Решение № 14952 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6317/2020 г.

Решение № 14952 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6317/2020 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. е от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на А. Уддин, гражданин на [държава], подадена чрез упълномощен адвокат И. И. от Адвокатска колегия – С., срещу решение № 1728 от 10.03.2020 г. постановено по адм. д. № 12118/2019 г. на Административен съд С.-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза на чужденец по чл. 9 а, ал. 2, т. 3 от Закона за чужденците в Република България/ виза за краткосрочно пребиваване – виза тип "С"/, постановен от консулско длъжностно лице в Посолство на Република България в гр. Д., Република Индия, обективиран върху стандартен вариант с дата 27.09.2019 г. В съдебното решение са посочени имената на настоящия касатор с изписването Уддин А. / А. Удин/. Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. С касационната жалба и в съдебно заседание чрез адв. Иванов развива тезата, че погрешно административният съд е приел наличието на всички законови изисквания за форма на административните актове, съгласно чл. 59 АПК. Счита, че целта на пътуването и условията на пребиваване от страна на заявителя са доказани. Твърди се, че решението е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Моли Върховния административен съд да постанови решение с което да отмени решението на Административен съд – С. град, както и процесният незаконосъобразен административен акт. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – Консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Делхи, Република Индия, чрез упълномощен юрисконсулт Е. В. оспорва касационната жалба, която в съдебно заседание и с писмена защита изразява становище, че обжалваното решение от АССГ е правилно и законосъобразно, съответства на материалния закон и на приложимото право на ЕС, същото е обосновано и постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Участвалият на основание чл. 217, ал. 3 от АПК, в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира се, че съдебното решение е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни норми. Посочва, че съдът е формирал правни изводи, които кореспондират с фактите по делото и правилно е приел, че не са доказани действителните намерения за пътуване на лицето и съответно, че ще напусне страната. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че от представените документи приложени към заявлението за издаване на виза, канещото лице е пребивавало в Република България единствено в периода от 28.07.2019 г. до 03.08.2019 г. Счита, за неоснователно твърдението на касационния жалбоподател, че обжалваният отказ за виза е немотивиран с което е допуснато нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. По подробно изложените съображения дава заключение за неоснователност на касационната жалба по наведените в нея доводи. Предлага Върховния административен съд да постанови решение с което ада остави в сила обжалваното първоинстанционно решение. Настоящия състав на Върховния административен съд след като прецени данните по делото и съобрази доводите на страните, приема касационната жалба за процесуално допустима - подадена от надлежна страна и в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Удин А. против отказ на консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в град Д., Република Индия за издаване на виза за краткосрочно пребиваване – тип "С" по подадена апликационна форма за издаване на виза № DEL19002559/11.09.2019 г. Възраженията са за допуснати нарушения на административните правила и неправилно приложение на материалния закон. Оспорващия твърдял, че актът е издаден в противоречие с чл. 59, ал, 2, т. 4 АПК, тъй като липсват мотиви за основанието за отказ. Посочва, че целта на посещението е доказана, но органът в нарушение на принципите на АПК не е преценил всички факти и обстоятелства от значение за случая. В подкрепа на твърденията си, жалбоподателят е представил писмени доказателства, а именно: покана – декларация за частно посещение на чужденец в Република България от Н. Гхузнави, гражданин на [държава] – лице с разрешено продължително пребиваване в България. Към заявлението са представени копие от паспорт и удостоверението за пребиваване, покана - декларация, договор за наем и банкова референция – всички касаещи Н. Гхузнави. С оспорения пред първоинстанционния съд административен акт издаден от консулско длъжностно лице в Посолство на Република България в гр. Д., Република Индия е постановен отказ на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 от ЗЧРБ. Съдът е събрал административната преписка по издаване на отказа, от която е установил, че на 11.09.2019 г. Уддин А. /А. Удин/ е подал заявление за издаване на виза за краткосрочно пребиваване вид "С", с цел частно посещение на гражданин на Европейския съюз /[държава]/ с разрешено продължително пребиваване в България, за което получил покана съобразно приложение № 4 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визов режим /НУРИВОВР/. В хода на съдебното производство е представена справка от Главна дирекция "Гранична полиция", в която е посочено, че Н. Гхузнави е пребивавал в Република България единствено в периода от 28.07.2019 г. да 03.08.2019 г. в който период му е било издадено удостоверение за пребиваване на гражданин от Европейския съюз. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът е приел, че органът е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 ЗЧРБ. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Това е така, защото първоинстанционният съд правилно е приел, че решението за отказ по подадена апликационна форма № DEL19002559/11.09.2019 г. за издаване на виза "С" е издадено от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, органът може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно Приложение № 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим (НУРИВОВР), като в същия са попълнени всички относими полета и са обосновани причините за постановяването му. В мотивите на акта са посочени основанието за отказ за издаване на виза – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 от ЗЧРБ. От приетите по делото доказателства се установява, че жалбоподателят е посочил, че при краткосрочното си пребиваване в рамките на 15 дни ще разчита на издръжката на чичо си Н. Гхузнави, който е гражданин на [държава]. От справката на Главна дирекция "Гранична полиция" е видно, че канещото лице е пребивавал в Република България само за периода от 28.07.2019 г. до 03.08.2019 г. в който период му е било издадено удостоверение за пребиваване за гражданин на Европейския съюз, издаден от дирекция "Български документи за самоличност". Жалбоподателят не е ангажирал доказателства установяващи друго пребиваване на лицето Н. Гхузнави в Република България извън горепосочения период. Правилно административният съд е приел, че поетото задължение от страна на канещото лице за осигуряване условията за пребиваване на апликанта не е доказано по несъмнен начин. Този извод кореспондира с изяснената от съда фактическа обстановка и събраните и неоспорени доказателства по делото. Само фактът, че е налице договор за наем, с декларация от собственика и лицето, че има сметка на банка в България, не може да докаже наличие на социална и лична ангажираност на канещото лице. От съществено значение е и обстоятелството, че апликантът за виза не е доказал, чиято тежест на доказване е негова относно обстоятелството, че канещото лице реално пребивава на територията на Република България, поради което не е ясно как и по какъв начин той ще бъде издържан от него. Първоинстанционният съд е приел, че в случая при постановения отказ, административният орган правилно се позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 24 от ЗЧРБ. В мотивите на съдебното решение е отразено, че представената по преписката покана – декларация не е подписана лично от канещото лице Н. Гхузнави, а от друго лице по пълномощие. Това обстоятелство правилно е прието от съда, че не са налице декларирани верни факти с оглед липсата на лично деклариране. В случая следва да се приема, че са налице основателни съмнения относно автентичността и съдържанието на приложените документи и надеждността на направените от чужденеца изявления за намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,