Решение № 9865 от 18.10.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на "Чикън Макс ЕООД, [населено място], подадена чрез адв. Начков, против Решение 282/23.12.2022 г., постановено по адм. дело 373/2022 г. по описа на Административен съд Сливен. По подробно изложени съображения касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен при противоречие с материалния закон касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира отмяна на решението на Административен съд Сливен, отмяна на атакувания Акт за установяване на публично държавно вземане и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба Изпълнителния Директор на Държавен фонд "Земеделие" не взема становище. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд Сливен е Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 20/04/1/0/00617/1/03/04/03, изх. 02-2600/2936 от 21.06.2022 г. издаден от Изпълнителния директор на Държавен фонд /ДФ/ Земеделие, с който по отношение на дружеството е определено публично държавно вземане в размер на 56 602,78 лева, представляващо законна лихва върху изплатено авансово плащане по подадена заявка за плащане 20/04/1/0/00617/1/03 от 13.12.2019 г. по Договор 20/04/1/0/00617 от 29.11.2017 г., считано от 02.04.2020 г. (датата на извършеното авансово плащане) до датата на възстановяване на същото (11.08.2021 г.), определена съгласно чл. 23 ал. 1 т. 2 от Договор 20/04/1/0/00617 от 29.11.2017 г. Първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото писмени доказателства е установил фактическа обстановка, въз основа на която е формирал и правния си извод за неоснователност на предявеното оспорване. Приел е, че спорният АУПДВ е издаден от компетентен орган и отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същият съответства на материалния закон. Анализирайки разпоредбите на чл. 12 ал. 7 и чл. 27 ал. 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ и при действието на чл. 19а ал. 1 от АПК и чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК, съдът прави извод, че публичните държавни вземания, възникнали въз основа на процесния договор от 22.10.2020 г., който квалифицирал като административен (чл. 12, ал. 7 ЗПЗП), се установяват с издаването на АУПДВ. Взел предвид, че при издаването му административният орган се позовал на разпоредбата на чл. 23 ал. 1 т. 2 и ал. 2 т. 1 от сключения между страните Договор 20/04/1/0/00617 от 29.11.2017 г. за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства от мярка 4 Инвестиции в материални активи от програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г., съфинансирана от европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (наричан по-долу само Договорът или ДБФП), и след анализ на клаузите на чл. 6 ал. 1, ал. 3 т. 1 и ал. 4, чл. 23 ал. 1 т. 4, е счел, че за да бъде прекратен договорът в условията на чл. 23 ал. 2 т. 1 от същия е необходимо да не е подадена заявка за окончателно плащане в срока по чл. 6 ал. 4, което е факт, както и че в пълнота е изпълнен и фактическият състава на клаузата на чл. 23 ал. 1 т. 2 от ДБФП, от което произтича и задължението за заплащане на спорните лихви, при неприложимост спрямо фактите по случая на изключенията, дефинирани в чл. 23, ал. 1, т. 4, б. а и б (неточно цитирани като чл. 6 т. 4 б. а и б. б). Като неоснователни са възприети възраженията на оспорващия във връзка с приложението на чл. 72 от ЗУСЕФСУ. Неоснователно според съставът на Административен съд Сливен е и възражението, че в случая неизпълнението е в следствие на непреодолима сила по смисъла на § 1 т. 23а от ДР на Наредба 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 "Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г. (наричана по-долу само Наредба 9/2015 г.) в във вр. с чл. 2 § 2 от Регламент 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) 352/78, (ЕО) 165/94, (ЕО) 2799/98, (ЕО) 814/2000, (ЕО) 1290/2005 и (ЕО) 485/2008 на Съвета (наричан по-долу само Регламент 1306/2013), поради което неприложима е и нормата на чл. 61 ал. 1 от Наредба 9/2015. Аргументирал се е с липсата на уведомление до ДФ Земеделие по смисъла на чл. 61 ал. 2 от Наредба 9/2015 г. и чл. 21 ал. 3 във вр. с ал. 4 от Договора, доколкото макар и епидемиологичната обстановка и обявяването на извънредното положение в страната (на което се позовава оспорващият) да е сторено с Решение на Народното Събрание от 13 Март 2020 г., публикувано в ДВ, то от една страна Чикън Макс ЕООД е следвало да уведоми фонда, ако същите са засегнали сериозно стопанството му, а от друга извънредната обстановка е била установена вече към датата на получаване на самото авансово плащане и ползувателят на помощта е могъл и е следвало да съобрази поведението си с произтичащите от нея трудности, вкл. при необходимост да поиска изменение на Договора, което не е сторено. Най-сетне като неоснователни са посочени и аргументите, черпени от нормите на Търговския закон, доколкото не се касае до отношения между търговци и равнопоставени субекти, а до административен договор, отношенията на страните по който се регулират освен от договореното, а и от разпоредбите на ЗПЗП, АПК и условията за сключването му. Решението е валидно, допустимо и правилно По делото липсва спор относно фактите, те са правилно установени и не следва да бъдат повтаряни. Отново следва да се акцентира в тази връзка, че касаторът е воден от неправилната представа, че срокът по чл. 45 ал. 2 във вр. с чл. 50 от Наредба 9/2015 г., респ. визираният в чл. 6 ал. 4 във вр. с ал. 1 от Договора изтича на 15.10.2021 г., поради което и необосновано поддържа, че искането за прекратяване на договора е било депозирано от Чикън макс ЕООД на 20.05.2021 г., т.е. няколко месеца преди настъпване на сроковете/падежите за подаване на заявлението за окончателно плащане от страна визираното дружество Обосновано в тази връзка и при съблюдаване разпоредбата на чл. 50 ал. 2 от Наредба 9/2015г., а и чл. 6 ал. 1 от ДБФП, е прието от първоинстанционния съд, че срокът за извършване на инвестицията в случая изтича на 15.09.2020 г., респ. срокът по чл. 45 ал. 2 от Наредба 9/2015 г. и чл. 6 ал. 4 от Договора на 15.10.2020 г., поради което и очевидно към момента на подаване Молбата за прекратяване на ДБФП, с вх. 02-2600-2936/20.05.2021 г. същият е бил изтекъл (л.36 от досието на АС - Сливен). Очевидно е и че към датата на казаната молба е изтекъл срокът по чл. 6 ал. 3 т. 1 от Договора, а междувпрочем и 3-месечният срок по чл. 23 ал. 1 т. 4 от същото съглашение. Макар с чл. 19 ал. 3 от ДБФП в случаи като процесния (незапочнало изпълнение в срока по чл. 6 ал. 1 т. 3 и получено авансово плащане) да е уговорена допълнителна възможност за ползувателят да се откаже от помощта в 3-месечен срок от получаването на авансовото плащане, в който хипотеза Договорът се прекратява по взаимно съгласие на основание чл. 23 ал. 1 т. 4 б. б, без да се дължат лихви за забава, то предвид датата на отказа (20.05.2021 г.) и датата на авансовото плащане (02.04.2020 г.) случаят не попада в приложното й поле. Всичко казано обосновава и правилността на извода на първостепенният съд относно липсата на изключението по чл. 23 ал. 1 т. 4 б. Б от ДБФП, респ. за неприложимостта на хипотезата на чл. 23 ал. 1 т. 4 б. а (на лице е авансово плащане), а клаузи чл. 23 ал. 1 т. 2 и чл. 23 ал. 1 т. 4 б.в от Договора безспорно установяват задължение за заплащане на лихви за забава в дефинираните в същите хипотези. На това основание за възникване на отговорността за заплащане на лихви за забава, а междувпрочен и на клауза чл. 23 ал. 2 т. 1 от Договора, съдържаща аналогична уговорка, е направено позоваване и са изрично посочени в издадения АУПДВ. Законосъобразни са правните изводи на органа във връзка с наличието на посоченото основание за възникване на отговорност, на което се е позовал. Като е отчел законосъобразността и обосноваността на акта досежно тези фактически и правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт. Кумулативни последици от изпълнението на фактическия състав на посочените клаузи от сключения между страните договор са задължението за връщане на полученото авансово плащане, ведно със законна лихва от датата на получаването му в случая от 02.04.2020 г. (тази дата не е спорна по делото). Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 7 от ЗПЗП отношенията между фонда и получателите на кредити са уредени с административни договори, какъвто е процесният. Задълженията произтича от уговореното между страните, доколкото няма друга различна приложима императивна нормативна уредба, но същата противно на възражението в касационната жалба не е тази в Тървския закон, а в приложимите АПК, ЗПЗП и относимото общностно и национално законодателство към конкретната схема за подпомагане, поради което и съдът не е допуснал твърдяното от касатора стеснително тълкуване. Следва да се посочи и че изрично общностното законодателство предвижда заплащането на лихви за забава така например чл. 58 § 1 б. д от Регламент 1306/2013 г. вменява като задължение на държавите членки в рамките на общата селскостопанска политика да предприемат всички необходими законови, подзаконови и административни разпоредби и вземат всички необходими мерки с оглед осигуряването на ефективна защита на финансовите интереси на Съюза, по-специално: . д) възстановяват неправомерните плащания с лихви и завеждат съдебни дела за целта, според случая. В този смисъл и неоснователни са възраженията на касатора за т.нар. от него неоснователно обогатяване. Неоснователно е и възражението относно неправилната преценка на състава на АС Сливен относно наличието на хипотезата на непреодолима сила, предвид обявената извънредна епидемиологичната обстановка в страната - обстоятелство независещо и извън неговата воля и възможности. Ноторно известно е, че епидемиологичната обстановка не е обявена впоследствие, а е била установена в страната по време на извършеното авансово плащане, поради което страната е можела и е следвало да предвиди и съобрази в икономическата си дейност евентуалните неблагоприятни последици при действията си в условия на такава обстановка. Нещо повече видно от представената с жалбата до АС Сливен банкова референция самото дружество е предприело действия по кандидатстване за отпускане на кредит от ПИБ АД едва през месец октомври 2020 г., което не може да се свърже с коментираната епидемиологична обстановка и обявеното извънредно положение, а и е след края на срока за изпълнение на самия Договор 15.09.2020 г., както бе посочено по-горе. След проверката по заявените от касатора пороци и служебна проверка за приложението на материалния закон, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Същото следва да се остави в сила, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК, препраща към мотивите на решаващия първоинстанционен съд, в които подробно и аргументирано е отговорено на повдигнатите от оспорващия възражения. С оглед изхода на касатора не се дължат разноски, а от ответника по касация не е заявена такава претенция, поради което и съдът не присъжда такива. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, пр. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение: