Решение № 7440 от 31.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11810/2012 г.
ВАСV отделение31.05.2013 г.докладчик т Марина Михайлова
Диспозитив
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО решение на министъра на външните работи, цитирано в писмо № ЧР-55-65-24/17.05.2010 г. на директора на дирекция "Човешки ресурси" в МвнР, за прекратяването на дългосрочната задгранична командировка на Петър Асенов Драгнев от длъжността "извънреден и пълномощен посланик" на РБългария в кралство Йордания, гр. Аман. ОСЪЖДА Министерството на външните работи на Република България да заплати на Петър Асенов Драгнев от град София, ж. к. "Младост 3", бл. 327, вх. 3, ет. 6 направените разноски по делото в размер на 810 /осемстотин и десет/ лева. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
Мотиви
Решение № 7440 от 31.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11810/2012 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано на основание чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ по жалба на Петър Асенов Драгнев от град София срещу решение на министъра на външните работи, цитирано в писмо изх. № ЧР-55-65-24/17.05.2010 г. на директора на дирекция "Човешки ресурси" при Министерството на външните работи /МВнР/ за прекратяване на дългосрочната му задгранична командировка в Аман. В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност на решението, поради липса на форма и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Иска се отмяна на административния акт. Ответникът - министърът на външните работи на Република България, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и поддържа становище за нейната неоснователност. Върховният административен съд, като взе предвид представените по делото писмени доказателства и становищата на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Жалбоподателят е заемал длъжността "извънреден и пълномощен посланик" на Република България в Хашемитско кралство Йордания, на която е назначен с Указ № 40/22.02.2006 г. на Президента на РБългария, на основание чл. 98, т. 6 от Конституцията на Република България. Издаването на указа е предхождано от решение № 4/6.01.2006 г. на Министерския съвет, който е предложил на президента Петър Драгнев да бъде назначен на посочената длъжност. Със заповед № К-108/28.04.2006 г. на министъра на външните работи, издадена на основание чл. 10, ал. 1 от Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина и Указ № 40/22.02.2006 г. на президента на Република България, Петър Драгнев е командирован в дипломатическото представителство на РБългария в Йордания - гр. Аман за изпълнение функциите на извънреден и пълномощен посланик за времето от 17.05.2006 г. до 31.05.2010 г. С последваща заповед № К-1453/1.08.2008 г. министърът на външните работи е определил краен срок на дългосрочната командировка на жалбоподателя - 31.05.2010 г. С писмо изх. № ЧР-55-65-24/17.05.2010 г. на директора на дирекция "Човешки ресурси" в МвнР до Петър Драгнев - посланик на РБългария в Аман, същият е уведомен, че съгласно решение на министъра на външните работи дългосрочната му командировка изтича на 31.05.2010 г. и той следва да предприеме действия за акредитирането на Алекси Алексиев - първи секретар, консул в посолството в Аман, който ще изпълнява функциите на временно управляващ посолството, както и да издаде заповед за назначаване на комисия за приемане-предаване на банкови сметки, ценни книжа и други документи. Към преписката са приложени писмени доказателства, удостоверяващи всички извършени действия по освобождаването на длъжността от страна на жалбоподателя. По така установените факти страните не спорят. Спорът по делото е относно характера на посоченото писмо /грама/ № ЧР-55-65-24/17.05.2010 г. на директора на дирекция "Човешки ресурси" в МвнР, както и прекратена ли е от компетентния орган и предписаната от закона форма дългосрочната задгранична командировка на жалбоподателя като извънреден пълномощен посланик на РБългария в кралство Йордания. Върховният административен съд, съобразно доказателствата по делото и приложимата правна уредба, прави следните правни изводи: Разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от Закона за дипломатическата служба /в приложимата му редакция, обн. ДВ бр. 78/2007 г./ предвижда, че министърът на вътрешните работи издава заповед за прекратяване на дългосрочната задгранична командировка на извънреден и пълномощен посланик или на постоянен представител на Република България при международните правителствени организации след издаване на указ на президента на Република България за освобождаването му. Същата е и редакцията на текста /обн. в ДВ бр. 69/2011 г./ след обявяване на част от нея за противоконституционна с решение № 11 на Конституционния съд на РБ в частта" след изтичане на задграничния му мандат по този закон или". Мотивите на на КС са в насока, че "назначаването на извънреден и пълномощен посланик в определена държава или на постоянен представител на Република България при международните правителствени организации е резултат на сложен фактически състав: доклад на министъра на външните работи до Министерския съвет; решение на Министерския съвет с предложение до президента на републиката за издаване на указ за назначаване на съответното лице за посланик или постоянен представител; в случаите, когато е необходимо, министърът на външните работи иска агреман от приемащата държава; след получаването на агремана държавният глава издава указ за назначаването на извънредния и пълномощен посланик или на постоянния представител на Република България при международните правителствени организации. Указът на президента подлежи на приподписване от министър-председателя на основание чл. 102, ал. 2 от Конституцията". Според КС "възможността министърът на външните работи да издаде заповед за прекратяване на дългосрочна командировка на ръководителя на задграничното представителство след изтичане на задграничния му мандат, при това преди издаването на указ за освобождаването му, Законът за дипломатическата служба заобикаля разпоредбата на чл. 98, т. 6 от Конституцията и практически дава възможност на министъра на външните работи да упражни правомощие, което Основният закон на страната е резервирал изключително за президента на републиката. Актът на министъра на външните работи при тази хипотеза би се превърнал в решение по целесъобразност, доколкото вместо да инициира процедурата за назначаване на нов задграничен представител на мястото на онзи, чийто мандат изтича или е изтекъл, министърът със заповед за прекратяване на дългосрочната командировка на практика освобождава назначения с указ представител на Република България. Безспорно е, че, без да е командирован, никой задграничен представител не е в състояние да изпълнява функциите си. Той не би имал нито юридически, нито материални основания да осъществява мандата си. Командироването на ръководителя на задграничното представителство е основание за изплащане на командировъчни и другите съпътстващи ги финансови средства във връзка с пребиваването в чужбина на дипломатическия служител от Министерството на външните работи. Прекратяването на това финансиране с издаване на съответна заповед на министъра на външните работи поставя съответното лице във фактическа невъзможност да осъществява длъжността си, въпреки че тя произтича от указа на президента за неговото назначаване. Логическият и правен извод от анализа на тази хипотеза е, че прекратяването на дългосрочната командировка на задграничен представител на Република България следва да се обвърже с назначаването на ново лице на съответната длъжност. Прекратяването на дългосрочната командировка преди издаване на указа за освобождаване на посланиците или постоянните представители на Република България при международните организации представлява изземване на правомощия на президента на републиката от страна на министъра на външните работи". Следователно, предвид редакцията на разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от ЗДС и даденото тълкуване на разпоредбата от КС на РБългария, настоящият състав приема, че по отношение на прекратяването пълномощията на жалбоподателя като извънреден и пълномощен посланик, не е налице нито един от елементите на сложния фактически състав на приложимата правна норма. Липсва както Указ на президента на РБългария за освобождаването му от длъжността извънреден и пълномощен посланик, както и заповед на министъра на външните работи за прекратяване на дългосрочната задгранична командировка. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че графата от 17.05.2010 г. има характер на индивидуален административен акт и представлява заповед за определяне на срока на задграничната командировка. Видно от съдържанието на писмо № ЧР-55-65-24/17.05.2010 г. на директора на дирекция "Човешки ресурси" в МвнР, то има уведомителен характер и касае извършване на фактически действия по предаване на длъжността на жалбоподателя, поради което няма белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Същото не е издадено от министъра на външните работи, поради което не изпълнява изискванията за издаване на акт от компетентния административен орган по чл. 69, ал. 1 от Закона за дипломатическата служба. На последно място, дори да е издадена заповед от министъра на външните работи за прекратяване на дългосрочната командировка на жалбоподателя, същата е постановена при липса на правно основание /липса на указ на президента/, водещо до нейната нищожност. Предвид на изложеното, прекратяването на дългосрочната задгранична командировка на Петър Асенов Драгнев от длъжността "извънреден и пълномощен посланик на РБългария в кралство Йордания е нищожно, на основание чл. 146, т. 1 и 2 АПК - липса на компетентност на органа и неспазване на установената форма, и следва да бъде прогласено за нищожно. Съобразно изхода на спора и направеното искане на присъждане на разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя 810 лева разноски пред настоящата инстанция, от които 10 лева държавна такса и 800 лева възнаграждение за пълномощника му. Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение
Цитирани разпоредби
3- чл. 102, ал. 2 КРБ
- чл. 65, ал. 1
- чл. 69, ал. 1