Решение № 238 от 25.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 206/2009 г.

Решение № 238 от 25.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 206/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Фиданка Пенева Производството е по глава тридесет и трета НПК. Образувано е по искане на осъдения Р. С., основано на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Твърди се, че са налице всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 НПК, като предпоставка за допустимост на искането. По това за допуснато нарушение на закона, възражението е свързано с оспорване на авторството, което произтича от допуснати процесуални нарушения, във връзка с основните начала в процеса - разкриване на обективната истина и изграждане на вътрешното убеждение у решаващия съд, след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. По това основание, по конкретно се твърди нарушение на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК, както и на разпоредбите по чл. 144 и следващите от НПК (отм.), във връзка с реда за извършване на разпознаването. Алтернативно на посочените до тук основания е въведено и това за явна несправедливост на наказанието. Искането е за намаляване, с приложение на чл. 55 НК, тъй като според защитата са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В съдебното заседание пред ВКС, осъденият се явява лично. Твърди, че е осъден несправедливо. Неговият служебен защитник - адвокат А. от САК, поддържа искането за възобновяване по доводите изложени в искането, като акцентира и върху процесуалното нарушение допуснато от въззивния съд по чл. 339, ал. 2 НПК. Твърди, че в атакуваното решение не е даден отговор на всички възражения направени във въззивната жалба. Прокурорът дава заключение за частична основателност на искането по основанието за явна несправедливост на наказанието и прави искане за възобновяване на наказателното производство и намаляване размера на наложеното наказание. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Искането е неоснователно. С присъда от 2.05.2007 г., девети състав на Софийски районен съд, по н. о. х. д. № 11265/2005 г., е признал подсъдимия Р. за виновен в това, че на 23.02.2005 г., в гр. С. е отнел чужди движими вещи на обща стойност 948,90 лева от владението на И. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 НК, на основание чл. 54 НК, му наложил наказание лишаване от свобода, в размер на седем години, при строг първоначален режим на изтърпяване, като го признал за невиновен и го оправдал по същото обвинение само за сумата от 120 лева, като стойност на мобилен телефон марка "Филипс". На основание чл. 68, ал. 1 НК е активирана присъдата по н. о. х. д. № 1099/2004 г., с която 10 състав на СРС е наложил условно наказание лишаване от свобода, за срок от две години. На основание чл. 189, ал. 3 НПК, същият е осъден да заплати разноските по делото. Въззивният съд, с решение от 25.09.2008 г., по в. н. о. х. д. № 2835/2007 г., е потвърдил тази присъда и определил първоначалния режим за изтърпяване на активираната условна присъда, като общ, на основание чл. 46, б. "б" ЗИН. Законосъобразността на въззивното решение се оспорва от гледна точка на задълженията на съда по фактите да проявява процесуална активност при събиране на доказателствата, необходими за изясняване на обективната истина (чл. 13, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 и 5 НПК). Тази теза не намира опора в данните по делото. Основната функция на съда в състезателното наказателно производство е да реши спора между обвинението и защитата. Справедливият процес изисква да бъдат обезпечени с равни възможности за пълноценно упражняване на предоставените им права. Посочените принципи не са били нарушени при разглеждане на делото пред първата и втората инстанция. Още първостепенният съд е удовлетворил всички искания на защитата на подсъдимия по доказателствата и това личи от изявленията им по повод приключване на съдебното следствие пред двете предходни инстанции. Наистина, законът предоставя на съдилищата по фактите правомощие да събират доказателства и по свой почин. Конкретните възражения в искането по коментираното основание, всъщност поставят под съмнение именно съдийската безпристрастност при събиране и обсъждане на доказателствата. Това не кореспондира с данните по делото. Незначителните отклонения в мотивите към присъдата и решението от установените факти при обсъждане маршрута на движение на осъдения преди и след инкриминирания случай, (определен точно по време и място в диспозитива на обвинителния акт), не могат да повлияят върху извода свързан с основния предмет на доказване - авторството на деянието. В тази връзка, не са основателни и възраженията на защитата по отношение законосъобразността при провеждане на следственото действие "разпознаване на лица." По делото е доказано, че пострадалата въпреки късния час и нападението върху нея е запазила присъствие на духа, опитала се е да охрани имуществото си, дори е предприела действия по преследването на дееца. Тя е запаметила характерните особености на лицето на нападателя и го е описала подробно още в първите си обяснения в полицията, (л. 3) непосредствено след като е сезирала компетентните органи. С това е изпълнено задължението на разследващите по чл. 170 НПК. Редът за извършеното разпознаване също е спазен и както от фотоалбума (л. 37) изготвен на досъдебното производство, така и от личното впечатление на съда, включително и настоящия състав, описаните особени белези в протокола преди разпознаването съвпадат с тези на осъдения. Това, че в протокола за разпознаването не са посочени единните граждански номера на поемните лица, не е нарушение, (вж. чл. 129 НПК), относно съдържанието на протокола. По скоро е аргумент за обратното и в полза на защитата на личните данни на участниците в процеса. Следователно, не са допуснати посочените в искането и поддържани пред настоящата инстанция процесуални нарушения по чл. 13, ал. 1 и и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК. Не е допуснато и твърдяното нарушение относно мотивите към атакуваното решение. Естествено е, когато пред въззивния съд не са събирани нови доказателства, които да са довели до изменение на фактическата обстановка описана в мотивите към присъдата, да има идентичност на хронологията на действията на участниците в престъплението и другите релевантни за предмета на делото факти. При внимателен прочит на решение и жалбата, с която е бил сезиран въззивният съд, не се констатира нарушение на изискванията към съдържанието на решението посочено в чл. 339, ал. 2 НПК. Нещо повече, съдът по повод възраженията в жалбата е направил нов анализ на доказателствата и с изводите сие отговорил на всички възражения в жалбата свързани както с необосноваността на присъдата, така и обсъжданите по-горе твърдения на защитата за допуснати процесуални нарушения при разпознаването. Поради изложеното е неоснователна тезата на защитата, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил въззивното решение, относно авторството на инкриминираното деяние. В съответствие с изискванията на чл. 14, ал. 1 НПК решението за доказаност на обвинението е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Затова няма правно основание за отмяна на атакуваното решение по реда на извънредния способ за възобновяване на наказателното производство, завършило с влязла в сила осъдителна присъда спрямо Р. С. Според настоящия състав наложеното наказание е справедливо. То е определено по правилата на чл. 54 НК, при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, около средния размер на предвиденото наказание лишаване от свобода. Правилно въззивният съд е отчел, че всъщност превалират отегчаващите обстоятелства и само липсата на съответен протест от прокурора, е ограничило втората инстанция от привеждане в съответствие размера на наказанието с превеса на обстоятелствата, които отегчават отговорността на осъдения С. Поради изложеното, не е налице явна несправедливост на наложеното наказание, като предпоставка за изменение на наказанието, чрез неговата намаляване. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение