Решение № 15038 от 17.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5235/2010 г.

Решение № 15038 от 17.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5235/2010 г., IV о., докладчик съдията Кремена Хараланова Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалбата на Станислава Иванова Андреева от гр. Хасково, срещу заповед № РД-46-13/07.01.2010 г. на министъра на земеделието и храните, с която е отказано право на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) на наследниците на Иван Пецов Дайлянов за земеделски земи, послужили за погасяване на държавен дълг съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Народна Република България и Кралство Гърция, обн. ДВ бр. 87/1964 г. Наведени са доводи за незаконосъобразност на заповедта, по които се претендира отмяната й. Твърди се, че неправилно е отказано право на обезщетение единствено поради факта, че изселникът не е декларирал размера на изоставените от него земи, тъй като в молбата за ликвидиране е посочена стойността им, по която може да се изчисли площта на същите по реда на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Ответникът - министърът на земеделието и храните, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Диана Филева, оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 149, ал. 1 АПК от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С обжалваната заповед министърът на земеделието и храните е отказал на основание чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ, признаване на правото на обезщетение на наследниците на Иван Пецов Дайлянов, по заявление вх. № АО-1645 от 14.11.2007 г. на Станислава Иванова Андреева. Изложени са мотиви, че в т. 7 на архивен документ "молба за ликвидиране" на името на Иван Пецов Дайлянов от досие № 5413, АЕ 110, опис 12, фонд 719к на ЦДА, където би следвало да има подробно описание на имотите, същите са описани с начин на трайно ползване и граници, но липсва информация относно площта им, поради което и комисията по чл. 19а, ал. 3 ППЗСПЗЗ не може да определи размера на дължимото обезщетение. Със заявление вх. № АО-1645/14.11.2007 г., подадено от Станислава Иванова Андреева е поискано обезщетяване по реда на чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ, за имоти на нейния наследодател Иван Пецов Дайлянов, изселник от Беломорска Тракия през периода 1913 г. - 1928 г. Със заявлението са представени архивни документи - "декларация за изселване" и "молба за ликвидиране от бежанец или изселен", и двете от януари 1931 г. Документите носят заверка - печат от Централен държавен архив, досие № 5413, архивна единица 110, опис 12 на архивен фонд № 719к. Поради това, че в молбата за ликвидиране липсва информация за площта на описаните имоти, по протокол № 83/7.01.2010 г. на комисията по чл. 19а, ал. 3 от Правилника за прилагане на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи е предложено постановяването на отказ по искането за обезщетение, възприето от министъра на земеделието и храните с издадената от него заповед. Според чл. 10в, ал. 1, т. 2 ЗСПЗЗ изселилите се през периода 1913 г. - 1928 г. български граждани, които не са получили облигации и не са били обезщетени по друг начин се обезщетяват с поименни компенсационни бонове и/или със земя от държавния и общинския поземлен фонд. Лица, неполучили облигации по смисъла на този текст, съгласно легалното определение по § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ са българските граждани, или техните наследници, чиито имоти са посочени като неликвидирани имоти по опис № 12 на архивен фонд 719к "Българо-гръцка смесена комисия по Спогодбата Моллов - Кафандарис" на Централния държавен архив. Лицата, чиито имоти не фигурират в посочения опис, се считат за получили облигации и нямат право на обезщетение. В разпоредбата на § 66 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, наред с посоченото изискване са визирани още три кумулативно дадени предпоставки, а именно: имотите да не са оценени и ликвидирани по Спогодбата "Моллов - Кафандарис"; да не са били прехвърлени от собствениците им и да не са били стопанисвани, владени или управлявани от тях или техни пълномощници до сключването на Спогодбата (ДВ бр. 87/1964 г.); да са били изоставени от правоимащите поради каквато и да е причина на гръцка територия. При наличието на горепосочените материални предпоставки министърът на земеделието и храните се произнася със заповед, с която признава правото на обезщетение и определя размера на дължимото обезщетение - чл. 19а, ал. 3 и 4 ППЗСПЗЗ, като съгласно ал. 7 правоимащите лица по чл. 10в, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗСПЗЗ се обезщетяват по тяхно желание със земеделски земи от държавния поземлен фонд и/или общински поземлен фонд в землището по местонастаняването им, а при липса на земи - с поименни компенсационни бонове. Според чл. 6, ал. 1 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи при определяне на паричния размер на обезщетенията за земи по чл. 10в ЗСПЗЗ се използва началната цена за земеделски земи от четвърта категория, умножена с комплексен коефициент 1,3. По посочената формула се определя стойността на обезщетението като паричен еквивалент, в абсолютна стойност, преди да се пристъпи към реално обезщетяване. Стойността на предоставяните в обезщетение земеделски земи, респ. ПКБ, следва да съответства на стойността на паричното обезщетение, изчислена по предвидения ред. Анализът на приложимата нормативна уредба налага извода, че за да се определи размера на обезщетението - първо като парична стойност, а впоследствие и като реално обезщетение със земеделска земя или ПКБ, следва да е известна площта на изоставените земи, която се умножава по 559 лв. (430 лв. за земи IV категория х коефициент 1,3). В случая е безспорно, че т. 7 от молбата за ликвидиране от януари 1931 г., попълнена от Иван Пецов Дайлянов, независимо, че изрично е указано да се посочи "цялото пространство, пространството на нивите за житни растения, това на лозята, тютюнищата, горите, пасбищата и др. ", обективира описание по вид на изоставените земи, но не и размера на тяхната площ. Действително по т. 13 от молбата - "на каква стойност просителя оценява разните части (парцели) или здания от недвижимия си имот или общата им стойност", изселникът е оценил тези земи на 11 000 турски лири, но това обстоятелство не може да замести липсата на данни относно площта на имотите. По искане на жалбоподателката съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза със задача на база стойността на земеделските земи, посочена в молбата за ликвидиране - 11 000 турски лири, да изчисли стойността на процесните земи в левове по курса на турската лира към 27 юни 1931 г. и на база тази стойност, да определи техния размер в декари в два варианта: при най-ниска и при средна категория земя, само като земеделски земи по осреднена цена на декар. Заключението на вещото лице не е оспорено от страните и е прието от съда като компетентно дадено по така формулираната задача. Според него стойността на процесните земи в левове по курса на турската лира към 27.06.1931 г. е 880 000 лв, като в първия от горепосочените варианти, площта на имотите е изчислена по реда на чл. 6, ал. 1 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, а според втория - по начални цени на декар за земи IV, V, VIII и IХ категория по чл. 3, ал. 1 от Наредбата. Тези данни обаче са ирелевантни за преценката на законосъобразността на процесната заповед, доколкото сочат площта на процесните имоти, но въз основа некоректно зададени показатели и при липсата на нормативноустановен ред за това. На първо място, стойността от 880 000 лв. на изоставените имоти е определена от самия изселник, по негова субективна преценка, която не може да послужи като основа при изчисляването на площта им, нито да се използва за определяне на условна стойност на изоставените земи по смисъла на чл. 6, ал. 1 от Наредбата, които независимо от техния вид и категория се умножават по 559 лв. (една и съща цена за декар) при определяне на стойността им към момента на произнасяне на административния орган, а не към този на изоставянето им на гръцка територия. В този смисъл стойността от 880 000 лв. определена от вещото лице като такава на имотите в лева към 1931 г., не може да послужи като основа за изчисляване на тяхната площ към настоящия момент, още повече, че е определена в стари български лева, без от експерта да са отчетени последвалите деноминации на лева, в т. ч. и последния Закон за деноминацията на лева (обн. ДВ, бр. 20/5.03.1999 г.). Предвид изложеното, недоказано е твърдението на жалбоподателката, че площта на изоставените имоти може да бъде установена въз основа посочената в молбата за ликвидиране, ориентировъчна парична стойност, определена от нейния наследодател. Липсва спор, че представената "молба за ликвидиране" не съдържа всички изискуеми реквизити по т. 7, поради което и не установява размера на имотите, за които се претендира признаване на право на обезщетение по реда на чл. 10в, ал. 2, т. 1 ЗСПЗЗ. При липсата на нормативноустановен ред за определяне на площта на изоставените земи в случаите, в които тя не е посочена в архивните документи, законосъобразно административният орган е отказал да уважи процесната претенция за обезщетение, поради недоказаност на обстоятелството за каква площ същото следва да бъде определено. Обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, без при това да е допуснато противоречие с приложимия материален закон и неговата цел. С оглед произнасянето на комисията по чл. 19а, ал. 3 ППЗСПЗЗ, спазен е регламентирания в ППЗСПЗЗ ред за разглеждане на заявленията, а изводите на административния орган за липса на предпоставките по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ кореспондират с представените по делото доказателства, включително и тези, приобщени в хода на съдебното производство, както и с относимите материалноправни разпоредби. По изложените съображения настоящият състав приема, че оспореният административен акт е законосъобразен, а жалбата срещу него като недоказана и неоснователна, следва да бъде отхвърлена. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,