Решение № 12546 от 10.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7792/2012 г.

Решение № 12546 от 10.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7792/2012 г., VII о., докладчик съдията Лозан Панов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на зам. председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) чрез юрисконсулт Г. Ганчева срещу решение № 2228 от 24.04.2012 г. по адм. дело № 11287/2011 г. по описа на Административен съд София-град. Касационният жалбоподател излага съображения за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 и 3 от АПК. Ответникът - Ирина Федоровна Лоткова, чрез своя процесуален представител взима становище за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С оспореното решение Административен съд София-град е отменил заповед № 34/06.12.2011 г. на зам. председателя на ДАБЧ, с което е отказано на Ирина Федоровна Лоткова удостоверяването на български произход и делото е върнато на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови решението си, решаващият състав е приел, че административният орган незаконосъобразно не е взел предвид Решение от 06.10.2004 г. на Камишинския градски съд на Руската Федерация по гр. д. № № 2-1601/2004 г., въпреки разпоредбата на чл. 46 от Договор между Народна Република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела (наричан за краткост Договора - ратифициран с Указ № 784 на Държавния съвет от 15.04.1975 г., ДВ, лр. 33 от 25.04.1975 г., обн. ДВ, бр. 12 от 10.02.1976 г.), съгласно която влезлите в сила решения по граждански и семейни дела от неимуществен характер, издадени от органите на правосъдието, органите по гражданско състояние и органите по настойничеството и попечителството на една от договарящите страни, се признават на територията на другата договаряща страна, без да се извършва производство, ако органите на тази договаряща страна не са издали по това дело влязло в сила решение или ако съгласно този договор въпросът не е от изключителна компетентност на органите на тази договаряща страна. Съдът е счел също така, че незаконосъобразно административният орган е приложил чл. 40 от АПК и нормата на чл. 45 от Кодекса за международно частно (КМЧП), според която разпоредбата на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред. Настоящият състав на Върховния административен съд, седмо отделение, намира така постановеното решение като краен резултат за правилно, макар и по различни от изложените в него мотиви. Съгласно нормата на чл. 2 от Закона за българското гражданство (ЗБГ) българското гражданство се урежда от Конституцията на Република България, от закона и от международните договори, които са в сила при настъпването на фактите или събитията, свързани с гражданството. По своето естество начинът на придобиване на гражданство винаги се свежда до условия (материални предпоставки) и ред (процедура), определени от правото. Законът за българското гражданство под общия титул "Придобиването на българско гражданство" включва изрично придобиване на българско гражданство по произход (Глава Втора, раздел I), по рождение (Глава Втора, раздел II) и по натурализация (Глава Втора, раздел III). В хипотезата на придобиването на българско гражданство по натурализация законодателят е предвидил няколко алтернативи, една от които е наличието на български произход (чл. 15, ал. 1, т. 1 от ЗБГ). Доколкото българският произход е правнозначим юридически факт, който е от значение за придобиване на българско гражданство, същият се доказва с документ, издаден от български или чужд орган (чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за българите живеещи извън Република България - ЗБЖИРБ) или по исков ред (чл. 3, ал. 2 от ЗБЖИРБ). Най-сетне, съгласно чл. 15, ал. 2 от ЗБГ в процедурата по придобиване на българско гражданство по натурализация с молбата се представя и удостоверение за български произход, издадено от Държавната агенция за българите в чужбина, като в удостоверението се посочват данните, въз основа на които е установен българският произход. В настоящия случай Ирина Федоровна Лоткова е избрала хипотезата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗБЖИРБ и е сезирала Държавната агенция за българите в чужбина за издаване на удостоверение за български произход, като е обосновала своето искане с копие от съдебно решение от 06.10.2004 г. на Камишинския градски съд на Руската Федерация по гр. д. № № 2-1601/2004 г., от което е видно, че Валентина Дмитриева Попова (възходяща на молителката) е българка по националност, както и доказателства за родствените връзки по произход. По делото не се спори, че съществува родствена връзка по права линия между Ирина Фьодоровна Лоткова, Людмила Петровна Жданова (нейна майка) и Валентина Дмитриева Попова (нейна баба). Отказът на зам. председателя на ДАБЧ, обективиран в заповед № 34/06.12.2011 г., с което е отказано на Ирина Федоровна Лоткова удостоверяването на български произход, представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК, тъй като е отказ да се издаде документ от значение за удостоверяване на факти с правно значение. Същият е мотивиран с нормите на чл. 40 от АПК и чл. 45 от КМЧП, като правилно АССГ е приел оспорената заповед за незаконосъобразна, макар и по различни съображения. Съгласно чл. 118, ал. 1 от КМЧП признаването на чуждестранното решение се извършва от органа, пред който то се предявява, при условията за признаване, изрично посочени в нормата на чл. 117, т. 1 - 5 от КМЧП. Следователно позоваването на разпоредбата на чл. 45 от КМЧП (регламентираща приложението на разпоредба на чуждо право) и мотивирането на отказа на административния орган да се издаде удостоверението в несъвместимост на разпоредбите на чуждо право, определено като приложимо, поради явна несъвместимост на последиците от приложението им с българския обществен ред, е неотносимо в настоящия случай. Това е така, тъй като в конкретния казус следва да се приложи и признае решение на чуждестранен съд, а не да се приложи разпоредба на чуждо законодателство. В относимата норма на чл. 117, т. 5 от КМЧП е регламентирано, че признаването не следва да противоречи на българския обществен ред. Под обществен ред следва да се има предвид не всяко нарушение въобще, а нарушение на основополагащи за правопорядъка на държавата повелителни норми и принципи, които имат универсално значение. От значение е не противоречие с конкретни правни норми, а такова противоречие, което би довело до нарушаване на обществения интерес и на личния интерес на отделния гражданин и недопустимо засягане на основни ценности на обществото. В този смисъл издателят на индивидуалния административен акт не е обсъдил наличието на условията по чл. 117 от КМЧП, а изложените съображения досежно чл. 45 от КМЧП са неотносими, тъй като уреждат различен правен институт, неприложим в случая. Наред с това, съгласно чл. 46 от Договор между Народна Република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, влезлите в сила решения по граждански и семейни дела от неимуществен характер, издадени от органите на правосъдието, органите по гражданско състояние и органите по настойничеството и попечителството на една от договарящите страни, се признават на територията на другата договаряща страна, без да се извършва производство. Доколкото съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РепубликаБългария международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, при постановяване на заповед № 34/06.12.2011 г. на зам. председателя на ДАБЧ и при признаването на решение от 06.10.2004 г. на Камишинския градски съд на Руската Федерация по гр. д. № № 2-1601/2004 г., не е съобразена нормата на чл. 46 от Договора. Най-накрая, неотносимо към признаването на чуждестранното решение по чл. 117 от КМЧП е позоваването в правните основания в заповед № 34/06.12.2011 г. на зам. председателя на ДАБЧ на чл. 40, ал. 2 от АПК, която норма регламентира силата на писмените доказателства в производството по издаване на индивидуални административни актове. В случая, съгласно чл. 46 от Договора следва, при признаване решението на Камишинския градски съд на Руската Федерация, компетентният административният орган по чл. 118 от КМЧП следва да прецени наличието на условията по чл. 117 от КМЧП, като при спор относно условията за признаване на чуждестранното решение може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд. С оглед гореизложеното, решението на АССГ като краен резултат е правилно. Заповед № 34/06.12.2011 г. на зам. председателя на ДАБЧ е незаконосъобразна като постановена при неправилно приложение на материалния закон. Преценка съгласно чл. 117 и сл. от КМЧП на представеното с молбата на Ирина Федоровна Лоткова съдебно решение от 06.10.2004 г. на Камишинския градски съд на Руската Федерация по гр. д. № № 2-1601/2004 г. не е направено и в този аспект правилно АССГ е върнал на административния орган преписката за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона. При този изход на правния спор и своевременно направеното искане от страна на ответника по касационната жалба на основание чл. 228, вр. чл. 143, ал. 4 и чл. 144 от АПК, вр. чл. 78 от ГПК съдът следва да осъди Държавната агенция за българите в чужбина да заплати на Ирина Федоровна Лоткова разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената защита в размер на 450 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,