Решение № 12039 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9804/2025 г.

Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на кмета на община Варна срещу решение 7882/14.07.2025 г. на Административен съд Варна по адм. д. 2916/2024 г., с което е отменен ревизионен акт /РА/ МД-РА-004/11.07.2024г., издаден от длъжностни лица от администрацията на община Варна с функции на органи по приходите. Касаторътзаявява общо трите категории основания за неправилност на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Изразява несъгласие с решаващите изводи на съда за изтичане на срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК към датата на образуване на ревизионното производство и за момента, към който се приема за образувано ревизионното производство. Иска отмяна на решението, а имплицитно и отхвърляне на оспорването срещу ревизионния акт. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация К. Й. А. отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноските за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С обжалваното решение е разпоредена отмяна на частта от РА, с който са установени в тежест на К. А. задължения за данък при придобиване на имущество по дарение и по възмезден начин за данъчен период в размер 1 683.03 лева и лихви за забава в размер 1 042.86 лева. По установяванията на административния съд поставящия началото на ревизионното производство акт е заповед за възлагане на ревизия МД-Р-008/20.12.2023 г., която е връчена на ревизираното лице на 31.05.2024 г. по реда на чл. 32, ал. 6 ДОПК. Според инстанцията по същество срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК за образуване на ревизионното производство за установяване на задължения за имуществен данък по чл. 44, ал. 1 ЗМДТ за имота на РЛ, придобит на 20.11.2018 г. е изтекъл на 31.12.2023 г. (при съобразяване на момента на възникване на данъчното задължение по чл. 49, ал. 2 ЗМДТ), а началото на производството е поставено с връчването на ЗВР на 31.05.2014 г. Пропускането на срока е възприето като нарушение на администратовнопроизводствените правила, което обуславя отмяната на РА. Мотивите на съдебния акт съдържат изводи за по-малък от установения с РА размер на публичните задължения и за основателност на направеното от ДЗЛ възражение за изтекла погасителна давност. Решението е правилно. Изцяло споделяни от касационния съдебен състав са изводите на първостепенния съд за изтичането на срока по чл. 109, ал. 1 от ДОПК към момента на образуването на ревизионното производство за установяване на задълженията за данък по чл. 44, ал. 1 ЗМДТ. Правна инерция е обвързването от съда на задължението за имуществен данък с данъчен период. При действието на чл. 49, ал. 2 ЗМДТ данъкът при придобиване на имущества се заплаща при прехвърлянето на недвижимия имот, ограничените вещни права върху недвижим имот и моторните превозни средства, а в случаите по чл. 44, ал. 3 - към момента на издаване на акта, удостоверяващ правото на собственост, който подлежи на вписване. В РА се сочи ревизиран период от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., но това не е данъчен период, тъй като имущественият данък не е годишен. При действието на чл. 109, ал. 1 от ДОПК 5-годишния срок за образуване на производство за установяване на данъци тече от 01.01.2019 г. и е изтекъл на 01.01.2024 г. /чл. 22, ал. 3 от ДОПК/. Началото на срока се определя като се съобрази обстоятелството, че ДЗЛ е придобило вещни права върху недвижим имот, представляващ Ателие 2 с идентификатор 10135.3514.6.2.25, с адрес: гр. Варна, Район Младост , [адрес], с площ от 349.30 кв.м. и открита тераса с площ 308.00 кв. метра въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот по изпълнително дело 20177110400066 с изх. 24466/21.09.2018 г., вписано в Службата по вписванията с 129/20.11.2018 г., том LXXXIV, дело 3507/2018 г. С арг. от чл. 496, ал. 2, изр. 1 ГПК най-късно към деня на вписването му постановлението за възлагане е влязло в сила и е породило транслативно действие. Към този момент е настъпила изискуемостта на задължението за имуществения данък. Придобиването на имуществото е възмездно и по аргумент за противното от чл. 49, ал. 3 ЗМДТ не се подава декларация за облагане с данък. В тази хипотеза началото на срока е обвързано с постъпването на данни от трети лица или организации (вж. чл. 109, ал. 1, in fine ДОПК), което в случая се осъществява с уведомяването на администрацията от службата по вписванията по реда на чл. 51, ал. 1 ЗМДТ. Ревизионното производство, разбирано като правоотношение, се поражда от фактически състав, който включва издаването на заповед за възлагане на ревизия /вж. чл. 112, ал. 1 ДОПК/ и връчването на тази заповед на ревизираното лице /арг. чл. 114, ал. 1 ДОПК/. По хипотеза елементите на фактическия състав се осъществяват сукцесивно и ревизионното провоотношение се поражда от момента на връчването на ЗВР. В случая ЗВР е връчена на 31.05.2024 г., т.е ревизионното производство не е било започнало към 01.01.2024 г. В съдебната практика преобладава разбирането, че по чл. 109, ал. 1 от ДОПК е преклузивен /макар да е предвидена възможност за спирането му по чл. 109, ал. 2 от ДОПК/. Касаторът не установява основания за спиране на срока по чл. 109, ал. 2 от ДОПК. Изтичането на срока е отрицателна процесуална предпоставка за ревизионното правоотношение и препятства упражняването на правомощието на длъжностните лица от общинската администрация с функции на органи по приходите за установяване на публични задължения. Постановеният при наличието на процесуална пречка административен акт е незаконосъобразен, а отмяната му с първоинстанционното решение правилна. В съответствие с процесуалния закон съдът е обсъдил съществуването и размера на спорните публични задължения. Задължението на съда да се произнесе по основанието и размера на задължението е ограничено с чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК само до хипотезите на изтекъл в хода на ревизията давностен срок и уважено възражение за давност. В тези хипотези не е спорно прилагането на института на давността, а се спори по съществуването и размера на установените с РА публични задължения. Затова и ако разреши спора в полза на администрацията, съдът посочва, че РА не подлежи на принудително изпълнение. Ако съдът приложи института на давността, това предполага да е формирал изводи за съществуването на публичните задължения /както и сторил в обжалваното решение/, тъй като е немислимо погасяването на несъществуващи задължения. В тази хипотеза не дължи посочване за недопустимост на принудителното изпълнение, поради което защитата чрез отстраняването на възможността за принудително изпълнение се осъществява с отмяната на акта, представляващ изпълнително основание. Изложеното е основание за оставяне в сила на решението на Адм. съд Варна. При този изход на спора на ответника по касация се дължат деловодни разноски за касационното съдебно производство в размер 2 000 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение