Решение № 275 от 11.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 222/2010 г.

Решение № 275 от 11.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 222/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Касационното производство е инициирано по жалби на подсъдимите Л. С. и Р. П. срещу решение на Апелативен съд-София от 11.02.2010 г., постановено по ВНОХД № 812/2009 г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 38/09.10.2009 г. на Софийски окръжен съд. В подадената жалба на Л. С. се релевират оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание, като в подкрепа на визираното касационно основание се предлагат доводи, сочещи на пренебрегване фактическите данни за тежестта на престъплението и личната опасност на дееца, с поставен акцент на заявеното разкаяние и направените от подсъдимото лице самопризнания. Предявява се искане за намаляване срока на определената наказателна санкция. ШЕСТ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода. Израз на недоволство от санкционната част на постановения съдебен акт обективира и касационната жалба на Р. П. Очертаната позиция е бланкетно поднесена, без да се излагат конкретни съображения, предпоставящи смекчена наказателна отговорност и същата е съпроводена с претенция за редуциране на наложеното наказание. В съдебно заседание на 04.05.2010 г. подсъдимият С процесуалният му представител поддържат депозираната жалба и пледират за упражняване на регламентираните в чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК правомощия. Ревизия на обжалваното решение във визираната насока претендират и участвуващият лично в настоящото производство П. и неговият защитник. Прокурор при ВКП дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимите лица и предлага актувания съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл. 347 НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда № 38/09.10.2009 г., по НОХД № 142/2009 г., след проведено при условията на чл. 371, т. 2 НПК съкратено съдебно следствие, Софийски окръжен съд е признал Л. Й. С. и Р. Д. П. за виновни в това, че на 20.04.2008 г. при условията на опасен рецидив се съвкупили с лице от женски пол - С. П. П., чрез употреба на сила и заплашване, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. т. 1 и 5, вр. ал. 1, т. т. 2 и 3, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК, вр. чл. 58а , вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК ги осъдил на лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА. Със същия съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите лица и за осъществено на 20.04.2008 г. престъпление, субсумиращо се от правните норми на чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б", вр. чл. 20, ал. 2 от НК, с предмет - чужди движими вещи, на стойност 116, 60 лв., собственост на пострадалата П. и в съответствие с предписанията на чл. 373, ал. 2 НПК и чл. 58а, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК им наложил наказателна санкция - ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода. При съблюдаване изискванията на чл. 23 и чл. 24 от НК за всеки един от тях е определено едно общо най-тежко наказание за включените в множеството престъпления - лишаване от свобода за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ И ДЕСЕТ МЕСЕЦА, увеличено на ШЕСТ ГОДИНИ и ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при строг режим на изпълнение. Визираната първоинстанционна присъда е била предмет на въззивна проверка, финализирала със съдебно решение № 34/11.02.2010 г. на Апелативен съд - София, с което е първоинстанционната присъда е изменена в частта относно приложението на чл. 58а, вр. чл. 2, ал. 2 НК и за присъдените деловодни разноски. Жалбите на Л. С. и Р. П. са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Правилно контролираните съдебни инстанции в рамките на диференцираната процедура по Глава ХХVII НПК, на базата на признатата от подсъдимите лица и доказателствено подкрепена фактология, съобразно степента на обществена опасност на престъпните посегателства и личността на извършителя, са индивидуализирали наказателната отговорност на Л. С., при условията на чл. 373, ал. 2 НПК, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. При определяне на наказателната санкция по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29 и чл. 20 от НК въззивният съд е отчел конкретиката на характеристиките, индивидуализиращи инкриминираната задружна престъпна дейност /време, място, механизъм на реализираните неправомерни действия, интензитет на упражнената принуда, настъпилият вредоносен резултат, материализиран в стойностните измерения на предмета на престъпление и каузалният принос на участващите лица/. Проявен е юридически усет и при интерпретация на обществената опасност на престъпния акт по чл. 152, ал. 3, т. т. 1 и 5, вр. ал. 1, т. т. 2 и 3, вр. чл. 29 от НК в аспекта на начина на осъществяване на неправомерното посегателство /особеностите на употребените сила и заплашване/, с оглед нанесените на жертвата физически и душевни травми, и предвид кумулираните квалифициращи обстоятелства -извършване на деянието от две лица и при опасен рецидив. В контекста на очертаното становище релевираното в жалбата игнориране на тежестта на престъпленията е голословно и доказателствено необезпечено. Касационният състав не споделя и предложените аргументи от защитата на подсъдимия С, декларирани в писменото изложение към същата и развити в в съдебно заседание, за пороци в юридическата преценка на престъпните деяния, при която процесуално недопустимо са обсъждани и включени в категорията на отегчаващите отговорността факти, задължителни елементи от престъпния състав, обосноваващи правната квалификация на инкриминираната дейност. Безспорно положение в теорията и съдебната практика е че обстоятелствата, визирани в състава, очертават в тяхната съвкупност онова типично общественоопасно деяние, което материалноправната норма запретява като престъпление от даден вид. Обусловената от тях типична обществена опасност на съответното престъпно посегателство е съобразена от закона при фиксиране на общоустановената в него санкция, поради което и същите не могат след това да се яват едновременно и като такива, определящи индивидуалната тежест на конкретното престъпление от този вид и следващото се за него наказание. Изведеното умозаключение, в съответствие с императивно установеното в чл. 56 НК, и приетото от доктрината и в правораздавателната дейност на съдилищата, се отнася за всички признаци от състава /обективни, субективни и такива свързани с особеностите на личността на дееца/, и е правнозначимо за всеки основен, квалифициран или по-леко наказуем състав. Очертаната позиция не се опровергава обаче от констатациите, че в много случаи, посочените в състава признаци могат да бъдат дадени във варианти, чиито характерни особености оказват влияние върху конкретната степен на обществена опасност на престъпленията от даден вид, поради което и те следва да се вземат предвид при прилагане на чл. 54 от НК. Подобни хипотези са илюстрирани в настоящия казус. Същият обективира консумирани престъпни състави по чл. 199, ал. 1, т. 4 и чл. 152, ал. 3, т. т. 1 и 5 от НК, при кумулативна даденост на двете проявни форми на принуда /сила и заплашване/, в обсега на които е демонстрирана изключителна дързост и грубост /нанасяне на удари с юмруци по лицето и тялото, връзване на ръцете и краката на жертвата, отправени закани за убийство/; инкорпорира наслагване на квалифициращи признаци при осъщественото посегателство срещу половата неприкосновеност на пострадалата П.; и очертава конкретика от реализирани действия на подсъдимото лице в съучастие и при условията на реална съвкупност, в рамките на чиито параметри е процесуално допустим и изискуем, анализът на тежестта на инкриминираните престъпни деяния. Мотивиращи наложените наказания на подсъдимия са и фактическите данни, свързани с личността на дееца, очертани в спецификата на престъплението -проекция на неговите обществени, психологически и индивидуални качества; и съдържими се в приложените бюлетини за предходните осъждания на Л. С. извън релевантните за правната квалификация, в лошите характеристични справки и в приобщените писмени доказателствени материали за социалния му статус, възраст, семейство и процесуално поведение по време на наказателното разследване, на които въззивната инстанция е отдала необходимото значение. В коментирания аспект ВКС не споделя депозираните в жалбата оплаквания за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на престъпното посегателство, с акцентиране на изразените критичност и съжаление за случилото се, и с оказаното процесуално съдействие на разследващите органи. Убедително Софийски АС е анализирал обремененото с криминални прояви съдебно минало на подсъдимия С, сочещо на множество престъпни посегателства /17 кражби и грабежи, 2 престъпления против реда на управлението и правосъдието/, и обосноваващо изводи за формирани трайни антисоциални навици. Въззивният състав е преценил и липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимото лице и предшествуващи това осъждане присъди, налагаща адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието, санкционни последици. На плоскостта на изложеното афишираното от Л. С. разкаяние не обуславя ревизия на атакуваното решение в претендираната от защитата посока. Подобно заключение не мотивира и направеното от подсъдимия С признание на фактите в обвинителния акт. То предпоставя съблюдаване на особената процедура по Глава двадесет и седма, чл. 370-374 НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и предопределя правоприлагане разпоредбата на чл. 55 НК, независимо от визираните в същата материалноправни основания, но не предполага безусловна и прекомерна снизходителност на наложената наказателна санкция - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Безспорно при индивидуализация на наказателната отговорност в очертаните от императивните предписания на чл. 373, ал. 2, вр. чл. 371, т. 2 НПК предели се преценяват процесуалните прояви на подсъдимия в хода на наказателния процес, в обхвата на които са и депозираните самопризнания. Последните обаче следва да се оценяват с оглед тяхното съдържание и предвид характеристиките им, индициращи на процесуално съдействие при установяване на обективната истина. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, те трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство включително в санкционните рамки по чл. 55 НК /сега чл. 58а НК/. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му резонанс и фактите, свързани с личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер. Заявените от С. самопризнания в конкретния казус, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл. 371, т. 2 от НПК ред не следва обаче да се интерпретират допълнително като смекчаващо обстоятелство при индивидуализация на наказателната отговорност, съобразно правилата на чл. 373, ал. 2 НПК. Бонусът от този вид признание е предопределен от самия закон /чл. 373, ал. 2 НПК/, поради което същото не трябва да се абсолютизира и отъждествява с безнаказаност. /ТР 1/2008 г. на ВКС на РБ/ Изведената необходимост от изолация на подсъдимото лице от обществото за продължителен период от време не индицира на явна несправедливост и на определеното на Л. С. при условията на чл. 24 от НК общо наказание - ШЕСТ ГОДИНИ и ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, и не мотивира изменение на атакувания съдебен акт, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1, вр. чл. 348, ал. 1, т. 3, вр. ал. 5, т. 1 от НПК. Правилна е оценката на фактическите данни по делото и на обезпечаващите ги доказателствени източници относно наличието на законовите предпоставки за приложение разпоредбата на чл. 24 от НК. Тежестта и характеристиките на престъпните посегателства на С., сочещи на неправомерни деяния, насочени против собствеността на гражданите, осъществени при условията на опасен рецидив, високата степен на лична опасност на подсъдимия и констатираната престъпна упоритост формират заключение, че и най-тежкото от наложените за престъпленията в съвкупността наказания не ще изпълни предвидените в чл. 36 НК цели. Упражняване на касационните правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 от НПК не предпоставят и декларираните в жалбата на Р. П. оплаквания. Законосъобразно, при съблюдаване обществената опасност на извършените престъпления по чл. 199, ал. 1, т. 4 и чл. 152, ал. 3, т. т. 1 и 5 от НК и личността на дееца е диференцирана наказателната отговорност на подсъдимото лице. Бланкетните доводи в касационното производство за прекомерна завишеност на определените наказателни санкции ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, представляват буквално словесно съдържание и на депозираната пред Софийски АС, въззивна жалба. Същите са били обект на преценка от контролирания съдебен състав и са обсъдени при съблюдаване на относимата доказателствена маса. Демонстрираната арогантност спрямо пострадалата П. при извършените на 20.04.2008 г., с участието на подсъдимия П грабеж и групово изнасилване; социалният резонанс на този вид противоправни посегателства; и установеното чрез приобщените справки за съдимост незачитане на обществения ред и правопорядък, обективирано в проявленията на неправомерно поведение на Р. П., предхождащи инкриминираните престъпления и санкционирани с влезли в сила 15 броя присъди; не обуславят изводи за несправедливо лимитирани санкционни последици и неправилно правоприлагане на чл. 24 от НК. По изложените съображения настоящият състав намира, че в пределите на възложената му компетентност в съдебното производство, образувано по жалби на подсъдимите Л. С. и Р. П., следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Апелативен съд - София. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение