Решение № 7509 от 06.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4817/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Я. Ф., гражданин на Иран, подадена чрез пълномощник адв. Д. Панчева. Жалбата е срещу решение № 8550 от 04.03.2026 г., постановено по адм. дело № 11615/2025 г. по описа на Административен съд - София-град. В касационната жалба и допълнителна молба са изложени твърдения за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на обжалваното решение му и постановавяне на друго по същество на спора, с което се уважи жалбата или преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне със задължителни указания. Претендирани са и разноски. Ответникът – началникът на отдел „Миграция“ - СДВР, не изразява становище по подадената касационна жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е била заповед с рег. № 513з-12237 от 17.10.2025 г., издадена от за началника на отдел „Миграция“ – СДВР. С нея на Я. Ф. е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България. Отказът е издаден на основание чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Прието е, че при подаване на заявлението с рег. № 103769/06.10.2025 г. за предоставяне на право за продължително пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ жалбоподателят е декларирал неверни данни. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Я. Ф.. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваната пред него заповед е издадена от компететнтен орган, в предвидената от закона форма, съдържа необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК. Според съда административният акт съответства на материалния закон. В тази насока съдът е посочил, че заповедта, с която на жалбоподателя е отказано право на продължително пребиваване в Република България, е издадена на основание чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ. След обстоен анализ на доказателствата по делото административният съд е констатирал, че чужденецът е представил следните документи на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 и ал. 2 от ЗЧРБ: 1) сертификат за регистрация на търговско представителство в БТПП; и 2) доказателство за осигурено жилище. Според съдебният състав на административния съд доказателството за изпълнение на изискването за предоставено жилище е представено, но същото е фиктивно, доколкото от админситративния орган е установено, че Я. Ф. не живее реално на посочения адрес. Също така, в допълнение е констатирано, че търговското представителство на чужденеца не функционира на регистрирания адрес. С оглед на гореизложеното Административен съд – София-град е счел, че е осъществена хипотезата на чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ по невярно деклариране на съществени данни с оглед осъществяване на контрола върху чужденците, посочен в чл. 8-10 от ППЗЧРБ. На това основание съдът е отхвърлил жалбата на Я. Ф.. Обжалваното решение е правилно. Административният съд, изхождайки от събраните по делото и подробно анализирани от него писмени доказателства, е приел, че правилно на заявителя е отказано предоставянето на право на продължително пребиваване. Според чл. 24, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване в Република България може да получи чужденец, който притежава виза по чл. 15, ал. 1 от ЗЧРБ и е представител на вписано в регистъра на Българска търговско-промишлена палата търговско представитлество. Разпоредбите на чл. 24, ал. 1, т. 6 и ал. 2 от ЗЧРБ посочват необходимите документи, които се представят при подаване на заявлението за предоставяне право на продължително пребиваване, между които са сертификат за регистрация на търговското представителство в БТПП, елемент от който е адрес на представителството, както и доказателство за осигурено жилище на чужденеца. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ, отказва се издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Настоящият състав не приема довода на жалбоподателя, че изискването за представяне на адрес не е свързано с изискване за реално живеене на адреса. От представените по делото доказателства безспорно се установява, че Я. Ф. е предоставил на компетентните органи в Република България неверни данни относно адреса си на постоянно пребиваване. Въпреки, че е посочил, че живее на адрес в гр.