Решение № 13515 от 12.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6876/2024 г.

ВАСПърво отделение12.12.2024 г.докладчик Благовеста Липчева

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение 4543/21.05.2024 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. 1087/2023 г.

ОСЪЖДА НАП да заплати на Триера ООД, гр.Пловдив, сумата от 1500 лв., представляваща разноски за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: /п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА Членове: /п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА/п/ ПОЛИНА ЯКИМОВА

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП против Решение 4543/21.05.2024 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. 1087/2023 г., с което е отменен Ревизионен акт /РА/ Р-16001622002923-091-001/30.12.2022г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с негово Решение 116/31.03.2023 г. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки, тъй като съдържанието им се опровергава от констатациите при проведена ревизия на издателя на процесните фактури. Счита, че при неустановеност на кадровата, техническа и технологична обезпеченост на доставчика за осъществяването на фактурираните стопански операции не би могло да се приеме, че същите са действително осъществени. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи в жалбата и по същество претендира отмяна на решението, отхвърляне на жалбата срещу РА и присъждане на осъществените разноски. Възразява, че договореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение е прекомерно. Ответникът по касационната жалба Триера ООД, гр. Пловдив, чрез процесуален представител, с писмен отговор и в о.с.з. оспорва основателността й и претендира присъждане на осъществените разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на производството пред АС- Пловдив е законосъобразността на РА Р-16001622002923-091-001/30.12.2022г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение 116/31.03.2023 г. на Директора на Дирекция ОДОП Пловдив, с който за Триера ООД са определени допълнителни задължения за ДДС в резултат на непризнато право на данъчен кредит в общ размер от 21 581,22 лв. , ведно със следващите се лихви за забава в размер на 7 031,24 лв. За да достигне до извод за основателност на жалбата първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Установените с оспорения РА данъчни задължения на ревизираното дружество произтичат от непризнато право на приспадане на данъчен кредит по три броя фактури, издадени от Инлаг ЕООД, с предмет различни видове лагери. За да отрекат претендираното от задълженото лице данъчно предимство за горепосочените доставки органите по приходите са съобразили, че не е установена кадровата, техническа и технологична обезпеченост на издателя на спорните фактури, както и мястото, на което е прехвърлена собствеността върху стоките. Подчертали са още, че подписите за управителя на дружеството доставчик, положени в представените приемо- предавателни протоколи, видимо се различават от образеца на подписа на същото лице, представен в ТР. Изтъкнали са, че не е доказано транспортирането на стоките и наличието на търговска кореспонденция между страните. В хода на съдебното производство е проведена СсчЕ и са разпитани свидетелите И. Р. и Б. Ч.. Обсъждайки заключението на вещото лице ведно с останалите събрани доказателства, първостепенният съд е приел, че следва да кредитира същото като обективно и компетентно дадено, тъй като експертът подробно е проследил счетоводното отразяване на процесните доставки, както и последващите продажби на получените от ревизирания стоки, ведно с представените за тях съпътстващи документи. След анализ на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, АС- Пловдив е достигнал до извод, че те установяват реалното извършване на спорните доставки. Подчертал е, че друго не следва от неоткриването на доставчика при извършените насрещни проверки, след като спорните фактури са включени от него в дневниците му за продажби, а разпитаният свидетел Чучев, който е работил към издателя на фактурите, потвърждава търговските взаимоотношения между Инлаг ЕООД и Триера ООД. До същото заключения водят и представените приемо-предавателни протоколи, доказателства за плащане на стоките по банков път, счетоводни справки и документи за последваща реализация на стоките. Независимо от неустановеността на транспортирането на стоките, решаващият състав е приел, че последващата им реализация е индиция, че те са превозени по начина, посочен от ревизираното дружество, а именно с негов личен автомобил. Първостепенният съд е уточнил, че след като не е оспорена автентичността на положените подписи за доставчик и получател в събраните приемо- предавателни протоколи, то самоволно приходните органи са се позовали на видимата за тях разлика с образци в ТР. Посочил е още, че неустановеността на кадровата, материалната и техническа обезпеченост на доставчика не би могла да е самостоятелно основание за отричане на претендираното от получателя данъчно предимство, с оглед на което ревизиращите неправомерно са отказали да признаят на Триера ООД правото на данъчен кредит по спорните фактури. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Трайно и единно е разбирането на ВАС, че сами по себе си издаването на фактури и надлежното им счетоводно отразяване не са достатъчни да обосноват убедителен извод, че спорните доставки са действително осъществени. Наред с това, в своите тълкувателно приложими решения СЕС многократно е подчертавал, че не е допустима национална практика, с която се отказва претендираното данъчно предимство само въз основа на поведението на доставчика, а националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на събраните доказателства и въз основа на нея да формира извода си осъществени ли са действително фактурираните стопански операции. Това разбиране е за пореден път застъпено в решението по дело С-18/13, в което СЕС подчертава, че "само по себе си, за да се откаже признаване на правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. В този аспект несподелима е тезата на касатора, че в своята съвкупност събраните доказателства не установяват реалното извършване на спорните доставки. Първостепенният съд обстойно е обсъдил всички относими към съответните процесни фактури частни документи и надлежното им счетоводно отразяване от ревизирания, както и осъществените от него последващи облагаеми доставки с идентичен предмет. При представените взаимно кореспондиращи с фактурите и по между си приемо-предавателни протоколи, подписани двустранно от страните, доказателства за заплащане на стоките по банков път, както и документи за последващи доставки от ревизирания със същия предмет, обосновано решаващият състав е приел за установено действително извършване на фактурираните стопански операции. Горният краен извод се подкрепя както от заключението на вещото лице по проведената ССчЕ, така и от показанията на свидетеля Б. Ч., който като бивш работник в дружеството доставчик, е имал непосредствени впечатления от съществуващите търговските взаимоотношения между Инлаг ЕООД и Триера ООД. Неговите показания не се опровергават от възприятието на ревизиращите за наличие на видима разлика между подписа, положен за Инлае ЕООД в приемо- предавателните протоколи и образеца от подпис на неговия представляващ в Търговския регистър, тъй като органите по приходите не разполагат със специални графологични знания за такъв извод. Те не са и оспорили автентичността на ППП в тази им част, но дори и да бе установено, че подписът за предал стоките не е на представляващия дружеството доставчик, то по аргумент от чл. 301 ТЗ това обстоятелство би било ирелевантно, след като Инлаг ЕООД не само не е оспорило извършените от негово име без представителна власт действия, но и е включило спорните фактури в дневниците си за продажби за процесните периоди. Що се отнася до кадровата, техническа и складова обезпеченост на доставчика, правилно решаващият състав е съобразил тълкувателно приложимото поради сходство на фактическия състав Решение на СЕС по дело С-324/11, съгласно което не се допуска национална практика за отказ от правото на приспадане на данъчен кредит поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурите е разполагал със стоките или поради това, че доставчикът не е декларирал наетите от него работници. Неотносими към спора са и цитираните констатации на органи по приходите в други ревизии, които не обвързват нито получателя по съответната доставка, нито съда. При липсата на обективни данни, че спорните доставки са белязани с измама, правомерно решаващият състав е приел, че на получателя по тях следва да се признае претендираното данъчно предимство. Като е достигнал до този краен извод, първостепенният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане в полза на Триера ООД, гр. Пловдив следва да се присъдят осъществените от него в касационното производство разноски в размер на 1 500 лв.. Този размер е определен от съда след редукция на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. с оглед направеното от насрещната страна възражение за прекомерност. Същото, след преценка на фактическата и правна сложност на спора, се явява основателно и обуславя намаляването на коментираното възнаграждение от 3000 лв. на 1 500 лв.. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение