Решение № 44 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5015/2007 г.

Решение № 44 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5015/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на М. на о. против решение № 316 от 18.05.07 г. по гр. дело № 1011/05 г.на Плевенския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 1* от 11.07.06 г.по гр.дело № 347/06 г. на П. районен съд. С него е уважен иск с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от ЕТ "В" П. против М. на о. за предаване владението върху сглобяема къща тип "К", находяща се в гр. П., ул. "Г" № 2, учебна база "Х". Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон и необоснованост - чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.)Моли решението да бъде отменено и искът - отхвърлен. Ответникът по касационната жалба ЕТ "В" моли решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ищецът ЕТ "В" - П. е закупил сглобяема къща тип "К"за 1200 щ.д.от Ц. А. А. На 23.11.91 г.е сключил договор с ШЗО"Х"за отдаване под наем на терен за изграждане на обект за обществено хранене и хранителен магазин, като наемодателят се задължил да изгради постройката с материали на наемателя. В последствие договорните правоотношения са продължени с договори от 1.06.93 г. и 23.11.96 г. При така установените факти въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира като собственик на спорната вещ и е уважил предявения ревандикационен иск. Счел е за неоснователно възражението на МО относно липсата на учредено право на строеж, тъй като се касае за движима вещ по смисъла на чл. 110 от ЗС. Касационната жалба е неоснователна. При постановяване на решението въззивният съд е приложил правилно материалния закон. При условията на чл. 188, ал. 1 от ГПК е обсъдил събраните поделото доказателства относно релевантните за спора факти поотделно и в тяхната зависимост. Формираният извод във въззивното решение за основателностна предявеният ревандикационен иск е правилен. Основанието на този иск се обуславя от установяване на фактите, че ищецът е собственик на процесната вещ и че тя се владее от ответника без правно основание. Събраните доказателства установяват по несъмнен начин, че към момента на предявяване на иска ищецът в първоинстанционното производство/ответник по касация в настоящото/се легитимира като собственик на процесната постройка, която се ползва от касатора, като липсва правно основание за упражняваната от него фактическа власт. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че постройката е станала собственост на наемодателя по силата на чл. 6 от Договор № 866 от 29.10.91 г., сключен между страните, според който при предсрочно прекратяване на договора от наемателя обектът изцяло преминава в собственост на наемодателя. Впоследствие са сключени два последващи договора, в които не се съдържат подобни клаузи. Обстоятелството, че постройката фигурира като лавка в опис - приложение към АДС № 0315/27.11.01 г.е ирелевентно за спора. Актът за държавна собственост има констативен, а не конститутивен характер. Следва да се има предвид и характера на обекта като временна постройка. Обосновано съдът е приел, че същата представлява движима вещ по смисъла на чл. 110 от ЗС. Този извод се подкрепя от представените писмени доказателства - фактура № 1916/23.04.90 г.и 3 бр.експедиционни бележки. В тази връзка е неоснователен доводът на касатора, че на ищеца не е учредено право на строеж, поради което не могъл да се легитимира като неин собственик. Следва да се отбележи, че поддържаните в касационната жалба оплаквания са били предмет и на въззивното производство, на които съдът е дал изчерпателен отговор в съобразителната част на обжалваното решение. По изложените съображения настоящият състав намира, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалвано решение - да бъде оставено в сила. На основание чл. 64, ал. 1 от ГПК (отм.) касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените пред тази инстанция разноски в размер на 150 лв, представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат. Воден от горното,Върховният касационен съд, състав на IV г. о.