Решение № 13914 от 20.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8002/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на инспектор - транспортна служба - специалист Репатрация при Общинско предприятие Транспорт при Община Бургас, срещу Решение 4063 от 30.05.2024 г., постановено по адм. дело 706/2024 г. на Административен съд Бургас. С обжалваното решение съдът е отменил принудителна административна мярка (ПАМ) принудително преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач", приложена на основание чл. 171, т. 5, б. б) от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на 27.03.2024 г. по отношение на лек автомобил марка Хонда, с рег. [рег. номер] от инспектор - транспортна служба - специалист Репатрация при Общинско предприятие Транспорт при Община Бургас. Касационният жалбоподател - инспектор - транспортна служба - специалист Репатрация при Общинско предприятие Транспорт при Община Бургас, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че от събраните по делото доказателства, в т.ч. представения снимков материал е доказано, че процесният автомобил е бил паркиран в зоната на действие на пътен знак Д 24 указващ автобусна спирка, в района на кръстовището с [улица], като е бил разположен перпендикулярно на оста на пътя веднага след автобусната спирка, в уширението предназначено за преминаване на автобуси от градския транспорт, което, според касатора създава опасност за други участници в движението и прави невъзможно безпрепятственото им преминаване. Счита, че несъобразявайки се със знаците и пътната регулировка, водачът на автомобила е ограничил движението, като е направил невъзможно преминаването на автомобили, пешеходци и велосипедисти. Обосновава извод, че са осъществени втората и третата хипотези на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП и принудителната мярка е приложена законосъобразно. Прави искане съдът да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли подадената жалба. Ответникът К. Д. К. оспорва касационната жалба по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор. Прави искане решението да бъде оставено в сила. Претендира разноските направени пред първоинстанционния съд. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, следното: Със Заповед 1919 от 16.07.2018 г., във връзка с правомощията си по чл. 168, ал. 1 ЗДвП, кметът на община Бургас е определил служители на Общинско предприятие Транспорт, с право да издават ПАМ по ЗДвП, между които и служителя, приложил процесната ПАМ. На 27.03.2024 г., в 15.05 ч., инспектор - транспортна служба - специалист Репатрация при Общинско предприятие Транспорт при Община Бургас е приложил, на основание чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП, принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач", по отношение на лек автомобил марка Хонда, с рег. [рег. номер], паркиран според органа в к-с Възраждане, до бл. 5, върху тротоар, който е извън определените от администрацията за тази цел места. За приложената принудителна мярка е съставен протокол и са изготвени 10 бр. снимки. На същата дата на К. К. е съставен и връчен Акт за установяване на административно нарушение за неправилно паркиране в нарушение на чл. 98, ал. 3, предл. второ ЗДвП. В хода на съдебното производство са приети като писмени доказателства по делото представените с административната преписка писмени документи и снимков материал. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Приел е, че в случая от доказателствата по делото не е изяснено коя/кои предпоставки на чл.171, т. 5, б. б) ЗДвП е установил органът. Според съда от представената по делото административна преписка се установява, че процесното МПС не попада в зоната на действие на някакъв пътен знак, което отхвърля наличието на първата от двете хипотеза посочената разпоредба. На следващо място е приел за безспорно, че процесното МПС е паркирано върху тротоар, в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, но не е доказано, че паркирано по този начин МПС-то създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. При анализ на доказателствата, съдът е приел, че от снимковия материал е видно, че е било налично разстояние, достатъчно за преминаване и на бебешка количка за близнаци и разминаване на пешеходци, движещи се в различни посоки, който факт оборва вероятността автомобилът да е създавал опасност или да е правел невъзможно преминаването на други участници в движението. Обоснован е извод, че липсват законово регламентираните предпоставки по налагане на спорната ПАМ. Въз основа на горното е достигнал до извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го е отменил. Решението е неправилно. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че обжалваната ПАМ е приложена от компетентен орган, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. За процесната принудителна мярка, по силата на изрична законова разпоредба по аргумент на противното от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, не е валидно общото изискване за писмена форма. Мярката е валидна и при устното й постановяване. Както правилно приема първоинстанционният съд, тъй като мярката е в устна форма, нейните мотиви следва да бъдат изведени от фактите, предхождащи и/или съпътстващи прилагането й. Безспорно, тъй като принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП (каквато е процесната) е в устна форма, то съставен от органа документ, в който е отразено становището му за мярката има определено значение за законосъобразността й, но само като източник на отразени в него факти, а не и като релевантно правно основание. Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието, на които законодателят е дал право на компетентните органи да прилагат принудителна административна мярка преместване на пътното превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението и третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. В настоящия случай, от доказателствата по делото снимков материал, е безспорно, че касаторът е паркирал управлявания от него автомобил не на определените за целта места. Автомобилът е бил паркиран върху тротоар по смисъла на § 6, т. 6 ЗДвП, находящ се в к-с Възраждане, до бл. 5 - в нарушение на правилата за движение. Спорът по делото е създал ли е някоя от хипотезите на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП автомобилът, паркиран по установения на снимковия материал начин. По делото не е спорно, че не е налице първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП на снимковия материал не се установява поставен до мястото на паркиране неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирането превозно средство. Не е налице и втората хипотеза. Начинът, по който автомобилът е паркиран не създава опасност за другите участници в движението, защото е извън платното за движение. Спорът е налице ли е третата хипотеза прави ли паркираното превозно средство невъзможно преминаването на другите участници в движението? Законодателят в чл. 107 ЗДвП е дал легално определение на пешеходец като изрично в категорията на пешеходците са включени и три категории лица: такива, които бутат или теглят детска или инвалидна количка, по-малка от 1 метър, които бутат велосипед, мотопед, мотоциклет или индивидуално електрическо превозно средство и такива, които са с трайни увреждания и които се придвижват с инвалидни колички. Това значи, че когато органите и съдът извършват преценка за наличие на обстоятелствата по третата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП, те са длъжни да оценят обстановката съобразно и с нуждите на тази категория пешеходци. Противното би значело органът и съдът освен да не спазят закона и очевидно да дискриминират тази категория пешеходци като не зачетат гарантираните им от закона права. При отчитане на приложимата нормативна регулация и при съобразяване на приложения по делото снимковия материал, е видно, че начинът, по който е бил паркиран процесният автомобил е направил невъзможно преминаването на другите участници в движението, в частност на тези по смисъла на чл. 107, т. 1 и 3 ЗДвП. Видно от снимковия материал начинът, по който е паркиран процесният автомобил прави невъзможно преминаването на тази категория пешеходци, защото същият заема цялата ширина на тротоара. Същите биха били принудени да се движат по платното за движение или върху велоалеята и прилежащата земна площ, разположени непосредствено до тротоара. С оглед изложеното изводът на съда на липса на предпоставките за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП е неправилен - несъответен на представените по делото доказателства и приложимите нормативни разпоредби. Това прави извода на съда за незаконосъобразност на оспорения акт неправилен. Обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което да се отхвърли жалбата срещу процесната ПАМ. Разноски от страна на касатора не се претендират, поради което не следва да бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд