Решение № 12 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 349/2008 г.

Решение № 12 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 349/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо Пейчев Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (ДВ, бр.59 от 20.07.2007 г.). Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Д. от гр. С. срещу въззивното решение № 177 от 17.07.2007 г. по гр.дело № 1948/2006 г. на Софийския апелативен съд, ГК, първи състав, с което е оставено в сила решението от 19.06.2006 г. по гр.дело № 2578/2004 г. на Софийския градски съд, ГК, първи състав. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове. Ответниците по касация А. Н. Д. и Л. А. Б. от гр. С. са на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на II г.о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционното решение са уважени изцяло предявените от касатора искове, като на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е осъден да заплати 124 183 лева, а на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД - 111 764,70 лева договорна лихва за периода 11.09.1999 г. до 11.08.2004 г., а по чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) сумата 22 537,91 лева разноски по делото. Прието е за установено, че по силата на договор за заем от 12.08.1999 г. ответникът (сега касатор) получил от ищците сумата 124 182 лева, като се задължил да плаща и договорна месечна лихва в размер на 2.5% върху тази сума. Според градския съд, ответникът (касатор) не е ангажирал доказателства, че е върнал на ищците заетата сума, а дължи и уговорената лихва, чиято изискуемост настъпила на 11.09.1999 г., т.е. един месец след предоставяне на сумата. Въззивният съд потвърдил решението, като приел, че поетото от ответника (касатор) задължение за приемане на отговорно пазене на парични средства е по договор за влог, който не е нищожен, доколкото законът не забранява сключване на такива договори с влогоприемател физическо лице. Намерени са за неоснователни твърденията на ответника (касатор), че разписката от 12.08.1999 г. и издадените на 20.01.2001 г. два записа на заповед, с които се задължил да заплати на Л. Б. сумата 19 000 лева, а на А. Д. сумата 105 184 лева с падеж 01.03.2001 г., материализират едно и също задължение за възстановяване на една и съща сума, т.е. че сумата била дадена само веднъж, а за нея са били съставени разписка и два записа на заповед. Апелативният съд приел за основателно възражението за погасяване по давност на претенцията за лихва за периода преди 12.08.2001 г. (искът е предявен на 11.08.2004 г.), но лихвата за 36 месеца по 2.5% върху сумата 124 182 лева възлиза на 111 763,80 лева, колкото е и претендираната с исковата молба сума. Върховният касационен съд, състав на II г.о. намира оплакванията за съществени нарушения на съдопроизводствените правила за неоснователни. Исковата молба с вх. № 2* от 11.08.2004 г. е подписана от адв. Ч, в качеството му на пълномощник на ищците А. Н. Д. и Л. А. Б., като с подаването на молбата са представени като приложение към нея заверени от същия адвокат ксерокопия от пълномощни от 22.07.2004 г. (л.6 и л.7 от гр.дело № 2578/2004 г. на СГС). От тях е видно, че адвокатът е бил упълномощен да представлява всяка от ищците по "искови и нак.дела с/у Г. Д. Д. гр. С., ЕГН **********", както и "да завежда и води делото до окончателното му свършване във всички инстанции (първа инстанция, въззивна инстанция и касационно обжалване), както и в производства за отмяна, включително и с правата по чл. 22, ал. 2 ГПК: да признава исканията на противната страна, да се отказва... от исканията или да ги намалява..., увеличава... и изменява..., да сключва спогодба и преупълномощава... и други адвокати с правата по настоящето пълномощно с мое съгласие, както и да ме представлява пред данъчни, изпълнителни власти, физич. и юридически лица във връзка със защита и реализация на гражданските ми и имуществени права". В заседанието на първата инстанция на 23.05.2006 г. са представени и оригиналите на двете пълномощни (л.29 и л.30). Всяко едно от пълномощните отговаря на изискванията по чл. 21, ал. 1 ГПК (отм.). Същите са подписани от страната и съдържат трите имена, точния адрес и телефона на пълномощника. За обема на представителната власт на пълномощника е меродавно пълномощното, а не договорът за правна защита и съдействие. Упълномощаването е общо, когато се отнася до всички граждански дела, които би завел упълномощителят и включва предявяването на всички искове освен исковете за гражданско състояние, за които чл. 21, ал. 2 ГПК (отм.) изисква упълномощаването да е изрично. Процесуалният закон не съдържа изискване в пълномощното да бъде упоменато какъв иск, на какво основание и за каква сума се предявява. В случая е налице общо упълномощаване, което се отнася до неопределен кръг от дела, като е посочено и името и единния граждански номер на лицето, срещу което би било заведено гражданско (и наказателно) дело. Налице е активно процесуално представителство, при което друго лице е извършило вместо страната процесуални действия - в случая, подаване на искова молба. За наличието на процесуално представителство е достатъчно изявлението, че действието е предприето от чуждо име. Дали представителят разполага с представителна власт е условие, за да бъде обвързан представляваният от правните последици на действието и е условие за допускане на процесуалното представителство. Но ако съдът не е разкрил липсата на представителна власт, фактът на процесуалното представителство не може да бъде заличен. Нещо повече, извършени без представителна власт действия могат да бъдат потвърдени и по този начин валидно включени в процеса. В случая, независимо от представителната власт, с която е разполагал пълномощникът на ищците по силата на надлежното упълномощаване, самите ищци са се явявали в някои от съдебните заседания и лично, заедно с адвоката си (срвн. заседанието на 8.02.2007 г.), с което недвусмислено потвърждават заявената в исковата молба воля. Оплакването, че въззивното решение е постановено по непредявен иск е неоснователно. Апелативният съд правилно е приел, че с подписаната на 12.08.1999 г. разписка, с която ответникът (сега касатор) е получил "на отговорно пазене" посочените в нея суми и се е задължил да из плаща 2.5% месечна лихва върху тях, е бил сключен договор за влог, а не за заем, както непрецизно е квалифицирана исковата претенция от първоинстанционния съд. Неправилната квалификация, обаче не съставлява основание за обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като не се е отразила на правото на защита на страните в процеса, и по-специално на защитата на ответника (сега касатор), която почива на поддържаната от него теза (включително и с касационната жалба), че сумите по разписката от 12.08.1999 г. са били дадени на отговорно пазене. По договора за влог влогоприемателят се задължава да пази вложената вещ. Това си задължение той трябва да изпълни с грижата на добър стопанин (чл. 253, ал. 2 ЗЗД). По начало, договорът за влог е безвъзмезден, но страните дори мълчаливо могат да уговорят, че на влогоприемателя ще бъде платено възнаграждение. В случая изрично е било уговорено такова възнаграждение, чиито размер се равнява на 2.5% месечно върху предадените на ответника (касатор) съгласно разписката от 12.08.1999 г. парични суми. Въззивният съд правилно е намерил за неоснователно възражението, че сключеният договор за предоставяне на парични суми на физическо лице на отговорно пазене е нищожен. Законът не съдържа забрана за сключване на договор за влог, с предмет парични суми, по който влогоприемател е физическо лице. Правилно е посочено, че спрямо влогоприемателя съществува изискване да осъществява влогонабирателна дейност под формата на банкова институция, само ако тази дейност се осъществява по занятие. Апелативният съд обосновано е приел за недоказано твърдението на ответника (касатор), че получените по разписката от 12.08.1999 г. суми били насочени по предназначение към трето лице по начин, наложен от самите ищци, за получаване на лихви чрез включване на парите в оборота. Съдът е преценил внимателно доказателствата по делото, в т.ч. и обясненията на ищците, дадени по реда на чл. 114 ГПК (отм.) и обосновано е приел, че последните не са били информирани от ответника (касатор) по какъв начин той ще насочи парите, за да заплати уговорените лихви. В заседанието на 6.02.2007 г. и двете ищци са заявили, че в момента на предаването на парите ответникът (касатор) не ги е уведомил, че ще ги насочи към конкретно трето лице. Правилно са интерпретирани и показанията на разпитания на 5.04.2007 г. свидетел Г, който е установил, че ответникът (касатор) предал получените от ищците суми на човек от гр. Д. и че последният нему ги върнал. Свидетелят обаче не е установил факта, че въпросните суми са били предадени на трето лице по разпореждане или настояване на ищците. Обосновано е прието за неоснователно и твърдението на ответника (касатор), че както разписката от 12.08.1999 г., така и записите на заповед, издадени на 20.01.2001 г., по силата на които се е задължил да заплати на Б. 19 000 лева, а на Д. - 105 184 лева, с падеж 01.03.2001 г. (л.2 от гр.дело № 6098/2004 г. на СРС и л.43 от гр.дело № 1948/2006 г. на САС), въз основа на които са издадени изпълнителни листове, образувани са висящи изпълнителни дела и са предприети действия по принудително изпълнение, материализирали едно и също задължение за възстановяване на една и съща, получена само веднъж сума, за която обаче били съставени разписката и двата записа на заповед. Законосъобразно апелативният съд се е позовал на чл. 77, ал. 1 и чл. 109 ЗЗД, като е приел, че след като разписката от 12.08.1999 г. се намира у кредиторите, материализираното в нея задължение не е погасено. Предположението на закона не е оборено, тъй като длъжникът дори не твърди, че намиращият се у кредиторите документ не му е бил върнат доброволно. Обосновано съдът е намерил за несериозно и нелогично твърдението на ответника (касатор), че не си е поискал обратно разписката поради немарливост, доверявайки се на съконтрахентите си, и то ако задължението по договора от 12.08.1999 г. действително е било подновено/реновирано/ съгласно чл. 107 ЗЗД с двата записа на заповед от 20.01.2001 г. Оплакването, че не е обсъдено възражението за погасяване на исковите претенции по давност е неоснователно. Въззивният съд е приел, че искът за заплащане на договорна лихва е погасен по давност за периода преди 12.08.2001 г., тъй като исковата молба е подадена на 11.08.2004 г., но за трите години лихвата от 2.5% върху сумата 124 182 лева възлиза на 111 763,80 лева, колкото е и сумата, претендирана с исковата молба. Що се касае до претенцията за сумата 124 182 лева с правно основание чл. 250, ал. 1 във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, приложима е общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и е очевидно, че искът е предявен преди да е изтекъл предвидения от закона петгодишен срок. Апелативният съд правилно е приел, че в заключението на съдебно- счетоводната експертиза (л.л. 31-32 от гр.дело № 2578/2004 г. на СГС) лихвата е изчислена спрямо вярната сума, претендирана като главница - 124 182 лева, а не върху 124 982 лева и е изчислена правилно, като възлиза на 111 763,80 лева. Правилно е прието, че съгласно договора - разписка от 12.08.1999 г., сумата 124 182 лева е получена общо от двете ищци, като общо е било уговорено и вземането им за лихви, поради което претендираните суми е следвало да се присъдят общо, а не в зависимост от обстоятелството, че 19 000 лева от тази сума са дадени от едната, а останалите - от другата ищца. Касае се за вътрешни отношения между кредиторите по договора, които не налагат разграничаване на претенциите, които са предявени общо. Правилно е определен и размера на дължимите разноски с първоинстанционното решение съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.), които възлизат общо на 22 537,91 лева. От тях, ищците са внесли държавна такса в размер на 9 437,91 лева на 27.10.2004 г., заплатили са адвокатско възнаграждение в размер на 13 000 лева (срвн., л. 29 и 30 от гр.дело № 2578/2004 г. на СГС) и са внесли 100 лева депозит за съдебно-счетоводната експертиза (л.27). В обобщение, обжалваното решение е законосъобразно и правилно постановен съдебен акт, който в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) следва да бъде оставен в сила. Разноски в полза на ответниците по касация не следва да се присъждат.говореното в договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение не е внесено реално, тъй като не е представен документ (разписка) за извършено плащане. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.