Решение № 202 от 4.12.2024 г. на ВКС по т.д. № 20248002900243/2024 г.

Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. В., чрез неговата майка и законен представител В. Г. Н., срещу решение №193 от 17.11.2023г. по в. гр. дело №510/2023г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено Решение № 194 от 27.06.2023г. по гр. д. №779/2022г. на Хасковски окръжен съд, в частта, с която предявеният от кaсатора срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на настъпилото на 12.05.2020г. застрахователно събитие – ПТП между К. В. В., като велосипедист, и Живка Михайлова Куршумова, като водач на лек автомобил „Пежо 307“, с рег. №Х 6729 КМ, на кръстовище, образувано от ул. „Братя Миладинови“ и ул. „Оборище“, в гр.Свиленград, е отхвърлен за разликата над уважения размер от 15 000 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са приложени неправилно разпоредбите на чл.52 от ЗЗД и чл.51, ал.2 от ЗЗД, като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд не е взел предвид релевантните факти, както и че погрешно е направил извод за съпричиняване. Поддържа, че дори да е налице принос, то неговият принос спрямо този на водача е значително по-малък от приетия от въззивната инстанция и следва да бъде определен на 1/5 (20%), а не на ½ (50%). Моли да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати разликата над присъдените суми до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД счита, че не са налице предпоставките за отмяна на решението като неправилно и необосновано. Поддържа, че въззивният съд е изяснил механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие и е взел предвид получените от К. В. увреждания, съответно интензитета на свързаните с тях болки и страдания. Счита, че правилно въззивният съд е приел, че е налице съпричиняване както от пострадалия за настъпване на пътния инцидент, така и от неговите законни представители, които не са упражнили необходимия надзор върху него. С определение №1840 от 02.07.2024г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение, по значимия за изхода на делото правен въпрос относно предпоставките и критериите за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца К. В. В. неимуществени вреди, вследствие осъщественото на 12.05.2020г. ПТП, възлиза на 30 000 лева, като дължимото обезщетение е намалено с 50% поради прието съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: По приложението на нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД съществува константна практика на ВС и ВКС, според която от значение за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно – т.7 на ППВС №17/18.11.1963г. Приносът се отчита и когато е резултат на неупражнен върху малолетното дете надзор от родителите му, без да е от значение вината на упражняващия надзор, като поведението на малолетния и на упражняващия надзор се преценява дотолкова, че да може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения – Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962г. на ОСГК на ВКС. Също така в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС на РБ - решение №15 от 19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №118 от 27.06.2014г. по т.д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №97 от 06.07.2009г. по т.д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., се приема, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка на поведението на участниците в ПТП решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, както и задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По основателността на касационната жалба: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 12.05.2020г. в гр. Свиленград е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Пежо 307“ с рег. №Х 6729 КМ, управляван от Живка Михайлова Куршумова и на велосипедиста К. В. В., тогава на 9 години и 10 месеца, при което последният е пострадал. Произшествието е настъпило на кръстовището, образувано от ул. „Братя Миладинови“ и ул. „Оборище“ в гр.Свиленград, като велосипедистът се е движил по средата на дясната половина на платното на ул. „Братя Миладинови“ в посока към училище „П. Берон“ със скорост от около 8, 4 км./ч., а лекият автомобил „Пежо” се е движил със скорост около 30 км./ч. по средата на дясната половина на платното на ул. „Оборище“, в посока към кръстовището с ул. „Братя Миладинови“. Според заключението на приетата по делото автотехническа експертиза причините за настъпването на процесното ПТП са предприемането на маневра „преминаване през кръстовище със запазване посоката си на движение“ от страна на велосипедиста, движил се по ул. „Братя Миладинови“ в посока към училище „П. Берон“, който при наличие на пътен знак „Б 2 – Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“, не е осигурил предимство на движилия се по ул. „Оборище“ и навлизащ в кръстовището от лявата му страна лек автомобил марка „Пежо“, както и закъсняла реакция за екстрено спиране от страна на водача на лекия автомобил в момента на появата на взаимна видимост между водачите на процесните ППС. При тези данни въззивният съд е приел за установена вината за пътно-транспортното произшествие на водача Живка Михайлова Куршумова, управлявала л.а. „Пежо 307”, за който е била сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с ответното дружество, валидна към датата на произшествието. По спорния въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от състоялото се на 12.05.2020г. ПТП възлиза на 30 000 лв., като дължимото обезщетение е намалено с 50 % поради прието съпричиняване от пострадалото лице на вредоносния резултат. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалия – 9 години, вида на претърпените от него телесни увреждания – счупване на големия пищял на левия крак, дълбоки охлузвания по лицето и лявата ръка, кръвонасядане на клепачите на лявото око; търпените болки и страдания; периода на възстановяване, продължил шест месеца, през два от които кракът е бил гипсиран, а в останалото време детето е ползвало патерици, търпените битови и социални ограничения, наложената промяна в жизнените активности. Отчетено е обстоятелството, че ниската възраст на пострадалия обосновава по – висока чувствителност към отрицателните преживявания. Същевременно съдът е съобразил и факта на пълното физическо възстановяване на пострадалото дете, а също и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП, както и минималната работна заплата в страна към 12.05.2020г. Изложеното мотивира настоящия състав да приеме, че въззивният съд правилно е определил справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за понесените от К. В. В. болки и страдания в размер на 30 000 лева. Неоснователни са и касационните доводи за необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Правилни и обосновани са фактическите изводи на решаващата въззивна инстанция относно наличието на принос на пострадалото дете за настъпването на вредите. Съобразявайки заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, въззивният съд е приел, че приносът на пострадалия по чл.51, ал.2 от ЗЗД се изразява в това, че е навлязъл в кръстовището, образувано от ул. „Братя Миладинови“ и ул. „Оборище“, гр. Свиленград, без да спре на знак „Б2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“, не е осигурил предимството на лекия автомобил „Пежо 307“, движещ се по път с предимство, и въпреки че е могъл да види автомобила не е намалил скоростта си на движение (нарушение на разпоредбата на чл.50 ал.1 от ЗДвП). Изводът за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, макар и без да бъде съобразен като значим неупражненият родителски надзор, е формиран и при правилно отчитане на нарушението от страна на пострадалото дете на разпоредбата на чл.164 от ЗДвП, предвиждаща, че водач под 12 години на пътно превозно средство, което не е моторно, може да се движи по платното за движение на пътищата, отворени за обществено ползване, с придружител на възраст не по-малка от 16 години. Основателен е обаче касационният довод за неправилно определяне на степента на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП в размер на 50%. За да достигне до извода, че пострадалото дете има принос за настъпване на ПТП, равен с този на застрахования при ответното дружество водач, въззивният съд не е съобразил данните от заключението на автотехническата експертиза относно конкретните обстоятелства, при които е настъпило произшествието и не е извършил необходимата съпоставка на поведението на водача на лекия автомобил и това на пострадалия велосипедист. Съобразявайки данните за намиращото се в непосредствена близост до кръстовището училище, както и обстоятелството, че непосредствено преди пострадалия К. се е движило друго дете на велосипед, решаващият състав на Пловдивски апелативен съд правилно е отчел допуснатото от застрахования водач нарушение на разпоредбата на чл.117 от ЗДвП, съгласно която при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът на пътно превозно средство е длъжен да намали скоростта, а при необходимост - и да спре. Съдът обаче не е съобразил данните от заключението на автотехническата експертиза относно съществуващото пътно препятствие на местопроизшествието – ограничена видимост на водача на автомобила към навлизащия в кръстовището велосипедист, поради насаждения от бакла в недвижимия имот на ул.“Оборище“ №25, разположен вдясно на л.а.“Пежо 307“ при навлизането му в кръстовището. Ограничената видимост е един факторите, изброени в чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП - атмосферни условия, видимост, състояние на пътя и превозното средство, превозван товар и т.н., при които има обективни затруднения в пътната обстановка и шофьорът следва да подбира скоростта си на движение в тази връзка, за да отговори на изискването за безопасност. При едновременно наличие на няколко фактори на пътната обстановка, които имат съществено значение за избиране на съобразената скорост на движение /ограничена видимост на кръстовището, в близост до училищен двор/, скоростта на движение на автомобила би следвало да е значително занижена в сравнение с максимално предвидената. Поради това се налага изводът, че водачът на автомобила в нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП се е движил със скорост, в рамките на допустимата за населеното място, но несъобразена с конкретната пътна обстановка. Не е отчетена в достатъчна степен от въззивния съд и значимостта на обстоятелството, че според вещото лице при откриване на първоначална взаимна видимост между водача на лекия автомобил и велосипедиста, водачът на автомобила е имал техническа възможност да реагира с екстрено спиране и да предотврати пътно транспортното произшествие. Това налага извод, че приносът на пострадалото дете, дължащ се и на неупражнен надзор от страна на родителя, за настъпването на произшествието е не 50%, а 30%, изразяващ в допуснато нарушение на чл.50 ал.1 от ЗДвП и чл.164 от ЗДвП, а приносът на водача е 70%, изразяващ се в това, че при управление на автомобила е допуснал нарушения на разпоредбите на чл.5 ал.2 т.1 от ЗДвП, чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.117 от ЗДвП. С оглед така определения принос на пострадалия в размер на 30%, дължимият размер на обезщетението за претърпените от него неимуществени вреди възлиза на 21 000 лева. Поради това присъденото му обезщетение от 15 000 лева следва да се завиши с още 6 000 лева, а в останалата част, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 40 000 лева, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати н а пълномощника на касатора - ищец К. В. В., действащ лично и със съгласието на своята майка В. Г. Н., адвокат Я. М. С., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, допълнително адвокатско възнаграждение за първата, въззивната и касационната инстанция, в размер общо на 1795, 83 лева съразмерно с обжалваемия интерес за всяка инстанция и с уважената част от иска /577, 50 лева допълнително за първата и 318, 33 лева допълнително за въззивната инстанция, както и 900 лева за производството пред касационната инстанция/. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева с оглед изхода на производството по касационната жалба. На основание чл.78 ал.6 от ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи държавната такса в размер на 480 лева за производството в трите инстанции, определена върху уважената в касационната инстанция част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК