Решение № 4907 от 25.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14554/2015 г.

Решение № 4907 от 25.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14554/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Беди Александров Делсизов, с. Драгиново, ул. "Кичер" № 11, община Велинград, срещу Решение № 650 от 6.11.2015 г. на Административен съд, гр. Пазарджик, постановено по административно дело № 646/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на г-н Делсизов срещу Заповед № 3673-145 от 14.08.2015 г. на началника на районно управление "Полиция", гр. Велинград, с която на основание чл. 213, ал. 5 във вр. с чл. 155, ал. 1 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия отнел в полза на държавата ловно огнестрелно оръжие - пушка "ИЖ", калибър 12, № 018745 и пушка "Симсон", калибър 16, № 164038, собственост на г-н Делсизов.

I. Становище на страните:

1. Касационният жалбоподател - Беди Александров Делсизов, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалноправни разпоредби - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът превратно тълкувал събраните по делото доказателства, не обсъдил всички доводи на касатора и не попълнил делото с исканите релевантни доказателства. Съдът неправилно тълкувал чл. 50, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за контрол над взривните вещества, огнестрелните оръжия и боеприпасите (ППЗКВВООБ). Не отчел, че не е налице фактическо отнемане на вещите с протокола от 27.07.2010 г., поради което не е изтекъл едногодишният срок на фактическото изземване. Прави анализ на разпоредбите на чл. 213 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) и сочи, че сроковете по алинея 2 и 4 касаят хипотезите по алинея 1 и 3. Счита, че за да възникне правото на органа да отнеме в полза на държавата огнестрелно оръжие е необходимо да са налице кумулативно освен периода на бездействие по чл. 213, ал. 5 и заповед по чл. 155 ЗОБВВПИ, каквато в случая не е издавана. Законът не ограничава времево процеса на отговорно пазене на оръжието, за което лицето дължи обезщетение. Съдът не отчел, че на касатора било издадено разрешително за съхранение, носене и употреба, което било анулирано. Сочи, че оспорената заповед е издадена пет години след съставянето на протокола за предаване на оръжието, при което следва да се приложи погасителната давност по чл. 285, ал. 1 АПК.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав. Представя вносна бележка за заплатена такса за издаване на разрешение за носене и съхранение на оръжие. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Румен Апостолов, Адвокатска колегия, гр. Пазарджик.

1. Ответникът по касационната жалба - началникът на районно управление "Полиция", гр. Велинград, не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът не отчел, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ, на основание, на която е издадена оспорената заповед. По делото няма доказателства за наличие на материалноправните предпоставки за отнемане в полза на държавата на оръжията визирани в заповедта - не е издадено решение по чл. 155 ЗОБВВПИ, не е прекратено разрешителното поради прекратяване на дейността, не е налице отказ за подновяване на разрешителното по смисъла на чл. 21а, ал. 1 ЗОБВВПИ. С оглед на това оспорената заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена. Съдът като не установил изложеното постановил неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено и делото решено по същество като се отмени оспорената заповед.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Беди Александров Делсизов притежавал разрешително № 313353 за носене и употреба на ловно огнестрелно оръжие - 1 брой ловна гладкоцевна пушка "ИЖ", калибър 12, № 018745, и 1 брой ловна гладкоцевна пушка "Симсон", калибър 16, № 164038 със срок на валидност до 2.12.2011 г. и разрешително № 313353 за съхраняване на същото ловно оръжие със срок на валидност 8.12.2011 г.

1. На 27.07.2010 г. ловното оръжие било предадено на младши полицейски инспектор - "Контрол на общоопасните средства", в районно управление на Министерството на вътрешните работи - Велинград, за което бил съставен протокол за приемане и предаване. В протокола като основание за предаване е посочено "поради изтекъл срок на разрешителното". Оръжието било предадено от Александър Алдинов Делсизов - баща на Беди Александров Делсизов.

1. На 9.06.2015 г. Беди Делсизов бил уведомен, на основание чл. 26, ал. 1 АПК, за започналото административно производство за отнемане в полза на държавата на двата броя ловно огнестрелно оръжие.

1. На 14.08.2015 г., със Заповед № 3673-145, началникът на Районно управление "Полиция" - Велинград, на основание чл. 213, ал. 5 във вр. с чл. 155 ЗОБВВПИ отнел в полза на държавата 1 брой ловна гладкоцевна пушка "ИЖ", калибър 12, № 018745, и 1 брой ловна гладкоцевна пушка "Симсон", калибър 16, № 164038.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закон форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Съдът приел, че органът законосъобразно приложил чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ, тъй като в едногодишния срок след изземване на оръжията г-н Делсизов не прехвърлил собствеността на оръжията и не подал заявление за издаване на ново разрешение. Приел, че в случая не е необходимо издаването на акт по чл. 155 ЗОБВВПИ, тъй като е налице втората хипотеза на чл. 213, ал. 1 ЗОБВВПИ. Приел, че факта на предаване на оръжието преди изтичане на срока на разрешителното не влияе на законосъобразността на оспорената заповед, а може да има значение единствено за дисциплинарна отговорност на съответния служител. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата.

Крайният извод на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци на съдебното решение са за несъбиране на релевантни доказателства, необсъждане на инвокирани доводи и неправилно приложение на чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ.

1. По твърдението за нарушение на съдопроизводствените правила:

Касаторът твърди, че съдът, като не събрал искани доказателства допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Действително, ако съдът е отказал да допусне искани, допустими и относими доказателства той е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е нарушена норма, която законът предвижда като гаранция за правилността на решението - чл. 171, ал. 2 във вр. с ал. 1 АПК. За да бъде обаче нарушението осъществено е необходимо исканото доказателствено средство да цели установяването на факти и обстоятелства, които са относими към предмета на спора. В случая касаторът поискал от съда да разпита като свидетел лицето, което предало ловните оръжия, както и лицето, което съставило приемо-предавателния протокол. С мотивирано определение съдът отказал разпита на исканите свидетели, тъй като факта на предаване и приемане е удостоверен с официален свидетелстващ документ като причините, поради които оръжието е предадено са ирелевантни за законосъобразността на оспорената заповед. Неотносими към предмета на спора приел, че са и показанията на длъжностното лице, съставило акта. Мотивите на съда са правилни.

Безспорно е - посочено е в приемо-предавателния протокол, че огнестрелното оръжие е предадено не от касатора, а от неговия баща. Безспорно е, че в протокола, като основание за предаването е вписано изтичане на срока на разрешителното за носене и употреба. Безспорно е също, че към датата на съставяне на приемо-предавателния протокол срока на разрешителното за носене и употреба на предадените ловни оръжия не е бил изтекъл. Следователно по делото не е било спорно, първо, че оръжието е предадено, второ, че е предадено на посочената в приемо-предавателния протокол дата, и трето, че в протокола е вписано основание за предаването, което не съответства на обективния факт - наличие към този момент на разрешително за носене и употреба на ловно оръжие. С оглед на така установените безспорно факти по делото, неоспорени от страните, ирелевантна за предмета на спора е причината, поради която ловните оръжия са били предадени. С оглед на това несъбирането от съда на неотносими доказателства не е нарушение на административнопроизводствените правила.

Неоснователен е и довода на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради недопускането на свидетел, който да установи издаването на впоследствие "анулирано" разрешение. Всяко издадено разрешение е официален диспозитивен документ, съществуването на който се установява с неговото представяне. "Анулиране" на разрешение не може да бъде доказано със свидетелски показания, поради което недопускането на искането доказателствено средство не е нарушение на съдопроизводствените правила.

Касаторът твърди, че съдът допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не обсъдил в мотивите на решението си всички негови доводи за незаконосъобразност на обжалваната заповед. Съгласно чл. 172а, ал. 2 АПК в мотивите си съдът посочва становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът спазил разпоредбата на закона като в т. ч. изрично отговорил и на доводите на касатора, свързани с приложението на закона. Факта, че разбирането на съда за приложимата материалноправна разпоредба не съвпада с това на касатора не е основание да се приеме, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Доводите на касатора за незаконосъобразност на обжалваната заповед са били обсъдени от съда. Не е обсъден единствено доводът му за прилагане на института на погасителната давност на основание чл. 285, ал. 1 АПК. Този довод обаче е неоснователен. Разпоредбата на чл. 285, ал. 1 АПК визира изпълнението на влязло в сила изпълнително основание по чл. 268 АПК, а в случая не става въпрос за изпълнително основание, а за материалноправно основание за отнемане на ловно оръжие в полза на държавата. С оглед на това допуснатото от съда необсъждане на довод на касатора не е съществено нарушение.

1. По твърдението за нарушение на материалния закон:

Касаторът твърди, че съдът неправилно приложил чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ като не отчел, че разпоредбата изисква предварително издаване на заповед по чл. 155 ЗОБВВПИ.

Този довод на касатора е неоснователен.

Разпоредбата на чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ сочи, че когато собственикът не прехвърли собствеността върху вещите или не подаде заявление за издаване на съответното разрешение или за връщане на отнетото разрешение в сроковете по алинея 2 и 4, вещите се отнемат в полза на държавата със заповед на органа по чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ. Видно е, че разпоредбата съдържа две хипотези, при осъществяването, на които за компетентния орган възниква правомощието да отнеме в полза на държавата взривните вещества, оръжията, боеприпасите и пиротехническите изделия: а) когато собственикът не прехвърли собствеността и б) когато не подаде заявление за издаване на съответно разрешение или за връщане на отнетото разрешение в срока по алинея 2 и 4.

Касаторът счита, че разпоредбата на алинея 5 следва да се тълкува систематически във връзка с разпоредбите на алинея 1 и 3. Вярно е, че систематическото тълкуване изяснява смисъла на разпоредбата чрез логическата й връзка с други разпоредби, но систематическото тълкуване не винаги разкрива действителния смисъл на тълкуваната разпоредба, тъй като той е по-скоро формален, а не съдържателен способ за тълкуване. В случая систематическото тълкуване следва да бъде използвано заедно с езиковото и логическото тълкуване.

Какво показва анализа на алинея 5?

Преди всичко следва да се посочи, че в алинея 5 законодателят е регламентирал правомощието на органа по чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ да отнеме в полза на държавата вещи - собственост на частни правни субекти. Това правомощие е обективно следствие от разрешителния режим на притежаване на вещите по смисъла на чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ и факта на тяхното незаконно притежание.

Първата хипотеза, която регламентира разпоредбата, е, когато собственикът не прехвърли собствеността върху вещите в срока по алинея 2 и 4 ЗОБВВПИ. Кога за собственика на вещите е налице право да прехвърли собствеността, освен в хипотезата на чл. 68, ал. 7 и чл. 83, ал. 7 ЗОБВВПИ, определят алинея 2 и 3 на чл. 213. Съгласно алинея 2 собственикът на оръжия и боеприпаси по алинея 1 може да ги прехвърли в срок от една година от изземването. Собственикът по алинея 1 е този, на когото е издадено решение по чл. 155 ЗОБВВПИ за отнемане на разрешението или този, който е с прекратено разрешение поради прекратяване на дейността. Последното е относимо за хипотезите на чл. 31, ал. 5, чл. 33, ал. 6, чл. 45, ал. 5, чл. 88, ал. 5, чл. 95а, ал. 5, чл. 140, ал. 5 ЗОБВВПИ. Алинея 3 регламентира специалната хипотеза на отнемане на разрешението с решение по чл. 155 ЗОБВВПИ поради образувано наказателно производство. В този случай срока за прехвърляне е три месеца след приключване на наказателното производство. Следователно в тези хипотези - на издадено решение по чл. 155 и на прекратено действие на разрешението поради прекратяване на дейността, когато собственикът не прехвърли собствеността на оръжията в едногодишен или в тримесечен срок за държавата възниква правото да ги отнеме, а за компетентния орган - правомощието да постанови отнемането.

Втората хипотеза, която визира чл. 213, ал. 5 ЗОБВВПИ е, когато собственикът на вещите не подаде заявление за издаване на съответното разрешение или за връщане на отнето разрешение. Тази хипотеза не е обвързана с правото на собственика по алинея 2 и 3 да прехвърли собствеността тогава, когато му е издадено решение по чл. 155 ЗОБВВПИ за отнемане на разрешението или когато разрешението е прекратило действието си поради прекратяване на дейността. Втората хипотеза регламентира правото на органа да отнема вещите в полза на държавата тогава, когато собственик, който няма разрешение за придобиване, съхраняване, носене или употреба на оръжие не подаде заявление за издаване на съответното разрешение или за връщане на отнетото разрешение в срока по алинея 2 или 4.

Какво значи собственикът да не подаде заявление за издаване на разрешение или за връщане на отнетото разрешение?

Ако едно лице е станало собственик на вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ по наследство, то е длъжно в четиринадесетдневен срок от получаване на наследството да подаде заявление за разрешение за придобиване - чл. 50, ал. 4. Законодателят е предвидил административнонаказателна отговорност за неспазване на срока - чл. 177 ЗОБВВПИ, но не е предвидил изрично неподаването на заявление като основание за изземване на вещите. Предвидил е изрично задължение на лицето за предаване на вещите - чл. 68, ал. 7 и чл. 83, ал. 7 ЗОБВВПИ.

Ако собственикът на вещите е имал съответното разрешение, но то е с изтекъл срок, той се явява лице, което притежава без надлежно разрешение вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ. Изтичането на срока на разрешението обаче законодателят не е въздигнал като предпоставка за изземване на вещите. Той само е задължил притежателя на вещите в определен в закона срок преди изтичане на срока на разрешението - чл. 40, ал. 1, чл. 71, ал. 1, чл. 87, ал. 1 ЗОБВВПИ, да подаде заявление за подновяване на разрешението. Неспазването на срока за подаване на заявление за подновяване на разрешението законодателят е обвързал с административнонаказателна отговорност - чл. 177, но не и с нарочно задължение за предаване на вещите.

Безспорно, налице е правомощие на органа по чл. 152 ЗОБВВПИ да изземва взривните вещества, оръжията, боеприпасите и пиротехническите изделия, но това общо визирано в чл. 153, т. 6 ЗОБВВПИ правомощие е приложимо само в специалните хипотези на чл. 213, ал. 1, чл. 213а, ал. 1 и чл. 214 ЗОБВВПИ. Тези хипотези не включват изземване на оръжие при изтекъл срок на разрешението и неподадено заявление за подновяване на разрешението или при неподадено заявление за разрешение за придобиване при придобиване на вещите по наследство или дарение, а само при издадено решение по чл. 155, при прекратяване на действието на разрешението поради прекратяване на дейността, при постановен изричен отказ за подновяване на разрешение и при налагане на административно наказание "отнемане на разрешение". Това законодателно решение създава правната ситуация, при която лице с изтекло разрешение може да поиска подновяването му или лице, придобило вещите по наследство или чрез дарение може да поиска издаване на разрешение, но ако то не стори това в сроковете посочени в чл. 213, ал. 5 вещите могат да бъдат отнети в полза на държавата.

Така законодателят регламентира от една страна, административнонаказателната отговорност на лицето при неспазване на срока за подаване на заявление, и от друга - правото на държавата да отнеме вещите, притежавани без надлежно разрешение след изтичането на определен в закона срок.

Как се прилага срока по алинея 5 в тези случаи?

В алинея 5 законодателят препраща към срока по алинея 2 и 4. Началният момент на срока по алинея 2 е изземването на вещите, а на срока по алинея 4 е приключването на наказателното производство при извършено преди това изземване.

Хипотезата на алинея 4 е на практика неприложима към хипотезата на неподадено заявление за издаване на съответно разрешение или за връщане на отнето разрешение, защото при образувано наказателно производство на лицето се издава решение по чл. 155 и вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ се изземват на основание чл. 213, ал. 3. С оглед на това приложимостта на срока по алинея 5 следва да бъде преценена с оглед на срока по алинея 2.

Както бе посочено началният момент на срока по алинея 2 е изземването на вещите. В хипотезата на изтекло разрешение и неподадено в законово установения срок заявление за подновяване не е налице изрично законово основание за изземване на вещите. Такова не е налице и при придобиване на вещите чрез наследство или дарение при липса на подадено заявление за разрешение за придобиване в законово установения срок по чл. 50, ал. 4. Това поставя въпроса за началния момент на срока по чл. 213, ал. 5 във вр. с алинея 2. Срокът е отрязък от време, с който законодателят свързва определени правни последици. Поради това, един срок, за да бъде приложен и да породи целените правни последици, трябва да има установени в закона начало и край.

При извършено изземване на вещите началният срок е датата на изземването, която се удостоверява с протокола за изземване, който е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Целта на изземването е вещите, предмет на разрешителния режим, да не бъдат притежание (собственост или държание) на лице, което няма съответното разрешение. До този правен резултат се стига и при изпълнение на задължението на лицето по чл. 68, ал. 7 и чл. 83, ал. 7 ЗОБВВПИ. Ако лицето изпълни задължението си и предаде вещите началният момент на срока по алинея 5 е датата на протокола за доброволно предаване на вещите.

Законодателят не е предвидил кой е началният момент на теченето на срока в хипотеза, при която лицето не е изпълнило задължението си по чл. 68, ал. 7 и чл. 83, ал. 7. Законодателят не е регламентирал изрично и задължение на лицето, чието разрешение е с изтекъл срок на действие и което не е подало заявление за неговото подновяване да предаде доброволно вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ, но това задължение следва от общото правило, че притежаването на тези вещи е допустимо само при надлежно разрешение. Поради това, тогава, когато лице, на което разрешението е с изтекъл срок и което не е подало в срока по чл. 50, ал. 4 заявление за подновяване, е предало доброволно вещите за начало на срока по чл. 213, ал. 5 се счита датата на доброволното предаване.

Проблем би породила хипотезата, при която лицето не е предало доброволно вещите и органите по чл. 152 не са ги иззели. Тогава не може да се установи началото на срока по чл. 213, ал. 5 и правната възможност за прехвърляне на собствеността не може да възникне, поради което не може да възникне и правото на държавата да отнеме вещите. Това законодателно решение демонстрира правен вакуум и то за хипотеза, при която лицето продължава да държи, в нарушение на закона, вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ. Но тази хипотеза не е предмет на настоящото дело.

Видно от изложеното в хипотезата на неподадено заявление за издаване на съответното разрешение началото на срока по алинея 5 започва да тече от датата на доброволното предаване на вещите. Това осигурява спазването на установената в закона последователност на възникване на правните последици: първо, фактическо лишаване на лицето - чрез изземане или доброволно предаване, на притежаването на вещите по чл. 3, 4, 7 и 8; второ, предоставянето на срок за самостоятелно освобождаване от вещите чрез прехвърляне на собствеността; и трето, отнемане на вещите в полза на държавата.

Що се отнася до втората възможност - за неподаване на заявление за връщане на отнетото разрешение следва да се посочи, че съгласно чл. 214, ал. 1 ЗОБВВПИ при установяване на нарушение, за което се предвижда наказание "отнемане на разрешението за определен срок" органите по чл. 152 изземват съответните вещи. Съгласно същата разпоредба след изтичане на наказанието иззетите вещи се предават на лицето, чието разрешение е било отнето. За връщането на вещите законодателят не изисква подаването на нарочно заявление до органа. В закона няма разпоредба, която да визира задължение на лицето, чието разрешение е отнето, да подаде заявление за неговото връщане. Би било и изключително специфичен подход вещите, предмет на разрешението, да бъдат връщани автоматично, а за връщането на самото разрешение да е необходимо подаването на нарочно заявление. Това законодателно решение би довело до хипотеза, при която вещите, предмет на разрешението се притежават, без да се притежава разрешението за тях (поне за времето от връщането на вещите до връщането на разрешението, за което обективно ще е необходимо време след изтичането на срока на наказанието). Наред с това началният момент на визирания в алинея 5 срок започва да тече от датата на изземването на взривните вещества, оръжията, боеприпасите и пиротехническите изделия, но в хипотезата на неподадено заявление за връщане на отнетото заявление датата на изземването на вещите не е релевантна дори за началото на срока на административното наказание "отнемане на разрешението за определен срок". Съгласно чл. 216, ал. 2 ЗОБВВПИ началото на срока на наказанието започва от датата на изземване на разрешението. Тази дата е различна от датата на изземване на вещите. Следователно обективно няма как датата на изземване на вещите да бъде началото на срока по алинея 5 в хипотезата на неподадено заявление за връщане на отнето разрешение, с изтичането на който срок за органа ще възникне правомощие да отнеме в полза на държавата вещите.

За тази хипотеза също е налице правен вакуум, тъй като законодателят не е определил началния момент на срока по алинея 5, т. е. алинея 2. Но тази хипотеза също не е предмет на настоящото дело.

Видно от изложеното сроковете по алинея 5 са приложими за хипотезата, в която собственикът не е прехвърлил собствеността върху вещите и в частта си за срока по алинея 2 за хипотезата на неподадено заявление за издаване на съответно разрешение при доброволно предадени вещи. Само в тези хипотези датата на изземването и датата на доброволното предаване са началния момент на теченето на срока по алинея 5, което води до възникване на правото на държавата да отнема вещите по чл. 3, 4, 7 и 8 ЗОБВВПИ.

В случая по делото е безспорно, че на касатора не е издадено решение по чл. 155 ЗОБВВПИ. Безспорно е обаче, че вещите са доброволно предадени на компетентния орган. Факта, че това предаване е станало преди датата на изтичане на разрешението не може да доведе до извод за неприложимост на чл. 213, ал. 5. С изтичането на срока на разрешението - 2.12.2011 г., за касатора е възникнало задължение за подаване на заявление за издаване (подновяване) на съответните разрешения. Тъй като в случая датата на доброволното предаване е преди датата на изтичане на срока на разрешението за начало на срока по чл. 213, ал. 5 следва да се счита датата на изтичане на срока на разрешението - 2.12.2011 г. В едногодишен срок, считано от тази дата, касаторът е имал правната възможност да прехвърли собствеността върху вещите. Той не се е възползвал от това свое право. Упражняването на правата е въпрос на субективна преценка на притежателя им. Ако за касатора са били налице предпоставките на чл. 98, ал. 4 ЗОБВВПИ, съответно чл. 50, ал. 1 ППЗКВВООБ (отм.) и той се е възползвал от дадената му от закона възможност следва да се има предвид, че тази възможност не преклудира задължението за притежаване на вещите само при валидно разрешение. Съхраняването на вещите от компетентните органи при условията на чл. 98, ал. 4 ЗОБВВПИ не освобождава лицето от задължението при изтичане на срока на разрешението да подаде заявление за неговото подновяване. Задължението на органа за съхранение на вещите при условията на чл. 98, ал. 4 ЗОБВВПИ е задължение за съхраняване на вещи с валидно разрешение. При изтичане на срока на разрешението това задължение за съхранение се трансформира в задължение за съхраняване на вещи, за които не е налице валидно разрешение. Факта на изтичане на срока на разрешението, при предварително доброволно предаване на вещите, поставя началото на срока за упражняване от лицето на правото на освобождаване от вещите. При неподаване на заявление за подновяване на разрешението и при неупражняване на правото на прехвърляне на собствеността в срока по чл. 213, ал. 5 във вр. с алинея 2 за държавата възниква правото да отнеме вещите, за които не е налице съответното разрешение.

Срокът по чл. 213, ал. 5 във вр. с ал. 2 е преклузивен. С изтичането му се погасява правото на лицето да се разпорежда с вещите, предмет на разрешението с изтекъл срок и този юридически факт поражда правото на държавата да ги отнеме.

Видно от изложеното довода на касатора за нарушение на материалния закон е неоснователен. Неоснователен е и довода му за липсата в закона на срок, в който компетентният орган е длъжен да съхранява предоставеното му оръжие. Такъв срок действително не съществува, но в хипотезата на чл. 98, ал. 4 ЗОБВВПИ и то тогава, когато предаденото за съхранение оръжие е притежавано въз основа на валидно разрешение. Тогава, когато за предаденото за съхранение оръжие е налице разрешение с изтекъл срок на действие разпоредбата на чл. 213 ЗОБВВПИ установява срок на съхранение, изтичането, на който поражда правото на държавата да отнеме оръжието. В случая този срок е надхвърлен значително, т. е. още на 3.12.2012 г. за държавата е възникнало правото да отнеме процесните оръжия. Факта, че тя ги отнема четири години по-късно не влияе на законосъобразността на отнемането, защото правото не се е погасило.

С оглед на горното, съдът, макар неправилно да приел, че в случая е налице втората хипотеза на чл. 213, ал. 1 ЗОБВВПИ - прекратяване на действието на разрешението поради прекратяване на дейността, достигнал като краен резултат до правилен правен извод за законосъобразност на оспорената заповед.

Видно от изложеното обжалваното решение е правилно - постановено при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. При извършената, на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените по делото разноски.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд