Решение № 12908 от 20.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7531/2020 г.

Решение № 12908 от 20.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7531/2020 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 54 от 6.03.2020 г., постановено по адм. д. № 47/2019 г. Административен съд- Перник е отхвърлил жалбата на "Бобо кар В" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, ул. "Св. Кирил и Методий", бл. 10, ет. 9, ап. 36, представлявано от управителя Б. Ставрев, против ревизионен акт № Р – 22002217006549 – 091 – 001/30.05.2018 г., издаден от Т. Герасимов – началник сектор и възложител на ревизията и В. Василев – главен инспектор по приходите и ръководител на ревизията, потвърден с решение № 1934 от 12.12.2018 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" – гр. София, с който са установени данъчни задължения за внасяне както следва: 104 174, 84 лв., представляващи ДДС за данъчни периоди: м. 07/2011 г., м. 08/2011 г., м. 01/2013 г., м. 07/2013 г., м. 09/2013 г., м. 01, 02, 04 и 06 на 2014 г., м. 09/2016 г., ведно с лихва за забава в размер на ЗЗ 553, ЗЗ лв., и сумата 28 412, 28 лв., представляваща корпоративен данък за данъчни периоди 2011 г, 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. ведно с лихви за забава в размер на 9 585, 92 лв., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОДОП"-гр. София разноски по делото в размер на 824, 34 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от "Бобо кар В" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, ул. "Св. Кирил и Методий", бл. 10, ет. 9, ап. 36, представлявано от управителя Б. Ставрев, чрез пълномощника му адв. Х. Христов. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на административния съд и да реши спора по същество, като отмени оспорения ревизионен акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика "-гр. София чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба на "Бобо кар В" ЕООД. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд – Перник е отхвърлил жалбата на "Бобо кар В" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, ул. "Св. Кирил и Методий", бл. 10, ет. 9, ап. 36, представлявано от управителя Б. Ставрев, против ревизионен акт № Р – 22002217006549 – 091 – 001/30.05.2018 г., издаден от Т. Герасимов – началник сектор и възложител на ревизията и В. Василев – главен инспектор по приходите и ръководител на ревизията, потвърден с решение № 1934 от 12.12.2018 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" – гр. София, с който са установени данъчни задължения за внасяне както следва: 104 174, 84 лв., представляващи ДДС за данъчни периоди: м. 07/2011 г., м. 08/2011 г., м. 01/2013 г., м. 07/2013 г., м. 09/2013 г., м. 01, 02, 04 и 06 на 2014 г., м. 09/2016 г., ведно с лихва за забава в размер на ЗЗ 553, ЗЗ лв., и сумата 28 412, 28 лв., представляваща корпоративен данък за данъчни периоди 2011 г, 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. Първоинстанционният съд е възпроизвел /напълно излишно/ всички извършени действия на приходния орган в рамките на ревизионното производство /стр. 1 – 19 от решението/, посочил е, че с възражението с ревизионния доклад задълженото лице е представило допълнителни писмени доказателства – договори за продажба и анекси към тях, договори за авторемонтни услуги, приемо-предавателни протоколи, както и е описал заключенията на вещите лица по назначените в съдебното производство съдебно-стокова счетоводна експертиза и техническа експертиза. Изложени са мотиви, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, съдържа фактически и правни основания за издаването му, при издаването му не са допуснати нарушения на административно-производствените правила. Възражението на задълженото лице за незаконосъобразност на ревизионното производство по отношение на задълженията по ЗДДС за данъчни периоди м. 07 и 08 на 2011 г. поради изтекла давност за образуване на същото е определено от решаващия съд за неоснователно. Направено е тълкуване на нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК, от която е изведен извод, че петгодишният давностен срок за най-ранните данъчни задължения – тези от 2011 г. - започва да тече от 1.01.2017 г. Посочено е, че при тази хипотеза за да е спазен срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК следва да е установено, че ревизията следва да е започнала през тази дата. Изложени са мотиви, че настоящата ревизия е повторна, като по делото не е приложена заповедта за възлагане на първоначалната ревизия, с която заповед се образува ревизионното производство съгласно чл. 114, ал. 1 ДОПК. Тъй като заповедта е издадена на 20.10.2016 г., съдът е приел, че тя във всички случаи е връчена преди 1.01.2017 г. и в този смисъл срокът по чл. 109 ДОПК е спазен, а възражението е неоснователно. След това решаващият съд е пристъпил към изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на оспорения акт. По отношение на определените задължения за корпоративен данък за посочените данъчни периоди на 2011 г, 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. мотивите за спазването на материалния закон са изложени на стр. 21 – 26 от решението. Посочено е, че размерът на задълженията за корпоративен данък произтича от две групи основания. Първото е свързано с преобразуване на финансовия резултат на дружеството на основание чл. 26, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗКПО със сумите за фактури за доставки на стоки и услуги, по които липсват реални доставки, което прави осчетоводеният разход документално необоснован. В тази насока са изложени свързани с тълкуването на цитираните две разпоредби; посочено е, че предмет на доставка и документираният в тази връзка разход касае доставки на стоки /основно горива и материали/ и услуги/ремонт на транспортни средства, използвани в икономическата дейност на дружеството/; направено е тълкуване на материално-правните разпоредби, свързани с договорите за продажба на родово определени вещи и на договорите за изработка, на база на което е изведен извод какви доказателства/преки или косвени/ следва да ангажира данъчно-задълженото лице, за да обоснове тезата си, че процесните фактури документиран реални доставки, а от там и извод, че направените разходи по тях са документално обосновани. Направен е извод, че процесните фактури по доставките на гориво с доставчици "Антстрой груп" ЕООД, "Ас Ес Ти 85" ЕООД, "Голд петрол 1" ЕООД, "Марио 7" ЕООД, "Мат трейдинг" ЕООД и "Смарт файненс" АД, по доставките на материали с доставчици "Енергосол" ЕООД и "Тарастрой" ЕООД, съответно на услуги с доставчици "Енергосол" ЕООД, "Темелков строй груп" ЕООД, "Тарастрой" ЕООД, "Асети 85" ЕООД, "Ивали инвест" ЕООД, "Момент строй" ЕООД, "Ивали 40" ЕООД, "Ес Пи Ес 68" ЕООД, "Петис трейд" ООД, "Би Пи Ай консулт" ЕООД и "Тора Бора 2007" ЕООД, не отговарят на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗКПО за документална обоснованост, поради което осчетоводеният по тях разход от задълженото лице не следва да се признава и правилно финансовият резултат на дружеството за съответните периоди е бил преобразуван от приходния орган при условията на чл. 26, т. 2 ЗКПО и определени допълнителни задължения за корпоративен данък и лихви за забава. Административният съд е определил като неоснователно възражението на жалбоподателя за нарушаване на принципа за съпоставимост на приходите и разходите предвид липсата на доказателства за реално извършване на доставките по тези услуги. За второто преобразуване на финансовия резултат на основание чл. 54, ал. 2 ЗКПО, свързано с определяне на по-нисък размер амортизации на два броя полуремаркета, за които са били начисляване такива като за автомобили и преобразуване на финансовия резултат със сумите по тях, административният съд също е приел, че ревизионният акт е законосъобразен в тази му част. Мотивите на първоинстанционния съд относно материалната законосъобразност на акта по отношение на задълженията по ДДС са изложени на стр. 25 – 29 от решението. Посочено е, че от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че страните по доставките са регистрирани по ЗДДС, че издадените фактури отговарят на изискванията на ЗСч и ЗДДС и са отразени в дневниците за покупки и дневниците за продажби и включени в съответните справки-декларации, че предметът на доставките е свързан с икономическата дейност на ревизираното дружество и касаят извършването на последващи доставки. Посочено е още, че спорният въпрос в случая получил ли е жалбоподателят фактурираните стоки и услуги от доставчиците. За да отговори на посочения въпрос, първоинстанционният съд е дал тълкуване на относимите разпоредби от ЗДДС – чл. 68, ал. 1, чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1, а от там е обосновал и извод, че задълженото лице носи доказателствената тежест за установяване на факта на предаване на стоките или услугите. Аналогично на мотивите по отношение на първата група задължения за корпоративен данък е посочено, че за да бъде доказана реалността на доставките по процесните фактури, следва да бъде установен факта на предаване на закупените материали, консумативи и гориво, съответно извършените ремонтни услуги, заплащане на уговорената цена, място на сделката, начин на изпълнение на сделката, материално-техническа и кадрова обезпеченост и прочие. Направен е извод, че събраните по делото доказателства – фактури, фискални бонове, договори и анекси по тях, обяснения по чл. 57, ал. 2, т. 2 ДОПК, приетите съдебно-икономическа и съдебно-техническа експертизи, не опровергават констатациите на органа по приходите за липса на реални доставки. Представените договори за доставка и изработка са коментирани като твърде общи, без индивидуализация на правата и задълженията на страните и параметрите на сделките, като не може да се направи връзка между тях и издадените въз основа на договорите фактури. Писмените обяснения на лицата Б. Ставрев и Ж. Мечкарски не са кредитирани, тъй като липсват доказателства, че към процесните периоди те са били в трудови правоотношения с ревизираното дружество. Установяването на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза за надлежно осчетоводяване на фактурите в счетоводството на задълженото лице също не води до извод за реалност на доставките, като въпреки положените опити вещото лице също не е открило доставчиците на адрес и не е установило дали те разполагат с материално-техническа и кадрова обезпеченост да изпълнят доставките. Решаващият съд е коментирал /на стр. 29 от решението, л. 381 от първоинстанционното дело/ позоваванията на задълженото лице на тълкуването на закона, дадено в решенията на Съда на Европейския съюз, като е приел, че това тълкуване не влиза в противоречие с изводите на ревизиращите органи за липса на реални доставки и не признаване на право на данъчен кредит, която теза се споделя и от първоинстанционния съд. Отбелязано е, че правото на данъчен кредит не е признато единствено и само поради липса на доказани реални доставки по фактурите, а не на някое от посочените в решенията /цитирани по делото/ основания. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – Перник е не правилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В касационната жалба на "Бобо кар В" ЕООД се правят оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд т поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Навеждат се доводи, че решаващият съд не е обсъдил детайлно всички събрани по делото доказателства, направил е необосновани изводи за липса на реални доставки, съответно е приложил неправилно материалния закон, без да съобрази установената съдебна практика, в това число тълкуването на закона, дадени в решенията на Съда на Европейския съюз. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор, че ревизираното дружество "Бобо кар В" ЕООД има за основен предмет на дейност извършването на транспортни услуги в страната и чужбина, като същата се извършва в страната и чужбина със 7 бр. влекачи и 6 бр. полуремаркета, собственост на дружеството. За ревизираните данъчни периоди дружеството е упражнило право на данъчен кредит общо в размер на 104 174, 84 лв., като предмет на доставка основно са дизелово гориво, консумативи за транспортните средства и рекламни материали, съответно услуги, свързани с ремонта и поддържката на транспортните средства. С процесния ревизионен акт е отказано право на данъчен кредит по процесните доставки поради липса на реални такива по смисъла на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. Анализът на мотивите на ревизионния акт налага извод, че констатацията за липсата на реални доставки за посочените доставчици е обоснована със следните факти и обстоятелства: - при извършените насрещни проверки в хода на ревизията не е установено доставчиците да разполагат с материално-техническа и кадрова обезпеченост за извършване на доставките, , не е установен произхода на стоката, не са представени доказателства за нейното счетоводно отразяване, липсват доказателства по какъв начин стоката е била натоварена и транспортирана, кога и от/на кого е била предадена, приета, липсват надлежни документи и сертификати във връзка със специфичните условия на доставка на горива. В хода на ревизията доставчиците не са открити на деклариран данъчен адрес, не са представили изискани им по съответния ред доказателства за начина на извършване доставките, а някой от тях са с особено големи публични задължения и са с прекратена регистрация по ДДС. За опровергаване на констатациите на ревизионни акт и за установяване на твърденията си за наличие на реални доставки задълженото дружество е ангажирало писмени и гласни доказателства, както и изслушването на съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че ангажираните от страната доказателства не опровергават констатациите за липса на реални доставки за всички процесни фактури. По тази причина е прието, че органът по приходите законосъобразно е отказал да признае право на данъчен кредит по процесните фактури, съответно е преобразувал финансовия резултат на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО и е определил съответните задължения за корпоративен данък и лихви за забава. Решението на Административен съд – Перник е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поначало правилно решаващият съд е очертал предмета на спора, посочил е кои обстоятелства между страните са спорни и до какво се свежда спора между тях, като на база на тълкуване на относимите правни разпоредби от ЗДДС и материалните закони, свързани с предмета на доставките, е очертал кои факти и обстоятелства следва да бъдат доказани от задълженото лице, за да бъде прието, че са налице реални доставки. При изграждане на своите крайни изводи обаче първоинстанционният съд е подходил твърде повърхностно и не е обсъдил всички относими към спора факти и обстоятелства. Принципно първоинстанционният съд правилно е акцентирал на значението на реалността на доставката като едно от задължителните условия за възникване на правото на данъчен кредит, съобразно установената съдебна практика както на националните съдилища, така на Съда на Европейския съюз. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". В конкретния случай намира отражение е и тълкуването, обективирано в Решението на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13, съгласно което националният съд следва да провери служебно дали установените обстоятелства сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, дали се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. СЕС сочи, че тази преценка е правна, поради което изводът на съда за наличие на измама или злоупотреба може да се основава и на данни, предоставени за пръв път в съдебното производство, без с това да се нарушава забраната за reformation in pejos. В конкретния случай констатациите на ревизиращите органи за непризнаване на право на данъчен кредит се свеждат до това, че в хода на ревизията не е установено процесните доставчици да разполагат с материално-техническа и кадрова обезпеченост за извършване на доставките, не е извършена проверка на счетоводната им отчетност, не е установен произход на стоката, липсват съответни документи за доставка и транспорт на гориво, задължителни съгласно нормативните актове, регламентиращи търговската с подобен вид стоки, липсват доказателства за натоварване и предаване на стоката, за нейното транспортиране и т. н. Поради това основният спор между страните се свежда до това, налице ли са реални доставки на горива и материали, съответно на ремонтни услуги, законосъобразни ли са така направените констатации за липса на реални доставки и опровергават ли се от събраните по делото доказателства. За да отговори на така поставените въпроси, настоящата съдебна инстанция съобрази следното: В практиката си Върховният административен съд приема, че за да възникне и да се упражни законосъобразно правото на данъчен кредит, е необходимо по безспорен начин да се установи, че стоката фактически е предадена от доставчика на получателя и/или услугата е действително извършена – чл. 6, ал. 1, чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 25, ал. 2 ЗДДС. Касае за материално право в полза на получателя по фактурираните доставки и правилно съдът е приел, че е негова доказателствената тежест да установи реалното изпълнение на спорните доставки. Наистина обезпечеността на доставчиците – материално-техническа и кадрова не е предпоставка за правото на данъчен кредит и в този смисъл е и съдебната практика на СЕС – решение по дело С-324/11 (G. Toth), решение по съединени дела C-80/11 и С-142/11 (Mahageben kft и P. David) и решение С-18/13 ("М. Пен"), която е възприета и в решенията на ВАС. Съгласно тази практика липсата на обезпеченост на доставчика не може да рефлектира върху правото на данъчен кредит за получателя по доставките, освен ако приходната администрация или съда не установят, че е налице данъчна измама с участието и: или със знанието на получателя по доставките. Констатации, че задълженото лице е участвало в данъчна измама или е имало знанието за такава, не се съдържат в ревизионния акт. Неспазването от прекия или предходен доставчик на изискванията на специалните закони, при установено предаване на стоката и последващата й реализация за целите на икономическата дейност на получателя, също не влияе на правото на приспадане на данъчен кредит за получателя. В решението на Съда на Европейския съюз от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 г., се дава тълкуване на закона в смисъл, че член 167, член 168, буква а), член 178, буква а) и член 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. В този смисъл, за да бъде доказана реалност на доставките по процесните фактури, следва да бъде установен факта на предаването на стоката и/или услугата от доставчика на получателя. Без значение за реалността на доставките е разполага ли са доставчиците с материално-техническа и кадрова обезпеченост за извършване на същите, какъв е произхода на стоката, къде е била съхранявана същата, какви са били придружаващите документи и прочие. В конкретния случай за една част от фактурите няма представени никакви други доказателства, освен самата фактура и касов бон. От страна на задълженото лице не са представени никакви конкретни доказателства относно посочения факт за предаване на стоката или услугата от доставчик на получател. В тази хипотеза принципно правилно е прието от първоинстанционния съд, че отказът за признаване на право на данъчен кредит, съответно за преобразуване на финансовия резултат и определяне на допълнителни задължение за корпоративен данък, са законосъобразни. Този извод не се променя нито от ангажираните писмени доказателства, нито от обстоятелството, че фактурите са намерили отражение в счетоводството на задълженото лице и са използвани в икономическата му дейност за извършване на последващи доставки. За друга част от фактурите са представени допълнителни писмени доказателства, в това число договори за доставка на стоки и услуги, съответно анекси към тях и приемо-предавателни протоколи. Изводът на административния съд, че тези договори са твърде общи и въз основа на тях не може да бъде установено дали имат връзка с издадените фактури, също е "общ", т. е. няма направено конкретно обсъждане на доказателствата. Видно от представените приемо-предавателни протоколи за част от фактурите /една част за доставка на горива и консумативи, а други за доставка на услуги/, в тях има извършена конкретизация и може да бъде направена връзка между договора, приемо-предавателния протокол и съответната фактура, в това число при нужда да бъде поставена такава допълнителна задача на вещото лице. Неизследването на тези въпроси от страна на първоинстанционния съд съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Настоящата съдебна инстанция споделя и оплакванията на касатора, свързани с изводите на съда за спазването на срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК за провеждане на ревизията за най-старите данъчни периоди. Поначало съдът вярно е дал тълкуване на разпоредбата на чл. 109 ДОПК относно сроковете за провеждане на ревизия, но е направил грешен извод, че този срок в случая е бил спазен. Изграждането на изводи върху липсващо по делото доказателство /относно връчването на задълженото лице на първоначалната заповед за възлагане на първото съдебно производство/ е много грубо нарушение на съдопроизводствените правила. Отделно от това съдът неправилно е приложил и материалния закон, приемайки за крайна дата на петгодишния срок по чл. 109, ал. ДОПК датата 1.01.2017 г., без да съобрази спецификата на ЗДДС, при който задълженията възникват към определен данъчен период, от който насетне започва да тече съответната петгодишна давност, а не от 01.01. на съответната година, в която е подадена или е следвало да бъде подадена декларация. По тази причина при новото разглеждане на делото следва да бъде изискана въпросната заповед за възлагане на първоначалната ревизията на задълженото лице, да бъде установено кога тази заповед му е била връчена, съответно дали към този момент е изтекъл или не петгодишния момент на задълженията по ЗДДС, като бъде съобразен момента на възникване на задълженията съгласно разпоредбите на ЗДДС. На основание изложеното следва да бъде прието, че допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила налагат необходимостта от отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Предвид допуснатите грешки в изписването на диспозитива на решението, в това число и за размера на присъдените разноски, поради връзката между задълженията и необходимостта от тяхното правилно установяване след излагане на изводите по останалите фактури, решението следва да бъде отменено изцяло, в това и по отношение на тези фактури и доставчици, за които няма ангажирани допълнителни други доказателства, освен фактурата и касов бон, както и по отношение на определените задължения по чл. 54 ЗКПО. При новото разглеждане на делото следва да бъдат обсъдени всички събрани доказателства и в светлината на изложеното по-горе да бъдат направени изводи по кои фактури са налице реални доставки и по кои не, и въз основа на това да се определи точния размер на задълженията за ДДС и корпоративен данък и лихвите за забава, като при затруднения няма пречка такава задача да бъде поставена и на вещото лице по счетоводната експертиза. При условията на чл. 226, ал. 3 АПК при новото разглеждане на делото първоинстанционния съд следва да се произнесе по въпроса за разноските за водете на делото в настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,