Решение № 40 от 2.03.2020 г. на ВКС по н. д. № 108/2020 г.

Решение № 40 от 2.03.2020 г. на ВКС по н. д. № 108/2020 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С присъда № 3/20.02.19 г., постановена от ОС-Шумен /ШОС/ по Н. Д. 465/18 г., подсъдимият П. Д. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 115 НК и вр. чл. 58 А НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 30 години, търпимо при първоначален строг режим. Той е осъден да заплати на конституираната гражданска ищца Д. Г. К. 5 000 лв. за причинените й неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва, считано от 24.09.18 г., до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част предявеният иск за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. е отхвърлен като неоснователен. По жалба на подсъдимия в наказателната и гражданско-осъдителната част и по жалба на гражданската ищца чрез нейния повереник за пълно уважаване на иска, присъдата е атакувана пред АС-Варна /ВнАС/ и е образувано В. Н. Д. 125/19 г. по описа на същия. С решение № 108/30.07.19 г. обжалваният съдебен акт е изменен, като е увеличен размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до 15 000 лв. В останалата част присъдата е потвърдена. Срещу решението на ВнАС е постъпила касационна жалба от гражданската ищца чрез нейния повереник, с която се иска увеличаване на обезщетението за неимуществени вреди до пълния претендиран размер. Постъпило е възражение от служебния защитник на подсъдимия, в което се настоява за законосъобразност на постановения съдебен акт. В съдебно заседание пред ВКС гражданската ищца, редовно призована, не се явява. Упълномощеният от нея повереник поддържа жалбата, ведно са аргументацията по нея. Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Не се явява и неговият защитник, депозирал възражението, но предвид обстоятелството, че делото пред тази инстанция се развива само в гражданско-осъдителната част, същото не е и необходимо /има се предвид задължителната защита/. Представителят на ВКП намира, че решението в атакуваната част следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата с отразените в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК, намира за установено следното: Първата инстанция е приела, че в кориците на делото липсват каквито и да са доказателства, които да бъдат обсъждани в контекста на претърпените болки и страдания от страна на гражданската ищца Д. К. във връзка с настъпилата насилствена смърт на сестра й Г. В., но въпреки това е присъдила обезщетение за неимуществени вреди. Според въззивната инстанция това е вярно, но по аргумент от противното не са депозирани и доказателства за липса на близки отношения между двете жени. Разсъждавано е за принципната увреда от загубата на близък родственик, без позоваване на каквито и да са съдържащи се в конкретното производство доказателства. В този смисъл е вярно изявлението на прокурора от ВКП пред този съд, че уважаването въобще на гражданския иск, макар и частично, е сторено поради несъмнено съществуващата кръвна връзка. В касационната жалба от друга страна се претендира за необходимост от цялостно уважаване на претенцията поради тежестта на престъплението, отнасянето на същото към болката на близките и оглеждане на доказателствения материал в цитираната връзка. Поради казаното се извежда несправедливо определяне на дължимата като обезщетение сума от 15 000 лв., а не защото са доказани болки и страдания за размер, многократно надвишаващ определения такъв. Дори изрично е заявено, че "никой не може да определи кой колко е близък с брат, сестра и сродници и всеки знае сам за себе си". С други думи, според жалбоподателката и нейния повереник поради самото извършване на противоправното деяние-несъмнено деликт, се дължи уважаване на предявения граждански иск /остойностяващ човешкия живот/ на обявилия претенцията си родственик, и не е нужно да се представят никакви доказателства за действителна близост между лицата и поради това- установени страдания вследствие на престъпното посегателство. Такава теза не може да бъде приета. Казаното следва от приложението на процесуалните правила /НПК и ГПК/ и дълго развиваната съдебна практика, включително и тълкувателна такава. Най-малко в този смисъл може да се посочи Тълкувателно решение № 1/16 г. на наказателната, гражданската и търговската колегии на ВКС на РБ. Съгласно същото "правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД". Ерго, близостта между родственици не се предполага, както е приел ВнАС, а се доказва, също както и претърпените от тях неблагополучия поради настъпилия деликт, по повод на които следва да се присъди дължимо справедливо обезщетение. В конкретния случай такова доказване категорично липсва. Но липсва и касационна жалба от страна на подсъдимия по отношение на приетата от ВнАС гражданско-осъдителна част на решението. Тъкмо обратното, от представеното възражение е видно, че страната се съгласява с присъденото обезщетение от 15 000 лв. /макар и да говори за липса на доказателства/ и настоява за неприсъствие на предпоставки за неговото увеличаване. Доколкото производството се развива по реда на гражданското правораздаване по исканията в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ /но несъмнено наред със спецификите на наказателното производство/, то възможностите за произнасяне са ограничени до оставяне на решението в сила, независимо от несъгласието на този съд с аргументите на контролирания съдебен състав по основателността на претенцията въобще. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение