Решение № 12375 от 15.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5592/2024 г.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, във вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна срещу решение 2051/28.02.2024 г., постановено по адм. дело 2657/2023 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отменен Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК МД-АУ-4270-1/19.06.2023г., издаден от главен инспектор Контролно-ревизионни дейности в Дирекция Местни данъци, община Варна, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция Местни данъци при община Варна, с който на А. Н. Н. за притежаваната от него ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 10135.5023.9, са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за данъчните периоди от 2018г. до 2022г. вкл. в общ размер на 1244.70лв. главници и лихви в общ размер на 361.84лв. Наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение. Претендира се присъждане на съдебни разноски за двете инстанции. Ответникът А. Н. Н., взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - осмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на осмо отделение, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на административния акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществени такива. При постановяването на същия са взети предвид относимите за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Първоинстанционният съд е събрал необходимите за установяването на правно релевантните факти доказателства, които е анализирал и е установил фактите. Въз основа на тях е извел обосновани и правилни правни изводи относно законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт. Неоснователни са оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт. Възведените с касационната жалба възражения на касатора са неоснователни. Според чл.10, ал.1 от ЗМДТ, с данък върху недвижимите имоти се облагат поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8, т.1 от ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Според чл.10, ал.З от ЗУТ не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Според твърденията на касатора изискването ПИ да имат предназначението по чл.8 ал.1 от ЗУТ според ПУП след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон, се отнася само за тези от тях, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образувания, но не и за разположените в строителните граници. Това тълкуване според него е в съответствие с определението за земеделски земи в чл.2 от ЗСПЗЗ , според което не са земеделски земи намиращите се в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с ПУП или с околовръстен полигон. Посоченото възражение е неоснователно. Не е спорно, а и от приложените по делото доказателства се установява, че съгласно общия устройствен план на община Варна, одобрен със ЗаповедРД-02-14-2200/03.09.2012г. на Министъра на РРБ, недвижимият имот се намира в гр. Варна, р-н Аспарухово, местност Таушанлията, с кадастрален идентификатор 10135.5923.9, попада в строителни граници с предназначение земеделска и устройствена зона-Жкн1 Съдът правилно е приел, че Общият устройствен план определя само характера на територията, на която се намира процесния имот - урбанизирана, но той не установява, а и не би могъл, с оглед разпоредбата на чл.106 от ЗУТ, да установи конкретно предназначение на съответния имот. Приел е, че наред с изискването в чл.10, ал.1 от ЗМДТ поземленият имот да е разположен в строителните граници на населеното място, за да е обект на данъчно облагане, същият трябва да има и конкретно предназначение съответно на посочените в чл.8, т.1 от ЗУТ, което да е определено с ПУП по чл.10З, ал.1, т.2, вр. ал.З, чл.108, ал.1 и чл.112, ал.1 от ЗУТ, а това условие в случая не е изпълнено. Установено е, че за процесния ПИ няма влязъл в сила ПУП, с който да му е отредено предназначение по чл.8, т.1 от ЗУТ. Редът за промяна на предназначението на земеделските земи и гори е регламентиран в 3О33 и ЗГ, когато това се налага за създаване на нови или разширяване строителните граници на съществуващи урбанизирани територии (населени места и селищни образувания) - чл.17а, ал.1, т.2 3О33 и чл.73, ал. 1, т.1 ЗГ. Според чл.20 ал.1 от 3О33 границите и предназначението на земеделските земи, които се включват в границите на урбанизираните територии, се определят с общ или подробен устройствен план, а според ал. 2 промяна на предназначението на земеделските земи, включени в границите на урбанизираните територии, може да се извършва и по квартали в съответствие с разработките на плана по предложение на кмета на общината. В специалните закони е регламентиран ред за промяна на предназначението на земеделските земи и на поземлени имоти в горски територии в случаите, когато те са включени в строителните граници на населените места с влязъл в сила ОУП. Предвиденото с ОУП разширение на строителните граници с включването в тях на нови поземлени имоти не води автоматично до промяна на тяхното предназначение с влизането в сила на плана. Нормативната уредба показва, че наличието на влязъл в сила устройствен план е необходимо условие за промяна в предназначението на поземлените имоти, но не е достатъчно. Промяната настъпва и данните за нея се нанасят в кадастралната карта и кадастралните регистри едва след влизане в сила на решенията на компетентните органи по чл.17а, ал.1, т.2 3О33 и чл.73, ал.1, т.1 ЗГ. В тази връзка, когато изменя чл.10, ал.1 ЗМДТ (ДВ, бр. 106/2004 г.) и въвежда облагаемост с ДНИ на поземлените имоти вместо на дворни места и парцели, законодателят въвежда изискването те да имат предназначение според подробен устройствен план по чл.8, т.1 от ЗУТ, а същият текст визира поземлени имоти в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях. С допълнението (ДВ. бр. 98 от 2010 г.) законодателят въвежда и още един критерий за определяне на облагаемост на имотите - да е налице промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Условието промяната на предназначението на земята да е по реда, регламентиран в специалните закони (за земеделските земи и горите по реда на 3О33 и ЗГ сочи, че такава промяна следва да е налице по отношение на ПИ, включени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и по отношение на ПИ, които са извън тях. Тълкуването на чл.10, ал.1 от ЗМДТ, дадено от административния съд, е правилно. Правилен е направеният от съда извод, че само когато са налице и трите кумулативни предпоставки - имотът да попада в строителните граници на населеното място или селищното образувание, да има предназначението по чл.8, т.1 от ЗУТ и предназначението на земята да е променено, той ще е годен за данъчно облагане обект. Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че са налице изискванията за облагане на процесния поземлен имот, който попада в границите на урбанизирана територия и следователно не може да има статут на земеделска земя. Предвид изложеното Върховният административен съд състав на осмо отделение, намира, че не са налице сочените касационни основания, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна и своевременна е претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски. На основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата и чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да заплати на адвокат Б. Жеков адвокатско възнаграждение в размер на 460,30 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд състав на осмо отделение,