Решение № 11889 от 14.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13283/2018 г.

Решение № 11889 от 14.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13283/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационни жалби на Ч. Генев, [населено място], [адрес] срещу Решение № 680 от 5.04.2018 г., Решение № 909 от 10.05.2018 г. и Решение № 1355 от 6.07.2018 г. на Административен съд, гр. Бургас, постановени по административно дело № 2759/2017 г.

С обжалваните решения съдът е отхвърлил жалбата на г-н Генев срещу валидността на принудителна административна мярка, приложена на основание чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движението по пътищата на 3.04.2016 г. от главен специалист в дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в Община Бургас - "преместване на моторно превозно средство без знанието на водача" по отношение на лек автомобил, марка "Дачия", регистрационен [рег. номер на МПС], отхвърлил е искането за поправка на явна фактическа грешка и е отхвърлил искането за допълване на решението.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – Ч. Генев, счита Решение № 680 за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като сочи конкретни десет нарушения. Счита решението за необосновано като сочи четири конкретни извода на съда, които счита за необосновани. Решението е постановено и в нарушение на материалния закон, тъй като липсва "изричен елемент по делегиране на законосъобразна валидна материална форма на пътното движение и на мярката: ответникът не доказа, че формата на мярката наложена от С. М. е материализирана. Не доказа, че чл. 3, ал. 2 ЗДвП е материализиран на участъка, където мярката е наложена, което означава, че фактическото положение на пътното платно не е равнозначно на материализирането на чл. 3, ал. 2 ЗДвП в участъка".

Моли съда да обезсили Решение № 680 и да реши спора по същество.

Касаторът счита Решение № 909 за нищожно и за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 1 и 3 АПК. Решението счита за неправилно, тъй като издателят на акта не може да бъде идентифициран с посочените две имена. Решението счита и за постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради недопустимо разширително тълкуване на закона, в нарушение на материалния закон с оглед на дефиницията на понятието "пешеходна пътека" и необосновано поради извода, че "пътната маркировка е пешеходна пътека по смисъла на наредбата", без да посочи коя е тази наредба.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав.

Касаторът счита Решение № 1355 за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, тъй като в него липсват мотиви, в които се посочват становищата на страните. Излага подробно разбирането си за доказателствата по делото, за правовата държава, за задълженията на държавата и на общината във връзка с пътното движение в района на мярката и сочи, че "дейността на Община Бургас не е насочена за утвърждаване на правовия ред в случая, а се набляга на косвена защита на незаконно пътно движение чрез наложената мярка".

1. Ответникът по касационните жалби – главен специалист в дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в Община Бургас, счита същите за неоснователни.

Обжалваното Решение № 680 е правилно, постановено в съответствие с предмета на делото, доказателствата и при правилно приложение на материалния закон. Излага подробно възражения по доводите на касатора за неправилност на съдебното решение.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от юрисконсулт К. Марков.

Обжалваното Решение № 909 не страда от твърдяните пороци. Решението е правилно постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон.

Моли съда да остави в сила Решение № 909. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от юрисконсулт К. Тошева.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба срещу Решение № 680, Решение № 909 и Решение № 1355. Съдът правилно е установил фактите по делото, направил е въз основа на тях обосновани правни изводи и правилно е тълкувал и приложил материалния закон.

ІІ. По допустимостта на касационните жалби:

Върховният административен съд счита касационните жалби за допустими – подядени са от надлежни страни, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.

Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. На 3.04.2016 г. в 9,05 часа главен специалист в дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в Община Бургас, в присъствието на двама свидетели, констатира, че г-н Генев е паркирал собственото си моторно превозно средство – лек автомобил марка "Дачия", регистрационен [рег. номер на МПС], върху пешеходна пътека в к-с "Зорница" срещу бл. 19, с което пречи на преминаването на другите участници в пътното движение, поради което прилага по отношение на автомобила принудителна административна мяра "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик". Установеното е отразено в протокол, към който са приложени пет броя снимки.

1. На 3.04.2016 г. в 11,10 часа г-н Генев заплаща такса за репатриране и получава собственото си моторно превозно средство, за което му е издадена касова бележка и фискален бон.

1. На 3.10.2017 г. г-н Генев подава жалба в Административен съд - гр. Бургас, срещу приложената му на 3.04.2016 г. принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

1. На 3.10.2017 г. в Административен съд - гр. Бургас, е образувано административно дело № 2759/2017 г., което чрез принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване е разпределено на съдия Г. Радикова.

