Решение № 15912 от 29.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6272/2013 г.

Решение № 15912 от 29.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6272/2013 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Общински съвет "Тунджа", подадена чрез пълномощника адв. Елена Иванова срещу решение № 23 от 14.03.2013 г., постановено от Административен съд - Ямбол, трети състав по адм. дело № 300/2012 г., с което е прогласена нищожността на решение № 83 по протокол № 8/30.04.2008 г. от заседание на Общински съвет "Тунджа". В жалбата са развити доводи за неправилност на решението поради нарушения в прилагането на материалния закон - § 4, ал. 1 от ПЗР на Закона за сдруженията за напояване /ЗСН/, чл. 13, ал. 1, т. 2 от Закона за концесиите /ЗК/ и чл. 14, ал. 7 от Закона за общинската собственост /ЗОбС/, необоснованост и постановено в нарушение на процесуалните правила - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на решението и потвърждаване на решението на Общински съвет - "Тунджа". Ответникът по касационната жалба - Районна прокуратура - Ямбол не изразява становище по жалбата. Заинтересованата страна - Георги Атанасов Вълчев от гр. Стара Загора, също не заявява мнение по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че административният съд точно е тълкувал и приложил разпоредбите на Закона за концесиите, който е специален по отношение на Закона за общинската собственост. След като язовирът е публична общинска собственост и липсват данни да е включен в имуществото на търговско дружество или на сдружение за напояване, е изключено приложението на § 4, ал. 1, вр. § 3 от ПЗР на ЗСН. Приложим в случая е чл. 13, ал. 1, т. 2 от Закона за концесиите, защото правилото на чл. 14, ал. 7 от Закона за общинската собственост, изрично изключва от приложното си поле, подлежащи на концесиониране, в които попада и процесния обект, с оглед неприложимостта на § 4 от ЗСН. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба на ОбС "Тунджа" е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Производството пред Административния съд - Ямбол се е развило по протест на прокурор в Районна прокуратура - Ямбол, против решение № 83/30.04.2008 г. на Общински съвет - "Тунджа", с което е взето решение да се проведе търг с явно наддаване по реда на НРПУРОИ за предоставяне под наем на язовири - общинска собственост в с. Голям манастир, м. "Месерес", с искане за прогласяване на неговата нищожност. Съдът е събрал относимите и допустими доказателства, които е обсъдил и е установил правнорелевантните факти по спора. Не е имало спор между страните, че с протестираното решение на общинския съвет, на основание чл. 21, ал. 1, т. 8, чл. 14 от ЗОС и § 4 от ЗСН, е взето решение за отдаване под наем на водоем - язовир в с. Голям манастир, м. "Месерес", ПИ 142, с площ 18,2 дка, II категория за срок от 5 г. За да обяви нищожност на процесното решение на общинския съвет, съдът е приел, че то е постановено при пълна липса на правно основание към момента на постановяването му. Съдът е посочил и по делото не се спори, че процесния язовир е публична общинска собственост по силата на чл. 19, ал. 1 от Закона за водите. Предвид този статут на язовира и съобразно разпоредбата на чл. 20 от ЗВ, е преценил, че управлението на водните обекти, публична общинска собственост се извършва само чрез отдаването им на концесия. Приел е, че ЗВ е специален закон, който регламентира реда за управление и разпореждане с водните обекти, публична общинска собственост, изключващ отдаването им под наем, като приложим в случая чл. 13, ал. 1, т. 2 от Закона за концесиите. Първоинстанционният съд е обсъдил и приложението на чл. 14, ал. 7 от ЗОбС, посочена като правно основание за издаване на акта на Общинския съвет, като е преценил, че текстът изрично изключва от режима на отдаване под наем обектите - публична общинска собственост, които подлежат на концесиониране, съгласно чл. 13, ал. 1, т. 2 от ЗК. С тези аргументи административният съд е счел, че протестираното решение на Общинския съвет е издадено при липса на законова материална компетентност и е нищожно. Така постановеното решение е правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, изискващи отмяната му. Първоинстанционният съд точно е издирил, тълкувал и приложил разпоредбите на Закона за водите, респ. Закона за концесиите, които са специални по отношение на Закона за общинската собственост. Безспорно е установено по делото, че процесния обект е публична общинска собственост - приложен е като доказателство АПОС № 312/29.05.2000 г., който има удостоверителен характер и представлява годно доказателствено средство относно статута и правото на собственост на индивидуализирания в него обект. Не са налице и доказателства посочения обект да попада в кръга на обектите по § 4 от ПЗР на Закона за сдруженията за напояване, само в който случай и при условие, че към момента на влизане на този закон в сила няма сключен договор по § 3, ал. 2, до предявяване на искане по реда на § 3, ал. 3, може да бъдат отдадени под наем по реда на чл. 12, ал. 4 ЗОС, след съгласуване с надзорния орган, съгласно разпоредбата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСН. От значение е обстоятелството, че § 4 от ПЗР на Закона за сдруженията за напояване е съобразен с чл. 12, ал. 4 ЗОбС, във вр. с чл. 14, ал. 7 от същия закон. След изменението, публикувано в ДВ, бр. 15 от 2011 г. на горната разпоредба, ограниченията за отдаване под наем на имоти публична общинска собственост е отпаднало, но решението на общинския съвет е взето през 2008 г. и следователно е трябвало да се приложи по стария ред. Правилно съдът е преценил, че в конкретната хипотеза е приложим чл. 13, ал. 1, т. 2 от Закона за концесиите, по силата на който обекти, имоти или части от имоти - публична общинска собственост се предоставят на концесия по реда на този закон. В чл. 19 от Закона за водите /редакция от ДВ, бр. 34/2001 г./ са посочени кои точно води, водни обекти, водностопански системи и съоръжения са публична общинска собственост и измежду тях попадат и язовирите съгласно т. 4, б. "в", за което обстоятелство всъщност не се спори. От този закон и по - конкретно от разпоредбата на чл. 20 следва, че такива обекти се предоставят на концесия от общинския съвет. Не е налице предвиденото изключение за язовири, респ. микроязовири по чл. 13, т. 1 от ЗВ /с комплексен и значим характер/ и включени в имущество на търговски дружества или на сдружения за напояване, защото такива доказателства по делото няма. В този смисъл позоваването на Закона за сдруженията за напояване (ЗСН) като правно основание за постановяване на протестираното решение е неотносимо. Решението на Общинския съвет е основано и на чл. 14 от ЗОС и няма данни процесният язовир да е предназначен за напояване, за да е била длъжна общината по § 3 от ПЗР на ЗСН да предаде владението им на сдружения за напояване. Няма данни и за постъпило искане по реда на § 3 от ПЗР на ЗСН. В тази връзка административният съд е обсъдил писмо вх. № 222 от 05.02.2013 г. на "Напоителни системи" ЕАД, клон Средна Тунджа, с което се уведомява съда, че процесния язовир в село Голям манастир не е предаден на сдружение за напояване. Няма никакви доказателства за образуване на сдружения за напояване, които съгласно чл. 2 от ЗСН са доброволни организации на физически и юридически лица, които чрез взаимопомощ и сътрудничество в интерес на членовете си и в обществен интерес извършват дейности, свързани с напояване и отводняване на земеделски земи на определена територия /територия на сдружението/, в качеството им на юридически лица, учредени и регистрирани по реда на този закон. В случая по отношение на наемател няма доказателства да е чл. на сдружение за напояване и е без значение дали имотите са били в имуществото на организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Административният съд е събрал доказателства и в тази насока, но независимо от това правилно е приел, че след влизане в сила на ЗК, приложимата правна норма е чл. 13, ал. 1, т. 2 от ЗК, поради което е неотносимо позоваването на § 4 от ПЗР на ЗСН. В случая е допуснато толкова тежко нарушение на материалния закон - пълна липса на правно основание за отдаване под наем, което води до нищожност на постановения административен акт, до който извод е достигнал и първоинстанционният административен съд. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния закон, обосновано е и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. След извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, не се констатира същото да е нищожно или недопустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение