Решение № 6558 от 17.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12550/2017 г.

Решение № 6558 от 17.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12550/2017 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 124, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл). Образувано е по жалба на Р. Д. Д. - П. от гр. М., ул. "О." ..№..., срещу заповед № 964 от 9.10.2017 г. на министъра на околната среда и водите, с което на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. е прекратено служебното й правоотношение за длъжността "началник отдел" в дирекция "Национална служба за защита на природата", отдел "Натура 2000", ранг III старши. Жалбоподателката поддържа, че заповедта е постановена в противоречие с материалния закон, т. к. не са налице материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение на посоченото в заповедта правно основание. Твърди, че макар и длъжността като нормативно определена позиция в длъжностното разписание на дирекция "Национална служба за защита на природата" (НСЗП) да не съществува, тя е запазена като система от функции, задължения и изисквания. Сочи, че с изменението на Устройствения правилник (УП) на Министерството на околната среда и водите (МОСВ) функциите на дирекция "НСЗП", чрез включените в нея отдели, продължават са съществуват. В тази връзка счита, че е налице превратно упражняване на власт от страна на органа по назначаването. Наред с това излага доводи за незаконосъобразност на заповедта, обосновани от обстоятелството, че е лице, страдащо от заболяване, включено в Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които боледуващите от тях работници се ползват с особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда (КТ). Позовавайки се на норми от Конституцията на Р. Б. и Конвенцията относно дискриминацията в областта на труда и професиите твърди, че закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ следва да се разпростира както по отношение на лицата, работещи по трудово правоотношение, така и по отношение на тези, полагащи труд по служебно правоотношение. Аргумент в подкрепа на защитната си теза на жалбоподателката извлича от разпоредбата на чл. 21 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.). Акцентира се на поставеното от СЕС решение от 9.03.2017 г. по дело № С-406/2015, според което приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение следва да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане. По тези съображения се претендира отмяна оспорената заповед и присъждане на разноски. Ответникът - министърът на околната среда и водите, чрез юрк. Д., в писмен отговор оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като обсъди данните по делото и доводите на страните, съобразно с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, от активно легитимирано лице, имащо правен интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Атакуваната заповед № 964 от 9.10.2017 г. е издадена от компетентния орган, съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДСл, във вр. с чл. 42, ал. 5 от Закона за администрацията и при спазване на изискванията за форма. Заповедта съдържа посочените в нормата на чл. 108, ал. 1 ЗДСл реквизити, включително правното основание за прекратяване на правоотношението, което в случая съвпада с фактическото такова. Ж. Р. Д. Д. - П. е заемала длъжността "началник отдел" в дирекция "НСЗП", отдел "Натура 2000" при МОСВ с ранг III старши, по служебно правоотношение съгласно заповед за назначаване от 05.02.2010 г. и споразумение по чл. 81а ЗДСл. С оспорената заповед № 964/9.10.2017 г. на министъра на околната среда и водите, на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, във вр. с Постановление на Министерски съвет (ПМС) № 208 от 27.09.2017 г. за приемане на УП на МОСВ (Обн. ДВ, бр. 80/6.10.2017 г.) е прекратено служебното правоотношение между страните, поради съкращаване на длъжността. С § 1 от Преходните и заключителни разпоредби на посоченото ПМС е отменен УП на МОСВ, приет с ПМС № 274/20.11.2009 г. (Обн. ДВ, бр. 94 от 27.11.2009 г.), в който общата численост на дирекция "НСЗП" е 34 служители (чл. 16, ал. 2 от отменения УП). Видно от Приложение към чл. 16, ал. 2 от новоприетия УП на МОСВ е определена обща численост на персонала в администрацията на МОСВ - 413 щатни бройки, от които в дирекция "НСЗП" като част от специализираната администрация - 33 щатни бройки. По делото са представени утвърдени от органа по назначаването длъжностни разписания, действали от 15.05.2017 г. и съответно - от 1.10.2017 г. (преди и по време на прекратяване на служебното правоотношение). От тях се установява, че до 1.10.2017 г. дирекция "НСЗП" е разпределена в три отдела - "Защитени територии", "Натура 2000" и "Биологично разнообразие", към всеки от които е определена по 1 щатна бройка за служител на длъжността "началник отдел". В новото длъжностно разписание от 1.10.2017 г. отдел "Защитени територии" и отдел "Натура 2000" са закрити и е образуван един отдел "Натура 2000 и защитени територии" с предвидена 1 щатна бройка за служител на длъжността "началник отдел". Представена е и длъжностна характеристика на заеманата от жалбоподателката длъжност, както и длъжностна характеристика на началник на отдел "Натура 2000 и защитени територии". При така установената фактическа обстановка е налице реално съкращаване на длъжността на жалбоподателката по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл, като правопораждащ правото на уволнение юридически факт. Служебното правоотношение на жалбоподателката е прекратено след утвърждаване на ново длъжностно разписание на МОСВ, с което заеманата от служителката длъжност е премахната - както като нормативно установена позиция, така и като система от функции, задачи и задължения, утвърдени с длъжностна характеристика. Настоящият състав споделя обаче тезата на жалбоподателката за незаконосъобразността на оспорената заповед, обоснована с приложението и обхвата на особената закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Цитираната разпоредба предвижда, че при закриване на част от предприятието или при съкращаване в щата работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по охрана на труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването. Закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. Тя е предварителна, доколкото предхожда извършването на уволнението и го поставя в зависимост от получаването на предварително разрешение от определен държавен орган. Регламентирането й в КТ сочи, че закрилата обхваща всички лица, работещи по трудово правоотношение. Спорно е дали тя се прилага и по отношение на лицата, работещи в публичния сектор, независимо от длъжността, която заемат, ако страдат от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда, издадена от министъра на народното здраве и председателя на ЦС на БПС, (обн., ДВ, бр. 33 от 28.04.1987 г., в сила 1.01.1987 г./ Наредбата). Между страните няма спор и са представени годни писмени доказателства (експертно решение № 2269/21.08.2017 г. на ТЕЛК), че жалбоподателката страда от заболяване, включено в приложното поле на Наредбата, както и че писмено разрешение от съответната окръжна инспекция по охрана на труда не е искано. В глава шеста от раздел III ЗДСл, озаглавена "Прекратяване на служебното правоотношение", не е предвидена разпоредба, препращаща към Кодекса на труда. Поради това и предвид различният характер на правоотношенията, според преобладаващата практика на ВАС закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ не се прилага по отношение на държавните служители. Понастоящем това тълкуване се явява в противоречие с възприетото в решение от 09.03.2017 г. по дело С-406/2015 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС). Цитираното решение е постановено по повод преюдициално запитване, отправено от ВАС като последна инстанция по дело, образувано по аналогичен казус. В него СЕС тълкува чл. 7 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите във връзка с чл. 5, § 2 от Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания, одобрена с решение 2010/48/ЕО на Съвета от 26.11.2009 г. и постановява, че тълкуваната разпоредба от Директива 2000/78/ЕО допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която предоставя специфична предварителна закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не предоставя такава закрила на държавни служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране, което запитващата юрисдикция трябва да провери. При тази проверка съпоставянето на положенията трябва да се основава на анализ, съсредоточен върху съвкупността от релевантни правила на националното право, което регламентира, от една страна, положението на лицата с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, и от друга страна, положението на държавните служители, засегнати от същото увреждане, като се вземе предвид по-конкретно предметът на закрилата срещу уволнението, разглеждано по главното производство (т. 1 от решението). В т. 2 е посочено, че в хипотезата, при която чл. 7, § 2 от Директива 2000/78/ЕО, в светлината на Конвенцията на ООН и във връзка с основния принцип на равно третиране, не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, задължението да се спази правото на Съюза изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане. По силата на чл. 633 ГПК, вр. чл. 144 АПК решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Р. Б.. Съобразявайки направеното тълкуване и дадените в решението на СЕС указания по поставените преюдициални въпроси настоящият състав приема, че различията в правната уредба, регламентиращи закрила при уволнение само за лица с увреждания, посочени в цитираната наредба, работещи по трудово правоотношение, поставят жалбоподателката, която е засегната от същото увреждане, но е държавен служител, в по - неблагоприятно положение. Смисълът на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ е специализиран орган да оцени отражението на уволнението върху здравословното състояние на засегнатото лице и с оглед обективния й характер, не е свързана с вида на правоотношението по престиране на труд. Ето защо възприетото разграничение в правния режим създава предпоставка за различно третиране на държавните служители, страдащи от определено увреждане в сравнение с лицата, засегнати от същото, работещи в същата администрацията на аналогични позиции, но по трудово правоотношение. Това е в противоречие с целта на защитата, изяснена по-горе и е подход, който не съответства на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и упражняването на занятие, възприет в чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. Изложеното налага заключението, изразено от СЕС в цитираното решение, който при тълкуването на чл. 7 от Директивата, както и на чл. 5, § 2 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания приема, че задължението да се спази правото на ЕС от България като държава членка изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане. В този смисъл е и актуалната съдебна практика на ВАС (виж решение № 4151 от 30.03.2018 г. по адм. дело № 494/2015 г. и решение № 6014 от 15.05.2017 г. по адм. дело № 12369/2014 г. на ВАС, V о.). Същевременно с императивната разпоредба на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. С нормата на чл. 21 от закона, на която основателно се позовава и оспорващата, е въведено изискване работодателят да прилага еднакви критерии при осъществяване на правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 2 - 5, 10 и 11 и чл. 329 КТ или на служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 2, 3 и 5 ЗДСл. без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1. Тези национални разпоредби, тълкувани с насоките, дадени в решението на СЕС, налагат процесуалните гаранции за защита на лицата с увреждания от незаконно уволнение да се разпростират спрямо всички субекти по еднакъв начин, а разликата в третирането следва да се обосновава от обективни причини или допустима от закона цел. В тази връзка относими са и мотивите на Конституционния съд в Решение № 14 от 10.11.1992 г. по конст. дело № 14/1992 г. по въпросите относно прокламирания в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Р. Б. принцип на равенство на гражданите пред закона. В решението е посочено, че ограниченията на правата и предоставянето на привилегии на определени социални групи е допустимо, но във всички случаи се касае за обществено необходими ограничения на правата или предоставяне на привилегии на определени групи граждани при запазване на приоритета на принципа на равенство на всички граждани пред закона. Прието е, че допускането на привилегии на основание на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, увреждания, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, е нарушение на принципа на равенство на гражданите пред закона. В контекста на тълкуването, дадено от СЕС, нормите на националното и общностното право, както и становището на КС, в случая за разрешаване на спорния въпрос превес следва да се даде на уязвимото състояние на лицето. В тази връзка специалната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ следва да му се предостави, не с оглед характера и вида на правоотношението, а предвид здравословното му състояние. Въз основа на изложеното настоящият състав намира, че служебното правоотношение на жалбоподателката е прекратено в нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. Данните по делото безспорно сочат, а и ответникът не спори за това, че предварително разрешение от Инспекцията по труда не е поискано, въпреки диагностицираното заболяване на служителката, което е включено в Наредба № 5/1987 г. Оспореният административен акт е в противоречие с изискванията за равно третиране и забрана за дискриминация в областта на заетостта и упражняване правото на труд, установени с разпоредбите на ЗЗДискр. и Директива 2000/78/ЕО. Като издадена в нарушение на материалноправни норми от императивен характер, заповедта на министъра на околната среда и водите е незаконосъобразна и следва да бъде отменена. При този изход на спора и своевременно направеното от процесуалния представител на жалбоподателката искане за разноски, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, такива следва да й се присъдят. Наред с това, с оглед възражението за прекомерност на ответника и в съответствие с чл. 8, ал. 4, вр. чл. 7, ал. 1, т. 1, предл. първо от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, МОСВ следва да бъде осъдено да заплати на Р. Д. Д. - П. сумата от 500.00 лв. - адвокатско възнаграждение, която сума е малко над размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ (ПМС № 141/13.07.2017 г.). Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,