Решение № 13805 от 12.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7459/2017 г.

Решение № 13805 от 12.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7459/2017 г., V о., докладчик съдията Виолета Главинова Производството по делото е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Тодорова от [населено място], против решение № 1376 от 06.03.2017 г. постановено по адм. дело № 12606/2016 г. от Административен съд С. - град. В жалбата се мотивират отменителни основания на чл. 209, т. 3. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново по същество на спора, като се отмени заповедта за задържане. Ответникът – Р. Колибарова - полицейски орган при отдел "01" на Главна дирекция "Борба с организираната престъпност", чрез гл. юрк Стефанова взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение е отхвърлено оспорването по жалбата на П. Тодорова срещу заповед за задържане с рег. № 1266 зз-225/27.11.2016 г., издадена от инспектор в отдел "01" – ГДБОП - МВР, като неоснователно. За да постанови този резултат Административен съд С. - град приема за установено, че процесната заповед е издадена от компетентния административен орган, в кръга на правомощията му по ЗМВР, в предвидената от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 74, ал. 2, т. 1 - 6 от посочения закон и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. В резултат на това съдът прави извод, че административният орган правилно прилага материалния закон. Решението е правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания: Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за срок не по-дълъг от 24 часа, е принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от ЗАНН, която има за цел да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление или да се укрие. При налагането й административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност. Предпоставка за прилагането й е наличието на "достатъчно данни", от които може да се направи "обосновано" предположение, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на принудителната административна мярка е да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Ето защо, възможността на органите на МВР да я приложат е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Правилно е заключението на съда, че административният акт е постановен в съответствие с материалноправните изисквания на закона. От събраните по делото доказателства се установява, че жалбоподателката е задържана във връзка с извършено престъпление по чл. 321, вр. 354а от НК. При тези факти правилно първоинстанционният съд приема, че предпоставките на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР са осъществени. Посочените данни уличават Тодорова в участие в организирана престъпна група, поради което и за да се избегне опасността от укриване на извършителя спрямо нея е приложена принудителна административна мярка. Неоснователни са възраженията на касатора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът събира относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъжда ги в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това прави своите обосновани правни изводи. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б. от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Член 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. В случая правилно е приложен и принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа" е оправдано, тъй като в случая са налице конкретни данни, че задържането е извършено с оглед на обществения интерес, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, § 1, б. с) от ЕКПЧОС, отнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателката са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е предпочетен над правото на зачитане на личната й свобода. Горното налага извода, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което ще следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение предвидени в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, в редакцията след изменението на кодекса, обнародвано в Д. вестник брой: 8, от дата 24.01.2017 г. Съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащане на правна помощ, по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева. За производството по настоящето дело в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100 (сто) лева. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение,