Решение № 8257 от 28.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7011/2016 г.

Решение № 8257 от 28.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7011/2016 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 405 и чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ). Образувано е по касационна жалба на [фирма], гр. [населено място], представлявано от управителя М. Б. К. срещу решение № 56/28.04.2016 г., постановено по адм. дело № 46/2016 г. по описа на Административен съд – Кърджали. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отменят изцяло предписанията по т. 13, т. 14, т. 15, т. 16, т. 17, т. 18, т. 19, т. 20 и т. 21, обективирани в Протокол за извършена проверка изх. №ПР 051539/06.01.2016 г., съставен от служител в Дирекция "Инспекция по труда", Кърджали. Претедира се и присъждане на направените съдебно – деловодни разноски. Ответникът – Дирекция "Инспекция по труда" – гр. Кърджали не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отхвърля жалбата на [фирма], представлявано от управителя М. Б. К. срещу т. 13, т. 14, т. 15, т. 16, т. 17, т. 18, т. 19, т. 20 и т. 21 от задължителни предписания, съдържащи се в Протокол за извършена проверка изх. №ПР 051539/06.01.2016 г., съставен от служител в Дирекция "Инспекция по труда", Кърджали. С оспорените предписания, на [фирма], в качеството му на работодател, е предписано в срок до 15.01.2016 г., да връчи на поименно посочените 9 работника, копие на хартиен носител от завереното уведомление, удостоверено с подписа на работника в справката на заверените уведомления, съгласно изискванията на чл. 4, ал. 3 от Наредба № 5/29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ. Решаващият съд установява, че процесните предписания са издадени на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ, във връзка с проверка за спазване на трудовото законодателство, извършена на 17.12.2015 г., в обект на контрол: строителен обект «саниране на жилищна сграда СМР» по обновяване за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради по проект «Енергийно обновяване на българските домове« по оперативна програма «Регионално развитие 2007-2013», намиращ се в гр. [населено място], [улица], с подизпълнител [фирма]. След анализ на съвкупния доказателствен материал, решаващият съд приема за установено, че до подаване на жалбата срещу процесните предписания, работодателят е връчил на работниците, посочени в т. 13-21 от предписанията, копия от уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ. Това връчване е удостоверено по предвидения в чл. 4, ал. 3, изр. 2 от Наредба № 5/2002 г. начин - с подписа на работника или служителя срещу името му в справката за заверените уведомления. Първоинстанционният съд извежда, че въпреки дадените от него указания, от страна на жалбоподателя не са представени доказателства за твърдяното от последния обстоятелство, че уведомленията са връчени преди работниците да са постъпили на работа, каквото е изискването на чл. 4, ал. 3 от Наредба № 5/2002 г. Прието е, че липсват доказателства за датата на връчване на заверените от ТД НАП уведомления, за да може да се приеме, че това е извършено преди работниците да са постъпили на работа, съответно преди 05.11.2015 г. за Х. Ю. С., К. З. М., Н. Ф. М., С. Ф. Н., Е. А. М. и О. М. М. и преди 14.11.2015 г. за работниците Е. Р. Ю., Н. Р. Ю. и М. М. Ю.. Съотнасяйки релевантната правна уредба към установената фактическа обстановка, решаващият съд обосновава извод досежно липсата на доказателства за твърдени от жалбоподателя положителни факти, а именно, че е връчил уведомленията на работниците преди постъпването им на работа, съобразно изискването на чл. 4, ал. 3 от горната наредба, което обуславя неоснователност на подадената жалба. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателните процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК. Оспореното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти, които не се оспорват от страните и настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени в обжалваното решение без необходимост да ги преповтаря. Спорът от правна страна е по отношение законосъобразността на задължителните предписания по т. т. от 13 до 21 съдържащи се в Протокол за извършена проверка от 06.01.2016 г., съставен от служител в дирекция "Инспекция по труда", гр. Кърджали. Решаващият съд правилно приема, че оспорените предписания са издадени от компетентен орган, в установената писмена форма, в съответствие с разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда. Неоснователни са възраженията на касатора, че с разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Наредба № 5 от 2002 г. не се вменява задължение за работодателя да се отбелязва дата, на която се връчва копието на хартиен носител от завереното уведомление и справката относно трудовия договор на работника, а е достатъчно това да се удостовери с подписа на работника срещу името му в издадената от НАП справка за заверени уведомления. Процесните предписания касаят неспазване на изискванията на чл. 4, ал. 3 от Наредба № 5/29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ, с който на работодателя е вменено задължение да връчи на работника или служителя преди постъпването му на работа копие на хартиен носител от завереното от ТД НАП уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ. Предвидено е връчването да се удостоверява с подписа на работника или служителя срещу името му в справката за заверените уведомления. За да бъде изпълнено горното задължение, следва да са налице кумулативно следните предпоставки: 1. издадена от ТД НАП справка, която съдържа списък на заверените уведомления /в случая за сключените трудови договори/; 2. връчване на копие от завереното от ТД НАП уведомление, удостоверено с подписа на работника срещу името му в справката за заверените уведомления и 3. предвидено е това връчване на копие от завереното уведомление да е извършено преди работникът да е постъпил на работа. Последното изискване е във връзка със задължението на работодателя по чл. 63, ал. 1 КТ, да предостави на работника преди постъпването му на работа копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3 КТ, заверено от ТД на НАП, както и със забраната по чл. 63, ал. 2 КТ, работникът да бъде допускан до работа, преди да са му предоставени документите по ал. 1. Предвид горното, в тежест на работодателя е да докаже, че копие на хартиен носител от завереното уведомление е връчено на работниците преди постъпването им на работа. Съгласно чл. 154 ГПК, приложим субсидиарно по силата на чл. 144 АПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите възражения. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните – всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили. Предвид непредставянето от касатора на доказателства относно факта на връчване на уведомленията преди поименно посочените работници да са постъпили на работа, съответно – преди 05.11.2015 г. и преди 14.11.2015 г., изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорените предписания са правилни. Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,