Решение № 9632 от 31.10.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ), чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт М. Абилов, против решение 123 от 05.05.2022 г., постановено по адм. дело 121/2022 г. на Административен съд (АС) Велико Търново, с което е отменена негова заповед 134 от 28.02.2022 г. за прекратяване на служебното правоотношение на Т. Тодоров, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението на съда, поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се приетото от съда, че в заповедта не се съдържат описани фактически основания, послужили за нейното издаване на основание чл.107, ал.1, т.5 и чл.108 ЗДСл, като се твърди, че към административната преписка изпратена до съда с придружително писмо изх. 01-251-1100/52 от 17.03.2022 г. се съдържат данни, от които могат да се извлекат причини за нейното издаване и обективната невъзможност на служителя Т. Тодоров да изпълнява служебните си задължения. Иска се отмяна на съдебното решение и да бъде потвърдена оспорената заповед на изпълнителния директор на ДФЗ. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение, в условията на евентуалност за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от ответната по касация страна. Ответникът Т. Тодоров, лично в писмен отговор и в с. з. по същество оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че оспореното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд е събрал релевантните за спора доказателства, които е обсъдил и е установил вярно и точно фактите по спора, като е извел обосновани правни изводи. От фактическа страна е приел за установено, че със заповед 134 от 28.02.2022 г. на изпълнителния директор на ДФЗ гр. София на основание чл.107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от ЗДСЛ е прекратено служебното правоотношение на Т. Тодоров за длъжността директор в Областна дирекция на ДФЗ - Велико Търново, с ранг IV старши, длъжностно ниво 3 по Класификатора на длъжностите в администрацията, считано от 01.03.2022 г. Като мотиви за издаване на заповедта е посочено обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. Съдът е установил, че няма данни и доказателства относно извършени промени в длъжностната характеристика и изискванията за заемане на длъжността от служителя Тодоров към момента на постановяване на съдебния акт, както и, че на същия не е налагано дисциплинарно наказание в качеството му на директор на ОД на ДФЗ - Велико Търново. При тези факти, от правна страна съдът е приел, че оспорената заповед, с правно основание по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл е издадена от компетентен орган съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДСл, тъй като изпълнителния директор на ДФЗ е органът по назначаване на държавния служител. Заповедта е в изискуемата писмена форма, при издаването й не са допуснати съществени процесуални нарушения, но същата е немотивирана и издадена в противоречие с материалния закон и неговата цел, поради което е отменил същата като незаконосъобразна. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е обосновал както фактическите, така и правните си изводи със събраните по делото доказателства, които е субсумирал под приложимите правни норми, поради което е неоснователно възражението в касационната жалба за необоснованост на изводите на съда, което е и неконкретизирано. Правилно е приложен и материалния закон, като съответен на данните по делото е изводът на решаващия съд, че не са налице материалноправните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Цитираната норма дава възможност на органа по назначението да прекрати едностранно, без предизвестие, служебното правоотношение с държавния служител, но само при наличие на обективна невъзможност същият да изпълнява служебните си задължения. ВАС е имал възможност многократно, в трайната си и непротиворечива практика, да посочи, че е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения, извън случаите на здравословни причини, само когато тази невъзможност е възникнала по време на правоотношението и същата е обективна - не зависи от волята на страните по същото. Необходимо е да са налице три кумулативни условия, както правилно е посочил и първоинстанционният съд: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. Правилни са изводите на съда, че в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл.108 ЗДСл. се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Правилно съдът е посочил, че в оспорената заповед липсват фактически обстоятелства, които да покриват признаците на състава на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, тъй като е възпроизведен само текста на цитираната норма без посочване на релевантни фактически установявания, които могат да послужат като основание за нейното издаване. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че съдът не е направил цялостен анализ на представената административна преписка, а в нея се съдържат данни, обуславящи причини за издаване на оспорения административен акт и обективната невъзможност на служителя Т. Тодоров в качеството си на директор на ОД на ДФЗ - Велико Търново да изпълнява служебните си задължения. Правилно първоинстанционния съд е установил, че въпреки разпределената доказателствена тежест между страните, административния орган не е ангажирал доказателства, предхождащи издаването на оспорената заповед, които да посочат действителната невъзможност на Тодоров да изпълнява задължения си. Безспорно от доказателствата по делото се установява, че Т. Тодоров е отговарял на изискванията за заеманата от него длъжност и спрямо тези изисквания не са налице данни за тяхната промяна, които да обуславят обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Разпоредбата на чл. 107, ал. 1, т. 7 ЗДСл има бланкетен характер и от нея не могат да се изведат фактическите основания за прекратяване на служебното правоотношение. Във всеки конкретен случай органът по назначаването следва да мотивира подробно заповедта за едностранно прекратяване на служебното правоотношение на това основание, т. е. да посочи фактическите обстоятелства, които обективират обективната невъзможност на държавния служител да изпълнява служебните си задължения. Аналогично е изискването на нормата на чл. 108, , ал. 2 от ЗДСл. Разпоредбите на цитираните норми изискват такава обективна промяна в обстоятелствата, която възниква въпреки и независимо от волята на всяка от страните по правоотношението и която води до невъзможност за изпълнение на задълженията на конкретната длъжност. За да е налице обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл., същата следва да е породена от причини, за настъпването на които нито една от страните не е изразила изрична воля или не е съдействала за настъпването им по какъвто и да било начин. Съдът е обсъдил всички събрани в хода на делото относими доказателства и въз основа на тяхната съвкупна преценка е стигнал до извод, че издадената заповед е незаконосъобразна. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение в насоките, които не са установени от закона. При липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като правилно следва да бъде оставено в сила. Ответната страна в срок е претендирала разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, но същите не са доказани по основание и размер, поради което разноски не следва да бъдат присъдени. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховния административен съд, пето отделение,