Решение № 63 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2011 г.

Решение № 63 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Стоил Сотиров Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 806/04.7.2012 г. по настоящото дело е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване на въззивно решение № 947/06.6.2011 г. по гр. д. № 963/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, г. к., 8 състав.

С решението на въззивната инстанция е отменено решение № 5432/22.11.2010 г. по гр. д. № 1990/2006 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 9 състав, в частта, която са отхвърлени предявените от Е. Л. И. от [населено място] срещу М. на в. р. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за сумите 36801,11 лева и 1245 лева, и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумите 2000 лева и 200 лева, и М. на в. р. е осъдено да заплати на Е. Л. И. на основание чл. 59 ЗЗД, сумите 36801,11 лева - обезщетение за лишаване от ползване за периода от 1.6.2001 г. до 21.6.2005 г. на двуетажна жилищна сграда и дворно място, находящи се в [населено място], [улица], УПИ - -*, кв. *, м., и сумата 1245 лева - обезщетение за лишаване от ползване на гараж в същото дворно място, за периода от 1.6.2001 г. до 1.6.2006 г., заедно със законната лихва върху тези суми от подаване на исковата молба - 1.6.2006 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът М на в. р. да заплати на ищцата лихва за забава в размер на 2000 лева върху първата главница, за периода от 16.6.2003 г. до 1.6.2006 г. и лихва за забава в размер на 200 лева върху втората главница, за периода от 16.6.2003 г. до 01.6.2006 г.

С въззивното решение е прието, че вземането на ищеца Л. И., заместен впоследствие на основание чл. 227 ГПК от законната му наследничката си Е. Л. И., е основателно за * идеална част за периода 01.6.2001 г. до 21.6.2005 г., а за останалата * идеална част, по наследство от майка му С. И., за периода от 16.7.21004 г. до 21.6.2005 г. Освен това съдът е приел, че възражението на ответника, че е придобил имота въз основа на давностно владение е неоснователно, тъй като не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, съгласно чл. 120 ЗЗД, и също така давностното владение е прекъснато с признаването на правото на собственост на ищеца, видно от приложените по делото писма на М. на в. р. от 16.6.2003 г. и от 22.10.2003 г. Изложено е, че не е спорно между страните, че владението е предадено от М на в. р. на трето лице - купувач на процесния имот, което действие също прекъсва придобивната давност, а прекъсването има за последица заличаване срока за изтеклата придобивна давност. Поради това въззивната инстанция е достигнала до краен извод, че М на в. р. не е станал собственик на процесния имот чрез давностно владение. Относно претенциите по чл. 59 ЗЗД е прието, че същото е основателно, тъй като когато държавата предава право на строеж върху държавна земя, суперфициарът може да ползва и земята, поради което ищецът може да търси обезщетение за лишаване от ползване на дворното място.

В. решение е допуснато до касационно обжалване по жалбата на ответника по исковата молба - М. на в. р. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос - "Възможно ли е да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла?".

Върховният касационен съд, състав на IV г. о, намира, че по поставения от касационния жалбоподател въпрос - "Възможно ли е да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла?" отговорът е отрицателен. За да бъде прекъснат някакъв срок, какъвто безспорно е давностният, същият следва да не е изтекъл, тъй като може да се прекъсне нещо, което реално съществува. Изтичането на давностен срок прави невъзможно неговото прекъсване. В потвърждение на изложеното е и разрешението дадено в точки 1 и 2 от ТР № 4/2012 г. от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 на ВКС ОСГК - "1. При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, касае хипотезите на придобивна давност." и "2. Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.".

В касационната жалба против въззивното решение на Софийския апелативен съд се твърди, че незаконосъобразно не е зачетено направеното от ответника по исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Сочи се, че давността е изтекла още през 1990 г., нещо което е поддържано и пред първата инстанция. Навежда се довод, че не може да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла, тъй като може да бъде спирана и прекъсвана давност единствено в случай, когато към момента на "признанието" все още не е изтекла, но не и такава, чийто срок е изтекъл. Освен това се навежда довод, че в цитираните във въззивното решение писма не се съдържа изричен отказ от право на собственост, а и не би могло да е така, тъй като правото на собственост върху имота принадлежи на държавата и никой представител на М. на в. р. не би могъл да направи такъв валиден отказ, както и че писмата изхождат от представители на министерството, които нямат правомощия да признават собственост или да извършват отказ от такава. Като неправилна констатация на САС се сочи фактът, че министерството е продало имота на трето лице, след като данните по делото сочат, че прехвърлителна сделка съществува между наследодателят на ищцата и първоначален ищец, и трето лице.

Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове.

В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалният представителна касационния жалбоподател - юрисконсулт С., която депозира и писмени бележки.

Ответницата по касация Е. Л. И., посредством процесуалният си представител - адв. К., оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение - сила. Депозирана е писмена защита и допълнителни бележки.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като разгледа касационната жалба, взе предвид изложеното от процесуалните представители на страните в съдебно заседание, писмените им защити и на основание чл. 290 ГПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е основателна по следните съображения:

Незаконосъобразно и необосновано Софийският апелативен съд е приел, че ответникът по исковата молба и касационен жалбоподател в настоящото производство не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност. Този извод не отговаря на данните по делото. Още в първото по делото съдебно заседание, проведено на 09.11.2006 г., процесуалният представител на ответника по исковата молба - юрисконсулт У., е направила възражение за изтекла придобивна давност по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС - лист 22 от първоинстанционното дело. Това възражение е наведено повторно с молба, депозирана пред СГС - листове 96-98 от същото дело.

Поради това настоящият състав на ВКС, IV г. о., намира, че възражението е направено своевременно /при действието на ГПК от 1951 г./ и е следвало да бъде обсъдено.

С оглед извода на въззивния съд, че цитираните във въззивното решение писма от 16.6.2003 г. и от 22.10.2003 г., прекъсват давността и довода на касационния жалбоподател, че давността към момента на издаването им е била изтекла настоящият състав на ВКС, IV г. о., намира, че извода на САС е неправилен. От една страна, датите, на които са издадени визираните писма, следват по време изтичането на максимално определената в закона придобивна давност. От друга страна, от представените по делото писма не може да се направи категоричен извод, че е налице признание за собственост върху процесния имот от ищцовата страна. Но дори и да е налице признание, след изтичане на погасителната давност, то няма сила, само по себе си, на отказ от изтекла давност.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени.

Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.