период от 27.04.2016 г. до 14.12.2018 г. и за сумата от 90000,35 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. В останалата част, с която искът на Солар системс България ЕООД за разликата над 90000,35 лв. до пълния предявен размер от 122705,39 лв. и за периода от 02.06.2015 г. до 26.04.2016 г. е отхвърлен, решението като правилно по крайния си резултат в тази част следва да остане в сила. Предвид частичното пререшаване на спора по същество от настоящия съд, решението следва да се отмени и в частта за разноските, които "Солар системс България" ЕООД е осъдено да заплати на ДФЗ за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от иска, а именно за сумата от 3306,81 лв. Предвид изхода на спора, своевременно направеното от страна на касационния жалбоподател искане за присъждане на разноски и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ДФЗ следва да бъде осъден да заплати на Солар системс България ЕООД сторените в касационната инстанция разноски в размер на 12,50 лв. държавна такса. Доколкото пред настоящата инстанция не са представени доказателства за уговорено и платено адвокатско възнаграждение, а съгласно Договор за правна защита и съдействие, представен в производството пред АС Добрич (л. 101 от първоинстанционното дело) уговореното адвокатско възнаграждение е само за производството пред първата инстанция, суми за адвокатско възнаграждение в полза на касационния жалбоподател за пред настоящата инстанция не се следват. Тъй като спорът се пререшава частично от настоящия съд по същество, ДФЗ следва да бъде осъден да заплати на Солар системс България ЕООД сума в размер на 25,00 лв. за внесена държавна такса, 200,00 лв. за възнаграждение за вещо лице и 2933,87 лв. за платено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от иска. Претенцията за присъждане на разноски по делото на ответника следва да бъде съобразена с разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ и представените по делото писмени доказателства споразумение за предоставяне на правни услуги и извлечение от банкова сметка. "Солар системс България" ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на Фонда възнаграждение за един адвокат в размер на 1201,65 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция за касационното производство. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, състав на трето отделение