1. На 13.12.2017 г. е проведено открито съдебно заседание, на което съдът е дал ход на делото, докладвал е жалбата, отхвърлил е искането на г-н Генев за събиране на доказателства относно схемата на движение на процесното място към датата на съдебното заседание, приел е доказателствата и е дал възможност на ответника да представи доказателства.

1. На 23.01.2018 г. г-н Генев депозира искане за отвод на съдия Г. Радикова, поради това, че е била докладчик по административно дело № 2371/2016 г. с предмет оспорване на протокол от 3.04.2016 г.

1. На 1.02.2018 г., с Определение № 254, постановено по административно дело № 2759/2017 г., съдия Г. Радикова се отвежда от разглеждането на делото, тъй като е участвала в съдебния състав, разглеждал административно дело № 2371/2016 г.

1. На 1.02.2017 г., чрез принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване делото е разпределено на съдия Д. Ганева.

1. На 5.02.2017 г. г-н Генев депозира искане за отвод на съдия Д. Ганева поради това, че е била докладчик по административно дело № 2094/2017 г. с ответник същия административен орган.

1. На 5.02.2018 г., с Определение № 279, постановено по административно дело № 2759/2017 г., съдия Д. Ганева се отвежда, тъй като е постановила акта по административно дело № 2094/2017 г., с който е оставила без разглеждане жалбата на г-н Генев.

1. На 5.02.2017 г., чрез принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване делото е разпределено на съдия С. Друмева.

1. На 7.02.2017 г. г-н Генев депозира искане за отвод на съдия С. Друмева поради това, че неправилно не се произнася по доказателствени искания, не прехвърля доказателствената тежест върху ответника и не изисква доказателства от него.

1. На 8.02.2017 г., с Определение № 316, постановено по административно дело № 2759/2017 г., съдия С. Друмева се отвежда от разглеждане на делото.

1. На 9.02.2017 г., чрез принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване делото е разпределено на съдия Л. Александрова

1. На 6.03.2017 г. съдия Александрова провежда открито съдебно заседание с участието на страните, при заявено от двете страни, че нямат доказателствени искания обявява устните състезания за приключили и дава възможност на страните да представят писмени становища.

1. В хода на съдебното производство органът е представил: 1.) протокол от 3.04.2016 г., съставен от органа в 9,10 часа, отразяващ установеното на място - гр. Бургас, к-с "Зорница", пред бл. 19 и извършеното; 2.) пет броя снимки направени на 3.04.2016 г. в 9.07 и 9.08 часа; 3.) длъжностна характеристика на длъжността "оператор на пътно-строителна машина" и "шофьор на автокран" в дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност"; 4.) акт за установяване на административно нарушение № 079310 от 3.04.2016 г., съставен на г-н Генев за извършено нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗДвП; 5.) Заповед № 1453 от 15.06.2015 г. на кмета на Община Бургас, с която възлага на служители от дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност", в т. ч. на заемащи длъжността главен специалист, да прилагат принудителните административни мерки по Закона за движението по пътищата; 6.) допълнително споразумение към трудов договор от 30.07.2012 г. за длъжността главен специалист на лицето, приложило принудителната мярка; 7.) длъжностна характеристика на длъжността главен специалист в дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност"; 8.) седмичният график за период 28.03 – 3.04.2016 г. на служителите и превозното средство тип "паяк; 9.) извадка от транспортната схема на гр. Бургас в частта относно к-с "Зорница", бл. 19 с комбинирана схема на наличните пътни знаци и пътна маркировка.

1. На 5.04.2018 г. е постановено Решение № 680 по административно дело № 2759/2017 г.

1. На 16.04.2018 г. Решение № 680 е връчено на г-н Генев.

1. На 19.04.2018 г. г-н Генев подава искане за допълване на Решение № 680 – да се произнесе "по основание в жалбата чл. 4, ал. 1, ал. 2, чл. 5, ал. 1, ал. 2 КРБ".

1. На 9.05.2017 г. г-н Генев подава молба за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 680 от 5.04.2017 г. – да бъде вписана истината в съдебното решение като изразът, че автомобилът е паркиран върху пешеходна пътека бъде премахнат като "неистини/неверни твърдения".

1. На 10.05.2018 г. съдът постановява Решение № 909, с което отхвърля искането за поправка на очевидна фактическа грешка на Решение № 680.

1. На 19.06.2018 г. съдът провежда открито съдебно заседание по искането за допълване на Решение № 680.

1. На 6.07.2018 г. съдът постановя Решение № 1355, с което отхвърля молбата на г-н Генев за допълване на Решение № 680.

ІV. Първоинстанционните съдебни решения:

1. Решение № 680:

Въз основа на така установените факти съдът приема, че е сезиран единствено с искане за установяване на валидността на приложената принудителна административна мярка, тъй като жалбата е подадена след изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 АПК.

Съдът приема, че принудителната мярка е приложена от компетентен орган по смисъла на чл. 168 ЗДвП, тъй като със Заповед № 1453 от 15.06.2015 г. кметът на общината е възложил на длъжностни лица от дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност", в т. ч. на заемащи длъжността главен специалист, да прилагат принудителните административни мерки по Закона за движението по пътищата. Приложилият принудителната административна мярка е служител на общината, заемащ длъжността главен специалист на дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" към датата на прилагане на мярката, поради което е компетентен да приложи мярката.

Съдът приема, че принудителната мярка е приложена на основание чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП – втората хипотеза, тъй като превозното средство е паркирано върху пешеходна пътека и пречи на преминаването на останалите участници в движението, което се установява по несъмнен начин от представения по делото снимков материал. С оглед на това съдът прави извод, че мярката е постановена в съответствие със закона от компетентен орган, в исканата форма, доколкото в случая законът не е регламентирал изрично каква следва да бъде формата на процесната мярка.

Съдът приема, че независимо от липсата на акт за одобряване на схема на пътната маркировка, по силата на чл. 6, т. 1 ЗДвП всички участници в движението са длъжни да се съобразяват с пътната маркировка. Липсата на акт за одобряване на пътната маркировка не може да обоснове нищожност на принудителната мярка.

Въз основа на горното съдът прави извод, че оспорения акт не е нищожен, тъй като е издаден от компетентен орган, не е лишен от законово основание и не е нарушено законово изискване за форма, поради което отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

1. Решение № 909:

Въз основа на така установените факти и с оглед на направеното искане за поправка на очевидна фактическа грешка съдът приема, че не е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 175, ал. 1 ЗДвП. Приема, че съгласно чл. 21, ал. 3, т. 3 и чл. 24 и 25 от Наредба № 2 от 17.01.2001 г. за сигнализацията на пътищата с пътна маркировка (Наредба № 2) за очертаване на пешеходна пътека се използват два вида маркировка: 1.) широки непрекъснати линии – М8.1, тип "зебра", успоредни на оста на пътя; и 2.) две прекъснати линии – М8.2, разположени напречно на оста на пътя. С оглед на това приема, че различният начин на наименование на конкретната пътна маркировка, който по съдържание сочи за една и съща по вид пътна маркировка, не е очевидна фактическа грешка.

Въз основа на горното съдът отхвърля искането за поправка на очевидна фактическа грешка.

Крайният извод на съда е правилен.

1. Решение № 1355:

Въз основа на така установените факти и направеното искане за допълване на Решение № 680 съдът приема, че предмет на съдебното производство е единствено валидността на приложената принудителна административна мярка, поради което се е произнесъл по целия предмет на спора.

Въз основа на горното съдът прави извод за неоснователност на искането за допълване на съдебното решение и го отхвърля.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

1. По решение № 680:

Касаторът счита, че Решение № 680 е неправилно поради наличието и на трите, визирани в чл. 209, т. 3 порока. Излага конкретни възражения по всеки от твърдяните пороци.

а) По твърдението за съществено нарушение на съдопроизводствените правила:

Касаторът твърди, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не е разпитал "свидетелите Д. Н, Д. Ж. и ответника К. ". Разпитът на свидетели е доказателствено средство, което по принцип е допустимо в производството по реда на чл. 145 и сл. АПК с оглед на чл. 171, ал. 2 АПК, но за да е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради недопускане на това доказателствено средство съдът трябва да е отказал събирането на относими към предмета на спора доказателства, които надлежно са поискани от страна в производството. По делото няма направено от касатора искане за разпит на "свидетелите Д. Н, Д. Ж. и ответника К. ", което искане съдът да е отказал. Напротив, видно от протокола на съдебното заседание на 13.12.2017 г. касаторът лично е заявил "Заявявам, че оттеглям всички други мои доказателствени искания, които съм правил по делото с нарочни писмени молби", а в съдебното заседание на 6.03.2018 г., когато е приключено съдебното дирене, е заявил, че "Нямам доказателствени искания. Да се приключи събирането на доказателства. " Наред с това предмет на съдебното производство е единствено въпросът за валидността на приложената принудителна мярка. Валидността на един индивидуален административен акт не се установява със свидетелски показания на когото и да било, поради това разпита на сочените с инициали свидетели, които и да са те, е неотносим към предмета на спора. Това прави довода на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради немотивираните отводи на "Г. Р., Д. Г., С. Д". Този довод на касатора е еманация на поведението му в хода на съдебното производство. Видно от доказателствата по делото – виж по-горе т. ІІІ, т. 6 - 14, отводите на тримата съдии, сочени от касатора само с инициали, е направен въз основа на негово искане за отвод. Отводите са направени на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), спазен е принципът на случайно разпределение на делата и съдът не е допуснал каквото и да е нарушение на каквито и да е правила.

Касаторът твърди, че съдът не се е произнесъл "по основание на жалбата чл. 4, ал. 1 и 2, чл. 5, ал. 1 и 2 КРБ". Под "КРБ" вероятно касаторът има предвид основния закон на страната – Конституцията, но както правилно приема съдът предметът на спора е валидността на принудителната административна мярка. Валидността на една принудителна административна мярка може да бъде разглеждана като проявление на принципа на правовата държава, на задължението на държавата да гарантира живота, достойнството и правата на личността, на принципа, че Конституцията е основен закон и на непосредственото действие на нейните разпоредби, но това не са "основания", по които съдът дължи нарочен диспозитив. Поради изложеното доводът на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради непроизнасяне по сочените основания е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът е нарушил забраната за произнасяне plus petitum, тъй като се е произнесъл по нарушение на чл. 6, ал. 1 ЗДвП, с което не е сезиран. Този довод ясно илюстрира подхода на касатора към делото – от една страна, той твърди, че съдът не се е произнесъл по разпоредби на Конституцията, а от друга – твърди, че съдът е нарушил забраната за произнасян свръх петитум като е посочил в мотивите на решението си, визираното в чл. 6, ал. 1 ЗДвП общо задължение на всички участници в движението да съобразяват своето поведение с пътната маркировка. Задължението по чл. 6, ал. 1 ЗДвП е конкретно проявление на принципа на правовата държава, защото установява ясно и относими за всички правила за поведение, които имат и единствената цел да гарантират живота на гражданите – регламентирана в чл. 1, ал. 2 ЗДвП и представляваща конкретно проявление на задължението на държавата по чл. 4, ал. 1 от Конституцията. С позоваването на общото задължение по чл. 6, ал. 1, т. 1 ЗДвП съдът по никакъв начин не е излязъл от предмета на делото, напротив, произнесъл се е именно по спазването от касатора на конституционната разпоредба, поради което доводът на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът е нарушил чл. 12 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, тъй като не е ценил всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Касаторът не сочи кои доказателства съдът не е ценил и защо приема, че ценените не са ценени по вътрешно убеждение. Налице е един бланкетен довод, на който съдът не дължи отговор, тъй като става въпрос за твърдяно нарушение на процесуалните правила, а касаторът е този, който трябва да посочи с какво твърдяното правило е нарушено и е накърнило негови права.

Касаторът твърди, че съдът е нарушил чл. 121, ал. 1 от Конституцията във вр. с чл. 7, ал. 1, 2 и 3 АПК. И този довод на касатора е абсолютно бланкетен и неподкрепен с конкретни факти. Отделно от това следва да се посочи, че чл. 7, ал. 1, 2 и 3 АПК е относима за административния орган, не и за съда разпоредба. Що се отнася до задължението на съда по чл. 121, ал. 1 от Конституцията касаторът не сочи с какво съдът не му е осигурил равенство и условия за състезателност в процеса. Доводът е необоснован и следователно съдът не дължи произнасяне по него.

Касаторът твърди, че съдът е нарушил правилото scriptum pro scribente nihil probat, sed contra scribentem, т. е. написаното не доказва нищо в полза на този, който го е писал, а срещу него. С оглед на това довода на касатора, че съдът се е позовал като доказателство на акта, който е предмет на оспорване, е несъответен на цитираното правило, отделно от факта, че съдът не се е "позовал" на акта, а е извършил проверка за неговата валидност. Видно от изложеното доводът на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради нарушение на твърдяното правило е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът е нарушил чл. 141 АПК като приема за годно доказателство неподписани с електронен подпис снимки. Следва да се посочи отново, че предмет на първоинстанционното съдебно производство е валидността на оспорената принудителна мярка, а не нейната законосъобразност, поради което приетият по делото снимков материал е неотносим. Той няма отношение към основанията за нищожност на акта. Поради изложеното доводът на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 172а, ал. 2, тъй като "решението е непълно" в него липсвали становищата на страните. Първо, "решението" не е предмет на регламентация в чл. 172а, ал. 2 АПК, а в ал. 1. В алинея 2 е регламентирано съдържанието на мотивите към решението. И второ. Видно от мотивите на обжалваното Решение № 680 – стр. 1 и 2, съдът е изложил становищата на страните по делото като становището на касатора е изложено в достатъчно големи подробности. С оглед на това довода на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.

Последния довод на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е, че съдът не е изискал "схеми на участъка от сектор "Пътна полиция". Отново следва да се посочи, че предмет на първоинстанционното съдебно производство е единствено валидността на принудителната мярка, поради което исканото доказателство е неотносимо. Отделно от факта, че касаторът не сочи какви са тези "схеми" от сектор "Пътна полиция" при положение, че с оглед на чл. 3, ал. 2 ЗДвП във вр. с чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 14 - 16 от Наредба № 1 от 17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата организацията на движението по пътищата се осъществява въз основа на генерален план и план за организация на движението в населените места. Видно от изложеното и този довод на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.

С оглед на горното доводите на касатора за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила са неоснователни.

б) По твърдението за противоречие на решението с материалния закон:

Касаторът твърди, че решението противоречи на материалния закон "поради липса на изричен елемент по делегиране на законосъобразна валидна материална форма на пътното движение и на мярката: ответникът не доказа, че формата на мярката наложена от С. М. е материализирана. Не доказа, че чл. 3, ал. 2 ЗДвП е материализиран на участъка, където мярката е наложена, което означава, че фактическото положение на пътното платно не е равнозначно на материализирането на чл. 3, ал. 2 ЗДвП в участъка". В този специфичен мотив касаторът не сочи коя е нарушената от първоинстанционния съд правна норма, която прави акта му неправилен. Независимо от това, с оглед на задължението на съда по чл. 218, ал. 2 АПК за служебна проверка на съответствието на съдебното решение с материалния закон съдът следва да провери правилността на обжалваното решение.

Както няколкократно вече бе посочено, предмет на първоинстанционното съдебно производство е валидността на акта, с който е приложена принудителната административна мярка.

За да бъде един административен акт нищожен, както правилно и подробно посочва и първоинстанционният съд, е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе целените правни последици.

Компетентността е властта, която законодателят е предоставил на органа да издаде един конкретен административен акт и чрез него да създаде или да признае права, съответно да създаде задължения. Липсата на компетентност за издаване на конкретния административен акт значи, че издаденият акт не е носител на държавната власт и поради това държавата не го признава като правно значим. Компетентността на всеки орган е определена в закон. В случая е безспорно, че компетентността на органа, приложил мярката, е установена в закон.

Съгласно чл. 167, ал. 2 ЗДвП кметът на общината определя службата за контрол. Функциите на службата за контрол са изрично определени в алинея 2 и една от тях е спазването на правилата за паркиране от водачите на пътни превозни средства. Съгласно чл. 168, ал. 1 ЗДвП длъжностни лица, определени от собствениците на пътя могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Както обосновано приема първоинстанционният съд, а и видно от доказателствата по делото, кметът на общината, със своя заповед, издадена на основание чл. 167, ал. 2 и чл. 168, ал. 1 ЗДвП, е определил служители от дирекция "Управление при кризи, обществен ред и сигурност" в общината да прилагат принудителните административни мерки по Закона за движението по пътищата, което значи и по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. Един от служителите, които кметът е определил, е този, който заема длъжността главен специалист в тази дирекция. Видно от доказателствата по делото процесната мярка е приложена именно от лице, което към датата на прилагане на мярката е заемало длъжността главен специалист в процесната дирекция.

С оглед на това изводът на първоинстанционният съд, че оспорената мярка е издадена от компетентен орган е правилен, постановен в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон.

Другият порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта е нарушението на изискуемата от закона форма. Това изискване е основание за нищожност тогава, когато законът е поставил изрично дадена форма като условие за валидност на акта. По аргумент от чл. 172, ал. 1 ЗДвП писмената форма не е задължителна за принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. С оглед на това не е необходимо издаването на писмен документ, в който да е обективирано волеизявлението на компетентния орган.

Следователно, изводът на първоинстанционният съд, че принудителната мярка не е нищожна на това основание е правилен.

Що се отнася до порока противоречие с материалноправни разпоредби, за да обоснове нищожност е необходимо предметното съдържание на разпореждането, което се съдържа в акта, да нарежда извършването на едно явно престъпление или явно невъзможни положения или да се основа на нищожен административен акт. В случая, видно от самата мярка и от доказателствата по делото, не е налице нито една от тези хипотези. С процесната мярка е наредено преместването на моторно превозно средство, за което органът е приел, че е паркирало по начин, който пречи на останалите участници в движението. Доводите на касатора, с които е поискал съдът да обяви нищожността на мярката са свързани изцяло със съответствието на акта с материалния закон – паркирал ли е на пешеходна пътека, какъв е вида на пешеходната пътека, имало ли е маркировка и всичко останало. Но противоречието на един акт с материалноправна норма не може само по себе си да обоснове нищожност.

Порокът нарушение на административнопроизводствените правила също не може да доведе до нищожността на един административен акт. Нарушенията на административнопроизводствените правила е порок на един валиден акт, защото щом органът е компетентен да издаде акта, преценката за законосъобразността - на правилата при издаването му, са преценка по съществото на акта.

За разграничаването на нищожността от унищожаемостта на един акт е важно да се установи съществува ли субект, който има компетентност да прави задължително волеизявление със съответния предмет. Щом съществува такъв субект, издаденият от него акт е в исканата от закона форма и с него не се налага явно престъпление или явно неизпълнимо положение, актът може да бъде унищожаем, но не е нищожен. Доказателствата по делото и гореизложеното безспорно доказват, че такъв субект съществува и той има властта (компетентността) да направи задължително волеизявление с предмета по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, както и че актът е в исканата от закона форма и не налага очевидно престъпление, явно невъзможни положения и не се основа на нищожен административен акт. Дали волеизявлението е направено при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона е извън предмета на първоинстанционното съдебно производство, тъй като това са пороци, които могат да обосноват унищожаемост, не и нищожност.

С оглед на горното твърдението на касатора за неправилност на съдебното решение поради противоречие с материалния закон е неоснователно. Съдът правилно е тълкувал и приложил закона.

в) По твърдението за необоснованост на съдебното решение:

Доводите на касатора в подкрепа на този твърдян порок са изцяло във връзка с доводите му за материална незаконосъобразност на оспорената мярка. Какъв е вида на пешеходната пътека, какво отразяват представените скици, както и от какво е абдикирала държавата са въпроси, които биха могли да имат отношение към материалната законосъобразност на оспорената мярка, но това не е предмет на първоинстанционното дело.

С оглед на това касационният съд не следва да обсъжда неотносимите към предмета на делото доводи на касатора.

Видно от изложеното обжалваното Решение № 680 не страда нито от един от трите твърдяни от касатора порока. Съдът, в хода на съдебното производство не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, правилно е установил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Поради това решението му е правилно.

При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за валидността и допустимостта на обжалваното решение съдът констатира, че същото е валидно – постановено е от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и волята на съда е изразена по начин, който позволява да се установи нейното съдържание. Решението е и допустимо – постановено е при наличие на процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното производство и при липса на процесуални пречки.

С оглед на горното Решение № 680 като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

1. По решение № 909:

Касаторът счита, че Решение № 909 е нищожно. Доводът, който излага в подкрепа на този порок е факта, че в съдебния акт съдията, постановил съдебното решение, е посочен с две, а не с три имена. Касаторът не оспорва факта, че съдия с идентични две имена е избран за такъв с Протокол № 51 от 29.11.2006 г. на Висшия съдебен съвет и е налице акт за неговото встъпване № 10 от 15.02.2007 г.

Както бе посочено по-горе, за да бъде едно съдебно решение нищожно трябва да е постановено от лице, което не е овластено по надлежния ред да постановява съдебни актове. В случая, самият касатор не оспорва факта, че лице с посочените в съдебното решение две имена е надлежно избрано и встъпило в длъжност. С оглед на това от факта, че в съдебния акт не е посочено третото име на съдията не може да се обоснове нищожност на съдебния акт. Впрочем, един бегъл преглед на цялата съдебна практика, с която касаторът очевидно е запознат, показва, че няма съдебен акт, в който съдията да е вписан с три имена.

С оглед на горното доводът на касатора за нищожност на Решение № 909 е неоснователен. Извън изложеното следва да се посочи, че този довод касаторът излага само досежно Решение № 909, но не и досежно основното и допълнителното решение, а те всички са постановени от един и същ съдия, който е вписан в решенията по един и същ начин.

Решение № 909 е решение за поправка на очевидна фактическа грешка. Разпоредбата на чл. 175 АПК допуска поправка на очевидна фактическа грешка в решението. Член 172 а, ал. 1 АПК определя съдържанието на съдебното решение, а чл. 172 а, ал. 2 АПК сочи, че към съдебното решение се излагат мотиви. Мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на присъдено нещо, а и в случая доводите на касатора за очевидна фактическа грешка са фактически спор със съда за приетото в мотивите по отношение на вида на пешеходната пътека.

Както обосновано сочи първоинстанционният съд в мотивите си дали така приетото от съда е правилно или не ще каже касационната инстанция. Производството по чл. 175 АПК не е средство за промяна на мотивите на съдебното решение.

Доводите на касатора за неправилност на Решение № 909 са изцяло във връзка с материалната законосъобразност на оспорената от него мярка – какъв е видът на пешеходната пътека и правилно ли съдът е посочил в мотивите се правната уредба, която регламентира вида на пешеходната пътека. Както вече бе посочени тези въпроси са извън предмета на делото, поради което съдът не дължи произнасяне на доводите на касатора.

При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебно проверка за допустимостта и съответствието на Решение № 909 с материалния закон съдът констатира, че то е постановено при наличие на процесуалните предпоставки за неговото постановяване и при липса на процесуални пречки, поради което е допустимо. Решението е и правилно, тъй като не е налице очевидна фактическа грешка допусната от съда в Решение № 680.

С оглед на горното Решение № 909 като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

1. По Решение № 1355:

Касаторът твърди, че Решение № 1355 е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото в мотивите на решението не са изложени становищата на страните. Този довод бе обсъден при Решение № 680, поради което мотивите на съда не следва да бъдат повтаряне. Следва само да се посочи, че видно от мотивите на Решение № 1355 съдът е изложил становищата на страните.

Цялата касационна жалба, чийто петитум визира Решение № 1355, е посветена на липсата на доказателства, че касаторът е паркирал върху пешеходна пътека, на анализ на съпоставка на спазването на правилата за движение в Общините София, Пловдив, Варна, Сливен и Бургас. Тези доводи са неотносими към предмета на Решение № 1355, което е постановено в производство по чл. 176, ал. 1 АПК.

Производството по чл. 176, ал. 1 АПК е производство за допълване на съдебното решение, т. е. тогава, когато съдът не се е произнесъл по цялото оспорване постановява допълнително решение. С оглед на това, за да е правилно допълнителното решение първо, е необходимо да се провери има ли или не въпрос от оспорването, по който съдът не се е произнесъл. Тъй като предмет на Решение № 680 е единствено валидността на принудителната мярка, видно от него е, че съдът се е произнесъл по целия предмет, с който е бил сезиран. С оглед на това правилен е изводът на първоинстанционният съд, че не е налице основание за допълване на Решение № 680.

При извършената служебно проверка на валидността и допустимостта на Решение № 1355 съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на Решение № 680, за нищожност и неправилност на Решение № 909 и за неправилност на Решение № 1355 са неоснователни. Обжалваните решения са валидни, допустими и правилни и следва да бъдат оставени в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника своевременно искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 5/2009 г. съдът следва да осъди касатора да заплати на Община Бургас – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са за възнаграждение за процесуално представителство. Размерът на същото съдът определя на 200,00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата на заплащането на правната помощ.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд