Решение № 9103 от 23.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3860/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. И. С., чрез адв. Благоев, срещу решение 408 от 23.02.2024 г., постановено по адм. дело 142/2023 г. по описа на Административен съд Сливен, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107 ал. 3 от ДОПК (АУЗ) АУ000140-1 от 23.01.2023 г., издаден от главен експерт в дирекция Местни данъци и такси при община Сливен, с който са му установени публични задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ), такса битови отпадъци (ТБО) и данък върху превозните средства в общ размер на 1 155.13 лв., заедно с лихви за забава в размер на в размер на 265.80 лв., и в полза на Община Сливен са присъдени разноски в размер на 472,10 лева. С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на процесуалните правила, противоречие с материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че по делото е установено по категоричен начин погиването на два от процесните леки автомобили /марка БМВ и ФОРД/, от което следва, че С. е бил лишен от правото си на собственост и не дължи данък за тези автомобили. Задължението за данък за лек автомобил Ланчия . е платено, а преценката на съда е неправилна с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК. Сочи се, че задълженията за ДНИ и ТБО за процесните недвижими имоти също са платени, като изрично е посочен периодът и конкретното данъчно задължение. Възразява се и по отношение на присъдените в полза на Община Сливен разноски за юрисконсултско възнаграждение, като се сочи, че размерът им следва да се определи по реда на Закона за правната помощ. В съдебно заседание касаторът, лично и представляван от адв. Благоев, моли за отмяна на обжалваното решение и на процесния АУЗ. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директор на дирекция Местни данъци и такси при община Сливен, чрез експерт Очкова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от касатора. Прокурорът от Върховна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. С оспорения пред първоинстанционния съд АУЗ АУ000140-1 от 23.01.2023 г., издаден от главен експерт в дирекция Местни данъци и такси при община Сливен, на С. И. С. са установени задължения за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2022 г. за ДНИ, ТБО и данък върху превозните средства в общ размер на главница 1 155.13 лв., заедно с лихви за просрочие в размер на 265.80 лв., във връзка с подадени декларации по чл. 14 и чл. 54 ЗМДТ. С Решение НОМ 46 от 22.03.2023 г., издадено от директора на дирекция Местни данъци и такси в община Сливен, АУЗ е потвърден. За да отхвърли оспорването, първоинстанционният съд е приел, че АУЗ е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Решението е частично неправилно. По отношение на установените задължения за данък върху превозните средства за леките автомобили Форд Орион, peг. [рег. номер] и БВМ модел 520И, рег. [рег. номер]: Съобразно чл. 52, ал. 1 ЗМДТ, облагат се с данък върху превозните средства регистрираните за движение по пътната мрежа на Република България пътни превозни средства, като съгласно чл. 53 ЗМДТ, данъкът се заплаща от собствениците на превозни средства. Въз основа на представеното по делото Удостоверение рег. 804000-1609/06.02.2020 г., издадено от началника на Сектор Пътна полиция при ОД на МВР Сливен, е установено, че МПС Форд Орион, peг. [рег. номер], е със служебно прекратена регистрация, считано от 01.06.2006 г., тъй като регистрационните табели не отговарят на изискванията на БДС 15980 и БДС ISO 7591. Въз основа на представена по делото справка от АИС КАТ, съдът е приел за установено също, че към датата на издаване на спорния акт собственик на процесния автомобил е С. И. С.. Съгласно чл. 58, ал. 4, изр. 1 ЗМДТ за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. Изключение от това правило е регламентирано с разпоредбата на чл. 58, ал. 5 ЗМДТ (в сила от 1.01.2018 г.): Алинея 4 не се прилага и данъкът се дължи за превозни средства, чиято регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от Закона за движението по пътищата, и за превозните средства със служебно прекратена регистрация поради това, че са с табели с регистрационен номер, които не отговарят на изискванията на българските държавни стандарти БДС 15980 и БДС ISO 7591. След като е обсъдил цитираните разпоредби, първоинстанционният съд принципно правилно е приел, че чл. 58, ал. 5 ЗМДТ (в сила от 01.01.2018 г.) намира приложение именно при случаите на служебно прекратяване на регистрацията на превозното средство поради това, че автомобилът е с табели с регистрационен номер, които не отговарят на изискванията на българските стандарти - БДС 15980 и БДС ISO 7591. Разпоредбата на ал. 5 от чл. 58 е материалноправна и нейното действие е за напред, като урежда по нов начин бъдещи и заварени данъчни правоотношения. Неправилен е обаче изводът на съда, че изложените от жалбоподателя доводи за погиване на автомобила са правноирелевантни за облагането с данък върху превозните средства. Както се посочи, съгласно чл. 53 ЗМДТ, данъкът се заплаща от собствениците на превозни средства. За да се приеме, че е налице право на собственост върху определена вещ следва да е безспорно установено, че същата действително съществува. В тази насока следва да се съобрази, че независимо, че чл. 58, ал. 5 ЗМДТ регламентира изключение от правилото по ал. 4 от същата норма, мотивите към проекта на Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи, с който е приет текстът на чл. 58, ал. 5 ЗМДТ, ясно сочат, че данъкът върху превозните средства се дължи за възможността същите да бъдат ползвани, макар да са със служебно прекратена регистрация (в този смисъл и Решение 5099/24.04.2024 г., постановено по адм. дело 11393/2023 г. на ВАС). В случая С. се позовава именно на твърдения за погиване на процесното МПС, във връзка с които по делото са представени писмени и гласни доказателства, които са обсъдени от административния съд, но въз основа на тях не са формирани фактически и правни изводи. Този съществен за предмета на спора въпрос не е получил отговор, доколкото съдът е приел, че обстоятелството дали автомобилът съществува или не е ирелевантно. По отношение на лек автомобил марка БМВ, рег. [рег. номер], съдът е приел, че е бил предаден във владение на трето лице (М. С.) по силата на сключен на 19.09.2006 г. предварителен договор за покупко-продажба на моторно превозно средство. Установено е също, че окончателен договор за продажба на автомобила не е сключен, като съдът правилно е съобразил, че договорът за прехвърляне на собственост върху МПС е формален и изискванията за сключването му са регламентирани в чл. 144 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). И по отношение на това МПС обаче административният съд се е ограничил да посочи, че направените от административния орган изводи, формирани при преценката на представените доказателства за погиване на автомобила, са правилни, доколкото регистрацията на автомобила не е била заличена. Съдът не е направил фактически и правни установявания въз основа на представените по делото доказателства във връзка с твърденията на С., че превозното средство не съществува, което обстоятелство, както се посочи, е съществено за облагането с данък върху превозните средства. Същевременно, съдът не е допуснал събирането на писмени доказателства по искане на жалбоподателя, съдържащи се в преписка вх. 36063/2021 г. по описа на РП Сливен, за които се твърди, че са относими към твърденията му за погиване на автомобила. Гореизложеното обуславя извод за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неизясняване на делото от фактическа и от правна страна. Обсъждането за първи път на релевантните за делото факти и излагане за първи път на правни изводи от касационната инстанция ще наруши правилото за двуинстанционност на съдебния контрол и ще лиши страните от една съдебна инстанция. Налице е отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на С. С. срещу АУЗ, в частта на установените задължения за данък върху превозните средства за данъчни периоди 01.01.2018 г. 31.12.2022 г., за лек автомобил марка БМВ , модел 520И с peг. [рег. номер] и лек автомобил марка Форд , модел Орион с peг. [рег. номер], следва да бъде отменено и делото в посочената част върнато за ново разглеждане от друг състав на АССГ. В производството по реда на чл. 226 АПК административният съд следва да обсъди приетите по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които да формира фактически и правни установявания относно релевантните за предмета на спора обстоятелства, както и да разпредели доказателствената тежест между страните в процеса, като им укаже за кои спорни обстоятелства не сочат доказателства. При новото разглеждане, на основание чл. 226, ал. 3 АПК, съдът дължи произнасяне по искането на страните за присъждане на разноски пред Върховния административен съд, в зависимост от крайния изход на спора. Решението е правилно в останалата му част. Правилен е изводът на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на АУЗ в частта, с която са установени задължения за ДНИ и ТБО, както и за данък превозни средства за лек автомобил марка Ланчия, модел Дедра. Възраженията на касатора в тази насока са свързани с извършено плащане на публичните задължения. По отношение на извършените плащания на ДНИ и ТБО с платежни нареждания от 06.01.2022 г. и от 08.12.2022 г., съдът правилно е съобразил, че съгласно чл. 169, ал. 3а от ДОПК, до заявяването им за принудително събиране задълженията за съответния вид, установявани от общините, се погасяват по реда на възникването им, а когато се отнасят за една и съща година, лицето има право да заяви кое от тях погасява. В случая е установено, че С. е имал предходни непогасени публични задължения, от което следва че с постъпилите суми погасяването на задълженията се извършва по реда на възникването им, а лицето няма право да избира кое от изискуемите му задължения да бъде погасено. Правилно е прието от административния орган, че с направеното плащане е налице пълно погасяване на задълженията за 2020 г. и частично на тези 2021 г. Правилен е изводът на административния съд, че извършеното от С. плащане на сума размер на 125,99 лв. за погасяване на дължимия данък върху превозните средства за лек автомобил Ланчия, за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2022 г., не обуславя незаконосъобразност на акта. По делото е безспорно установено, че процесното задължение за данък за посочения автомобил не е било платено в сроковете по чл. 60, ал. 1 от ЗМДТ, поради което и съгласно чл. 107, ал. 3 ДОПК е установено със спорния акт. Следва да се посочи, че в чл. 107, ал. 1 ДОПК изрично е предвидено, че когато органът по приходите установява размера на дължимия данък или осигурителната вноска въз основа на подадена от задълженото лице декларация, задължението подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон, в случая в срока по чл. 60, ал. 1 от ЗМДТ. Според чл. 107, ал. 3 ДОПК една от хипотезите, при която акт може да бъде издаден служебно е при неплащане на задължението в срок, какъвто именно е разглеждания случай. Последващото погасяване на задължението не обуславя незаконосъобразност на АУЗ, а има отношение единствено към дължимостта му и принудителното му събиране. По гореизложените съображения, решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на С. срещу АУЗ, в частта на установените задължения за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2022 г. за ДНИ, ТБО и данък върху превозните средства за лек автомобил марка Ланчия , модел Дедра 1.6 , peг. [рег. номер], следва да бъде оставено в сила. По отношение на разноските: Първоинстанционното производство е по реда на чл. 107 ДОПК вр. чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, поради което принципно правилно административният съд е присъдил разноски на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК и размерът им е определен съобразно Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Независимо от това, следва да бъде съобразено тълкуването, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22, според което чл. 101, пар. 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Настоящият касационен състав, след като взе предвид минималния размер на адвокатското възнаграждение (в случая юрисконсултско), предвиден с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобрази обема на осъществената процесуална защита от процесуалния представител на ответника (в първоинстанционното производство), както и фактическата и правна сложност на делото, приема, че присъденото на страната юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция е прекомерно и следва да бъде редуцирано до сума в размер на 100 лева. Поради това решението следва да се отмени в частта за разноските, като вместо това в полза на община Сливен бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. С оглед изхода на спора и по гореизложените съображения, в полза на ответника следва да се присъдят разноски за касационното производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение