Решение № 116 от 8.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 3025/2018 г.

Решение № 116 от 8.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 3025/2018 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК. "Булклима" ЕООД, [населено място] е подал касационна жалба срещу решение № 2092 от 08.03.2018 г. по т. д. 2587/2018 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът, чрез пълномощникът си – адв. В. И. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – "Алекс- EА" ЕООД, [населено място], чрез адв. В. В. е на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 352 от 05.07.2019 г. на ВКС, І т. о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С решението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е отменил решение № 468 от 02.03.2018 г. по т. д. № 817/17 г. на Софийски градски съд, с което е бил отхвърлен предявеният от "Булклима" ЕООД, срещу "Алекс- ЕА" ЕООД, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 3-то ЗЗД и по същество е отхвърлил същият иск като погасен по давност. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че съдът е бил сезиран с искане за връщане на заплатена от ищеца сума, във връзка със сключения между страните договор от 11.06.2008 г., с предмет- доставка и монтаж на асансьорна уредба. Съставът е приел, че претенцията е предявена, с оглед отпаднало основание - за връщане на платена сума, като част от цената по сделката, предвид заявения от възложителя отказ от поръчката, поради наличие на основателна причина за това. Въззивният съд подробно е разгледал установеността на такава причина – издадените административни заповеди на гл. архитект на СО, променящи първоначалният инвестиционен проект и определящи липсата от необходимост от асансьорна уредба при приложение на промените. Прието е още, че нормата на чл. 268 ЗЗД изисква единствено заявяването на оттегляне на поръчката да е достатъчно ясно и конкретно и достигайки до адресата валидно да прекрати договорната връзка, без да е необходимо да е извършено заплащането, уредено в нормата като разходи за изпълнителя и без това да е елемент от фактическия състав, водещ до възникване правните последици от отказа. Съставът е посочил още, че иска е основателен, като ответникът е могъл да въведе възражение за прихващане с дължимите суми, съобразно чл. 268 ЗЗД, респективно да се позове на правоотблъскващото възражение за това, че тези суми са изразходвани за закупуване на договорената асансьорна уредба. След като не е установено от ответника, чиято е доказателствената тежест за тези разходи, респективно не са предявени насрещните му права, то и решението на първостепенния съд, обосновало отхвърляне на иска, с оглед разходите, които изпълнителят е направил, е неправилно. Съставът е направил своят решаващ извод за погасяване на претенцията по давност, с оглед изтичане на давностния срок, чието начало същият е извел от клаузата на чл. 4.3 от договора, с оглед това, че уговорения срок за монтажа и доставката на уредбата е бил 31.10.2008 г. Така е извършена преценка за погасяване на иска по давност на 01.11.2013 г. - доколкото е прието, че няма данни този срок да е спрян или прекъснат. Въпросът, по който е допуснато касационно обжалване - "От кой момент започва да тече петгодишната погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, в хипотезата на третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД". Този въпрос е бил разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните за съдилищата разяснения дадени с ППВС № 1/79 г. относно началния момент на погасителна давност. По този въпрос, ВС е приел, че началния момент на действие на погасителната давност по разглеждания от съда иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 3-то ЗЗД е момента на отпадане на основанието, като това е момента на преустановяване на договорната връзка между страните, а не както е приел съставът- от неизпълнение на задължението на изпълнителя. В този смисъл, приетото от въззивния съд, разгледано по-горе, съставлява отклонение от така посочената практика. По същество касационната жалба е неоснователна, макар и по съображения, различни от мотивираните от въззивния съд. Както бе посочено вече, предметът на спор е бил ясно очертан от състава на САС - иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД – за връщане на заплатена от ищеца сума, във връзка със сключения между страните договор от 11.06.2008 г. - с предмет доставка и монтаж на асансьорна уредба, като част от цената по сделката. Съдът е разглеждал отказ на възложителя от поръчката, поради наличие на основателна причина - издадени заповеди на главния архитект за промяна на строителните планове. Поради това е интерпретирано доказването на предпоставките по чл. 268 ЗЗД, както и процесуалното бездействие на ответника – незаявил, необосновал и недоказал разходването на сумата, получена от него. Или, решаващият състав е разглеждал обстоятелства неотносими към извода му за погасяване на претенцията по давност. Нещо повече, с оглед фактите установени по спора, давност по отношение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД не може да бъде преценявана, с оглед направеното възражение от ответника по иска с отговора по чл. 367, ал. 1 и 2 ГПК /стр. 25 и сл. от т. д. 917/17 г. на СГС/, с който изрично процесуално е въведено възражението, за това, че е погасено, съобразно чл. 87, ал. 5 ЗЗД правото на ищеца да развали договора с изтичане на давността, чийто начален момент е 01.11.2008 г. / когато вземането срещу ответника е станало изискуемо/, както и е погасена по давност възможността да се иска връщане на дадената от ищеца по този договор сума, обоснована в същия отговор като погасена по давност. С това възражение, процесуално се въвежда невъзможността, ищецът да се позовава на последващи изтеклата давност юридически факти, с които да обосновава своето вземане по отношение на претенция, непредявена в петгодишния давностен срок. Или, последващият отказ от поръчката / в случая и недоказан, при липса на установеност на изричното му и ясно заявяване от ищеца/ не може да бъде ценен, във връзка със съдебно заявена претенция, с оглед така направеното възражение, което преклудира възможността за такава интервенция. В тази връзка се налага извод, че съставът на възивния съд не е разграничил давностните срокове и в този смисъл неправилно е мотивирал иначе правилния краен извод и постановен резултат. Действително, приложението на давността спрямо иска по чл. 55, ал. 1 предл. 3-то ЗЗД има за начален момент отпадане на основанието, съобразно цитираната тълкувателна практика – т. е. от приключване на облигаторната връзка, но тя би могла, както вече бе обосновано да бъде обсъждана само ако действията по прекратяване на договора, респективно по отказа от поръчка се бяха осъществили в рамките на давностните срокове, очертаващи възможността за съдебна реализация на претенциите на двете страни. Както бе посочено вече, давността по чл. 87, ал. 5 ЗЗД, в случая е приложена спрямо сключения между страните договор на 11.06.2008 г. и е започнала да тече с начален момент- деня, в който изпълнението на ответника е станало изискуемо, а именно съобразно договореното в чл. 4. 3 от договора между страните до когато е следвало ответника да достави и монтира асансьорната уредба. Или спрямо изтичане на този срок - 31.10.2013 г., в който ищецът е могъл валидно да преустанови договорната връзка / да развали договора, да се откаже от поръчката, с оглед започналото изпълнение/, последващо осъществените юридически факти не могат да поставят начало на нов давностен срок и в този смисъл преценката за изтекла давност по отношение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, различна от вече изтеклата е ирелевантна, доколкото е въведено надлежно процесуално изрично възражение по отношение на изпълнението на договора и погасяване по давност на претенцията за изпълнение на насрещно поетите задължения. Поради това и обсъжданото възражение е следвало да бъде разгледано от въззивния съд и съответно съобразено, тъй като след погасяване по давност на претенциите, свързани с договорно поетите задължения, нито едни от последващо въведените като релевантни факти, с оглед вече изложеното не може да обоснове основателност на предявения иск по чл. 55, ал. 1 предл. 3-то ЗЗД. Следователно, с оглед данните по делото и изложените съображения, крайният извод на въззивният съд е правилен и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 87, ал. 3 ГПК на ответника по касация при този изход на спора следва да бъдат присъдени поисканите и доказани разноски в размер на 3650 лв. - възнаграждение за един адвокат. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение