Решение № 14093 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 371/2017 г.

Решение № 14093 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 371/2017 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от О. Я., представлявана от К. Г. И. С., чрез пълномощника адв. Монева, против решение № 152 от 30.11.2016 г. по адм. дело № 72 от 2016 г. на Административния съд - Я. В жалбата се релевират подробни доводи за неправилност на постановеното решение. Поддържа се, че съдът необосновано и незаконосъобразно е счел, че Заповед № РД-12-1215 от 09.09.1998 г. на Областен управител на Бургаска област не е нищожна, като се поддържа, че посочената заповед е нищожна както поради некомпетентност на своя издател, така и поради допуснати в нея толкова съществени, радикални пороци по отношение предпоставките, визирани в хипотезиса на правната норма, станала основание за нейното издаване. По съображенията, развиди в жалбата, допълнени от процесуалния представител в проведеното съдебно заседание по делото, касаторът отправя искане до Върховния административен съд да отмени обжалваното решение, като вместо него постанови друго, с което да прогласи нищожността на Заповед № РД-12-1215 от 09.09.1998 г. на Областен управител на Бургаска област. Претендира разноски. Ответникът по касационната жалба - Областен управител на О. Я., не е изразил становище по касационната жалба. О. М. Г. К., чрез пълномощника си адв. Кайров, в писмена защита, депозирана по делото, отправя искане до ВАС да приеме, че за Областния управител на О. Я. изобщо не е бил налице интерес от водене на развилото се съдебно производство. Алтернативно оспорва касационната жалба като неоснователна и счита решението за правилно по развитите съображения в писмената защита. Претендира направените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд - трето отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на О. Я., представлявана от К. Г. С. за обявяване нищожност на Заповед № РД-12-1215 от 09.09.1998 г. на Областен управител на Бургаска област. За да постанови този резултат, съдът подробно е обсъдил установената фактическа обстановка и доказателствата в подкрепа на установените факти, но е счел, че макар Заповедта да е материално незаконосъобразна, то този порок не обуславя извод за нищожност. Съдът е посочил, че всички възражения на оспорващия за нарушаване на материалноправни разпоредби и допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в издаване на процесната заповед при наличие на спор за материално право (неприключило съдебно производство по гр. дело № 441/1998 г. на ЯОС) приоритетно сочат на основание за унищожаемост, респективно отмяна на акта. Подаването на жалбата след преклузивния срок за оспорване на административния акт ограничава предмета на съдебния контрол единствено до проверка на неговата действителност, която не включва пороците обосноваващи унищожаемост. Решението на Ямболския административен съд е неправилно- същото е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и при изяснена фактическа обстановка, но е необосновано, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Преди всичко следва да се посочи, че решението е валидно- същото не е постановено при липса на правен интерес досежно Областния управител на област Я., както твърди ответницата М. К. Въпросът за наличието на правен интерес от водене на съдебно производство пред първостепенния съд е бил повдигнат в хода на развитието на последното, в резултат на което е било постановено и прекратително определение № 251 от 13.07.16 г. по делото, впоследствие отменено с определение № 10 113 от 28.09.2016 г. на ВАС, Осмо отделение. В акта на ВАС е посочено, че административният съд не е съобразил приложимите правни норми, както и Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. на ВАС по т. д. № 1/2012 г., съобразно което при оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност правният интерес за оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Обстоятелството, че О. Я. е придобила собственост върху имот, засегнат от заповедта, макар и АОС да са издадени в по-късен момент от момента от издаването на процесната заповед, не е пречка за нея да иска прогласяването на заповедта за нищожна, при условие, че има пряк и непосредствен интерес от това, съобразен с момента на подаване на искането. По тези съображения следва да се счете, че напълно неоснователно М. Г. К. и понастоящем поддържа становище за липса на правен интерес по отношение на Областния управител на О. Я. да обжалва процесната заповед. Решението, обаче, е неправилно поради изградената необоснована преценка от състава на административния съд досежно валидността на процесната заповед. За да отхвърли жалбата на Областния управител, Ямболският административен съд е приел, че Заповед № РД-12-1215 от 09.09.1998 г. е мотивирана доколкото съдържа фактически и правни основания и е издадена след изпълнение на процедурата, регламентирана в § 3, ал. 2 от ПЗР на ПМС № 235 от 19.09.1996 г. по повод постъпила молба с вх. № 96-00-735/29.04.1998 г. и в нея са описани приложените документи, сред които е посочен и Договорза учредено право на строеж от 17.10.1997 г. с О. Я. Съгласно § 3, ал. 2 от ПМС № 235/1996 за приемане на Правилник за прилагане на Закона за държавната собственост и на Правилник за прилагане на закона за общинската собственост (отм.), когато не са налице обстоятелствата и не са изпълнени всички условия, посочени в § 1 и § 2, лицата, придобили право на строеж върху държавна или общинска земя, могат да придобият правото на собственост върху земята въз основа на заповед на областния управител, съответно кмета на общината, при свободно договаряне по пазарни цени, освен ако е установено друго в специални нормативни актове. Оспорената заповед противоречи на § 3, ал. 2 от ПЗР на ПМС № 235/1996 г. до степен на нищожност на акта, поради липса на компетентност на Областния управител да издаде такъв акт, предвид липса на отстъпено право на строеж както на М. К., така и на нейния праводател -"Търговия"ЕООД /л/ върху имот пл. № 3808, кв. 68 по плана на гр. Я. В хипотезата и при предпоставките на § 3, ал. 2 Областният управител нее бил компетентен, тъй като не е бил сезиран от лице с надлежно придобито право на строеж върху държавна земя. Както към датата на подаването на молбата за закупуване на имота, така и към датата на издаване на заповед № РД-12-1215 от 09.09.1998 г. на Областен управител на Бургаска област не е налице договор за учредено право на строеж. Посоченият в заповедта договор от 17.10.1997 г. е договор за продажба на движима вещ- павилион, временен обект по смисъла на чл. 120, т. 4 ППЗТСУ (отм.) във връзка с чл. 197 ЗТСУ (отм.). Основателно още в първоинстанционното произвоство жалбоподателят- понастоящем касатор, е поддържал, че М. Г. К. и "Търговия" ЕООД (л) като праводател на движимата вещ никога не са придобивали валидно право на строеж в имота. Имотът е предоставен за временно възмездно ползване и за него "Търгоия" ЕООД (л), съответно наемателите на павилионите, са заплащали наем на О. Я. Строително разрешение № 81 от 05.12.1991 г. е с правно основание чл. 120, т. 4 от ППЗТСУ (отм.) и е за промяна на предназначението на обект от павилион за амбалаж в павилион за пекарна. Строително разрешение № 445 от 18.12.1997 г. е издадено на О. Я. с наемател М. Г. К. и е за преустройство (вътрешно) на съществуващ павилион върху общинска земя в магазин за промишлени стоки, магазин за хранителни стоки и заведение за бързи закуски на основание чл. 226 от ППЗТСУ (отм.). В контекста на изложеното следва да се посочи, че неправилно административният съд е възприел установеното радикално противоречие на процесната заповед с предпоставките на нормата на § 3, ал. 2 от ПЗР на ПМС № 235/1996 г. като основание единствено за унищожаемостта на Заповедта. В разглеждания случай Областният управител на област Б. е упражнил компетентността, визирана в горепосочената норма, без да я е притежавал. Нормата е такава, която води до учредяване на компетентност и не може да бъде тълкувана разширително, а само stricto sensu. Като е издал оспорения акт без да притежава предвидената материална компетентност за това, Областният управител на област Б. е издал Заповедта като некомпетентен орган. Съдът като не е констатирал този порок на акта, е постановил неправилно съдебно решение. Същото следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна и не са налице обстоятелствата по чл. 222, ал. 2 АПК, поради което настоящият съдебен състав следа да го реши по същество. С оглед на гореизложеното досежно компетентността на издалия акта държавен орган съдът следва да обяви нищожността на заповед № РД-12-1215 от 09.09.1998 г. на Областен управител на Бургаска област. Следва да бъде посочено още, че по делото не се спори, а и се установява по несъмнен начин, че процесната заповед е издадена при спор за материално право. Това, обстоятелство, обаче, не е аргумент в подкрепа на тезата на касатора, че е налице още едно основание за прогласяване нищожността на акта. Напротив, издаденият административен акт независимо от съществуващ релевантен към него спор за материално право, би могъл, при определени предпоставки, да бъде счетен за основание за незаконосъобразност, но не и за нищожност на акта. Такъв спор не се явява и от значение за изхода на настоящия спор, тъй като правомощието за съдебен контрол върху валидността и законосъобразността на действията и актовете на административните органи в административната фаза, в това число отмяната или обявяването на нищожност на издадените в тази фаза административни актове не е обусловено от изхода на гражданскоправния спор между страните по спора. При този изход на спора съдебното решение следва да бъде отменено и в частта на присъдените на заинтересованата страна М. К. разноски в размер на 1 200 лв. С настоящия съдебен акт на касатора следва да се присъдат претендираните и доказани разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция, които възлизат на 1 200 лв. Разноски на касатора за първоинстанционното производство не следва да бъдат присъждани, тъй като не са претендирани, а и не се установява да са били сторени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд