Решение № 126 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 207/2014 г.

Решение № 126 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 207/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Геника Михайлова Производството е по чл. 290 ГПК. Обжалва се решение от 09.10.2013 г. по гр. д. № 336/2012 г., с което Окръжен съд - Монтана е отменил решението от 05.10.2005 г. на Районен съд - Монтана и е отхвърлил исковете на А. Н. З., Н. П. М., П. К. М., В. К. Б., К. Б. Д., Д. Б. Д. срещу С. Т. Р. и М. С. Ц. за предаване на владението върху урегулиран поземлен имот (УПИ) ХV, пл. № 4439 в кв. 181 по плана на [населено място] с правна квалификация чл. 108 ЗС. Решението се обжалва от ищците В. К. Б., А. Н. З., Д. Б. Д., К. Б. Д., лично и в качеството на наследници по закон на починалите в хода на производството първоначални ищци Н. П. М. и П. К. М. Касаторите обжалват с оплакване, че като е отрекъл тяхната легитимацията като реституирани собственици на имота, въззивният съд не е съобразил задължителното действие на влязлото в сила решение на ВАС, а като е включил още една предпоставка за осъществяването на въведения реституционен способ - доказване на основанието, при което техният наследодател е придобил собствеността върху имота преди отчуждаването по ЗОЕГПНС, без ответниците да са заявили собствени права върху имота към този минал момент, въззивният съд е ограничил обхвата на чл. 2, ал. 6 З., вр. чл. 1 ЗВСОНИ в нарушение на чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ. Претендират разноски. Решението е допуснато до касационно обжалване по процесуално-правния въпрос: По иск за собственост допустимо ли е упражняването на косвен съдебен контрол върху индивидуален административен акт (ИАА), когато издаването му осъществява придобивно основание, върху ИАА е бил упражнен пряк съдебен контрол и страните по гражданското дело са идентични със страните по административното? Ответницата по касация М. С. Ц. при отрицателен отговор на процесуално-правния въпрос, намира решението за правилно. Становището извежда от довода, че влязлото в сила решение на ВАС няма задължително действие по отношение на исковете, предявени срещу нея, защото тя не е участвала в административното производство. Претендира разноски. Ответницата по касация С. Т. Р. не изразява становище по касационната жалба. Съдът, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, намира следното: Въззивният съд е отхвърлил ревандикационните искове, като е изключил материалната легитимация на ищците като съсобственици на УПИ, въпреки че те са наследниците по закон на П. М. Н. - лицето, от което през 1949 г. имотът е отчужден по ЗОЕГПНС като незастроен. Съобразил е заповед № 1227/15.05.2001 г. на областния управител на Област М., с която на основание чл. 2, ал. 5 З. от имот пл. № 4439, парцел ХV, кв. 181 са отделени и възстановени 452 кв. м. на наследниците на П. М. Н., а за останалата част на основание чл. 5, ал. 1 З. е определено обезщетение с компенсаторни записи. Съобразил е и влязлото в сила решение № 1135/11.02.2004 г. по адм. д. № 5889/2003 г., с което след отмяна на заповедта във втората й част на основание чл. 2, ал. 6 З. на ищците е признато правото на обезщетение с реално възстановяване на собствеността върху целия имот, включително и върху тази реална част, за която органът по чл. 6, ал. 1 З. незаконосъобразно е определил обезщетение с компенсаторни записи. Въззивният съд е отхвърлил отвода на ответниците за недопустимост на предявените искове поради непререшаемост на спора, основан на влязлото в сила решение от 16.07.1999 г. по гр. д. № 640/1997 г. по описа на Районен съд-Монтана, с което са отхвърлени исковете на наследниците на П. М. Н. срещу ответниците по настоящото дело и [община]. Първо, поради липса на обективен идентитет между двете дела - предмет на предходното дело са искове по чл. 7 ЗВСОНИ, а предмет на настоящото са искове по чл. 108 ЗС при въведен придобивен способ на чл. 2, ал. 6 З., вр. чл. 1 ЗВСОНИ. Второ, поради това, че влезлите в сила заповед на органа по чл. 6, ал. 1 З. и решение по административното са нови факти, настъпили след 16.03.1999 г. - датата към която влязлото в сила решение поражда сила на пресъдено нещо. Без да обсъди довода на ищците, че влязлото в сила решение по административното дело поражда задължително действие по причина на субективен идентитет на страните (чл. 177, ал. 1 АПК), въззивният съд е приел за допустим косвения съдебен контрол върху заповед № 1227/15.05.2001 г. на областния управител на Област М., провел го е в пълен обем и е отхвърлил ревандикационните искове. Въззивният съд е счел, че влязлата в сила заповед на органа по чл. 6, ал. 1 З. е материално незаконосъобразна, ако и да е установено, че процесният имот е идентичен с имота, отчужден по ЗОЕГПНС от наследодателят на ищците. Това е така, защото П. М. Н. не е бил собственикът на имота към онзи минал момент. Отрекъл е въведените от ищците алтернативни придобивни основания: договор за покупко-продажба по нотариален акт № 25/1929 г. и давностно владение в периода 1937 - 1947 г. от техния наследодател. Въззивният съд е намерил, че това е достатъчно основание да изключи осъществяването на въведения реституционен способ и е излишно да обсъжда, дали е законна сградата, изградена в имота след неговото одържавяване, в която ответниците живеят. По въпроса, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното: По иск за собственост, основан на влязъл в сила индивидуален административен акт (ИАА), е недопустимо гражданския съд да упражни косвен съдебен контрол, когато върху ИАА е бил упражнен пряк съдебен контрол и страните по гражданското дело са идентични със страните по административното. Съображенията за това са следните: В производството по съдебно обжалване на ИАА се установява съответствието на оспорвания индивидуален административен акт със закона. Страните в административното производство, включително и тези, конституирани като заинтересовани, в неговите рамки и в пълен обем могат да упражнят своето право на защита чрез ангажиране на доказателства относно основанията за издаването на ИАА. В производството по съдебно обжалване на ИАА съдът може и служебно да събира доказателства за съответствието на обжалвания ИАА с изискванията на закона, включително служебно да констатира неговата нищожност. Влязлото в сила решение по административното дело има задължително действие за страните по въпроса дали ИАА е валиден и законосъобразен (чл. 177, ал. 1, изр. 1 АПК). Когато този въпрос е преюдициален за решаването на гражданско-правния спор и страните по гражданското дело са идентични със страните по административното дело, влязлото в сила решение по административното дело е задължително за гражданския съд и косвеният съдебен контрол върху ИАА е недопустим. Това е предмет на изрична уредба в ГПК от 2007 г. (чл. 302, във връзка с чл. 17, ал. 2 ГПК). Същото следва и по тълкувателен път, когато делото попада в предметния обхват на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК и се разглежда от въззивната инстанция по правилата на ГПК от 1952 г. Такъв е и редът, по който въззивният състав е постановил обжалваното решение. По основателността на касационната жалба и с оглед дадения отговор, настоящият състав приема следното: Мотивите, при които въззивният състав отхвърля отвода за непререшаемост на спора, се споделят от касационната инстанция като съответни на предметния и времеви обхват на силата на пресъдено нещо, породена с влязлото в сила решение по предходното дело. Между него и настоящото е налице единствено субективен идентитет и той е недостатъчен да осъществи абсолютната процесуална пречка на чл. 224, ал. 1 ГПК от 1952 г. Решението е допустимо, но по същество неправилно. Пред въззивния съд са представени: 1) определение от 26.11.2003 г., с което ответницата С. Т. Р. е конституирана като заинтересована страна по адм. д. № 5889/2003 г. по описа на ВАС; 2) протокол от последното открито съдебно заседание по това дело, с което при редовното призоваване на страните, включително заинтересованата, е даден ход на производството по същество. Към исковата молба е приложено решението, с което по жалбата на наследниците на П. М. Н. е отменена заповед № 1227/15.05.2001 г. в частта, с която органът по чл. 6, ал. 1 З. е отказал реституцията на целия имот, одържавен по ЗОЕГПНС. Следователно въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че по исковете по чл. 108 ЗС срещу тази ответница косвеният съдебен контрол върху законосъобразността на влязлата в сила заповед е недопустим, да приеме за осъществено реституционното основание на чл. 2, ал. 6 З., вр. чл. 1 ЗВСОНИ и да осъди тази ответница да предаде владението върху процесния УПИ, защото тя е признала, че живее в незаконната сграда (последният извод е част от предпоставките на чл. 2, ал. 6 З.) и няма право да се ползва от имота. Въззивното решение в частта, с която тази група искове са отхвърлени, е неправилно. При неговата отмяна касационната инстанция следва да ги уважи. По исковете срещу ответницата М. С. Ц. обаче косвеният съдебен контрол върху заповедта на органа по чл. 6, ал. 1 З., изменена с влязлото в сила решение на ВАС, е допустим, защото тази ответница не е участвала в административното производство. Тя е оспорила исковете при възражения за материална незаконосъобразност на влязлата в сила заповед с твърденията, че: 1) наследодателят на ищците П. М. Н. не е бил собственик на процесния имот към отчуждаването по ЗОЕГПНС и 2) е законна сградата, в която тя живее, като изградена след отчуждаването до влизане в сила на ЗВСОНИ в усвояване на учредено право на строеж върху държавна земя в полза на нейния наследодател. При обсъждане на първото възражение въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че З. е издаден в изпълнение на чл. 3, ал. 3 ЗВСОНИ. Реституционният способ на чл. 2, ал. 6 З. е несамостоятелен. Той се осъществява, когато по заявената реституционна претенция в административното производство се установи, че върху имота, посочен в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, е извършен незаконен строеж и основание за обезщетяване от органа по чл. 6, ал. 1 З. няма, защото имотът съществува в същия вид. Следователно приложение намира и разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ. Съответно обхватът на дължимия косвен съдебен контрол е предопределен от това, дали ответницата М. Ц. заявява собствена реституционна претенция чрез твърдения, че към отчуждаването по ЗОЕГПНС имотът е бил нейна или на неин праводател собственост. Въведените възражения са различни. Следователно по оспорената материална легитимация на ищците относимите доказателства са онази група, от която се установява, че процесният имот е идентичен с отчуждения по ЗОЕГПНС от наследодателя на ищците. С обжалваното решение исковете са отхвърлени поради недоказано титулярство на П. М. Н. като собственик на имота. Следователно то подлежи на касационна отмяна и по исковете срещу М. Ц. като постановено в нарушение на чл. 3, ал. 1, изр. 1 и 2 ЗВСОНИ. Инстанциите по същество са уважили всички доказателствени искания за установяване на законността на строежа, извършен в процесния имот след отчуждаването и преди да влезе в сила ЗВСОНИ. Това означава, че основание за връщане на делото след отмяна на решението няма. От събраните писмени доказателства (решение по протокол № 31/23.04.1963 г., нотариален акт № 45/15.05.1963 г. и декларация от данъчна служба - М.) се установява, че през 1963 г. на наследодателя на ответниците е било учредено право на строеж на двуетажна масивна жилищна сграда в процесния имот за срок от две години. То се е погасило с изтичането на срока (чл. 40, ал. 2 от Правилника за държавните имоти (отм.)), а ответницата М. Ц. живее в сграда, съществувала и към учредяването на погасеното ограничено вещно право. Надлежни строителни книжа за тази сграда няма, а това означава, че строежът е извършен без законово основание по смисъла на чл. 2, ал. 6 З. Следователно и тази група искове по чл. 108 ЗС са основателни. С оглед изхода на спора в тежест на ответниците са разноските, които ищците са направили пред всички инстанции, включително тези в производството по отмяна на влязло в сила решение. При тези мотиви, съдът