София, [улица], [адрес], при извършена проверка е установено, че апликантът не пребивава на този адрес. В касационната жалба се твърди, че лицето не е било на адреса, тъй като е било на фитнес по времето, когато адресът е бил посетен от служители на компетентния орган. Това само по себе си не формира безпротиворечив извод, че лицето не пребивава на адреса по принцип. Но от друга страна са налице и твърдения от свидетели, обитаващи съседните апартаменти на предоставеното на Я. Ф. жилище, че не познават въпросното лице. Срещу тези факти касаторът възразява с аргументи, че в мотивите на постановения отказ не е посочен час на извършената проверка, както и не е ясно дали свидетелите действително обитават в качеството си на живущи съседните апартаменти, или са временно настанени. По този повод следва да се отбележи, че в докладна записка № 513р-109161 от 15.10.2025 г. относно извършена проверка на адрес е посочен часът на посещението – около 14:00 ч. Посочено е и че разпитаните лица са действително живущи в съседните апартаменти. Докладната записка е неразделна част от административната преписка и се явява част от административния акт. Следователно мотивите, изложени в нея, са част от мотивите за постановения отказ. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, което не е изгубило своето значение към настоящия момент. В духа на гореизложеното не може да бъде споделено твърдението на касационния жалбоподател, че съгласно чл. 34, ал. 1, т. 3 от ППЗЧРБ не е налице изискване за това заявителят да живее реално в жилището, което при подаване на заявлението за продължително пребиваване е декларирал, че ще обитава. Изискването за представяне на доказателства за осигурено жилище по смисъла на чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ вр. чл. 14, ал. 1, т. 3 от ППЗЧРБ не е фиктивно. Действително, законът и правилникът за прилагането му не съдържат изискване чужденецът да пребивава непрекъснато на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище. Но е необходимо да установи, че към момента на получаване на разрешението лицето действително живее в това жилище. Фиктивното изпълнение на въведените от законодателя изисквания противоречи на целта на закона, като във всеки различен случай административният орган следва да извършва обстойна, задълбочена и обоснована преценка на тези обстоятелства. Целта на наложеното нормативно изискване за наличие на жилище за чужденеца, кандидатстващ за получаване на право на продължително пребиваване или продължаване на срока на пребиваване в Република България, е по време на престоя си той да не натоварва социалната и финансова система на страната, в която връзка са въведени и изискванията за представяне на съответни доказателства. Събраните по делото доказателства, разгледани в своята съвкупност, обосновават извод, че лицето не обитава жилището в гр. София на [улица], [адрес]. Това води до безпротиворечив извод за представянето на неверни данни относно адреса на пребиваване в страната. Доколкото извършената на място проверка и събраната в тази връзка информация опровергават твърденията на чужденеца за осигурен постоянен адрес на територията на Република България, на който същият реално пребивава, е налице пречка за предоставяне на право на пребиваване. Налага се извод, че с представената декларация за осигуряване на адрес се цели чужденецът формално да отговори на изискванията за представяне на документи, без реално да пребивава на територията на страната. По отношение на извода на административния съд за нефункционирането на търговското представителство на посочения за целта адрес - [улица],[адрес], следва да бъде отбелязано следното: Както бе посочено по-горе, според чл. 24, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване в Република България може да получи чужденец, който притежава виза по чл. 15, ал. 1 от ЗЧРБ и е представител на вписано в регистъра на Българска търговско-промишлена палата (БТПП) търговско представитлество. Действително са налице доказателства, че Я. Ф. е търговски представител на „Карсун Бесиар Поандех Ко“, в т.ч. изискуемият сертификат от БТПП. Аналогично на изводите за важността на „обитаването“ на посоченото при заявяване на продължително пребиваване жилище, съществуват изводи за функциониране на офиса на представителството на адреса, на който е регистрирано. Издаденият от БТПП сертификат удостоверява единствено обстоятелствата, осъществили се в производството пред палатата. Декларираното намерение за осъществяване на представителство само по себе си не представлява обективно реализиран проект, зад който стоят реални действия на кандидатстващия за пребиваване да изпълнява дейности в Република България. Липсата на данни, че офисът на представителството е функциониращ и обитаем, води до подкрепа на извода за деклариране на неверни данни, на което основание е постановен отказа на Я. Ф.. При тези обстоятелства правилно и административният орган, и първоинстанционният съд са приели, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ и не са изпълнени условията да се издаде исканото разрешение. Обжалваното решение на Административен съд – София-град не страда от релевираните пороци по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 от АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Поради горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение