Решение № 17 от 1.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 244/2012 г.

Решение № 17 от 1.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 244/2012 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Красимир Влахов Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. В. срещу Решение № 445/14.11.2011 г. по гр. д. № 369/11 г. на Кюстендилския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено Решение № 702/9.12.2010 г. по гр. д. № 2607/09 г. на Кюстендилския районен съд, с което е уважен предявеният от Е. Ж. В. и Р. П. В. против касатора иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - за установяване, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] ч., [община] наследодателят на ищците - Ж. К. В. е бил собственик, на основание давностно владение, основаващо се на писмен договор от 25.12.1948 г., на нива с площ от 1,5 дка в местността "Д. -М. в." в землището на [населено място] чифлик, от които 778 кв. м. понастоящем попадат в имот пл. № *, за който е отреден УПИ * в кв. 15 по плана на [населено място] ч. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е постановено по искова претенция, лишена от правен интерес- доколкото между страните по делото не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот към момента на масовизацията, тъй като от страна на ответника не е заявена претенция за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, а същият поддържа, че в периода след 1955 г. имотът винаги е бил собственост на наследодателя му, респ. негова собственост. При условията на евентуалност са изложени и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответниците по касационната жалба - Е. Ж. В. и Р. П. В. са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който оспорват жалбата и поддържат, че обжалваното решение на въззивния съд е правилно. С определение № 492/15.10.2012 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, съобразявайки се със задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, е допуснал до разглеждане касационната жалба, като е приел, че е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо предвид липсата на данни между страните да е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: Производството по делото е образувано по предявени в условията на обективно кумулативно съединение искове с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и чл. 53, ал. 2 ЗКИР на Е. Ж. В. и Р. П. В. Ищците поддържат, че са наследници на Ж. К. В., който с писмен договор от 25.12.1948 г. е придобил нива от 1,5 дка в землището на [населено място] ч., [община], м. "Д. -М. в.", а в съседство с този имот през 1955 г. е закупил с Н. акт № 95, том I, дело № 218/55 г. и нива от 1 дка. За първия от двата имота заявяват, че е бил придобит от наследодателя им по давност в периода 25.12.1948 г. - 25.12.1961 г. /П. 4 от ПП на ЗС/, доколкото по силата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ внасянето на земята в ТКЗС не е прекъснало основаната на частния писмен договор придобивна давност. По отношение на същия имот била проведена процедура за възстановяването му по реда на ЗСПЗЗ, като с решение на ОСЗГ- [населено място] от 30.05.2008 г. имотът бил възстановен в стари реални граници в полза на наследниците на Ж. К. В. Изложени са твърдения, според които между страните е налице спор за собственост, доколкото 778 кв. м., представляващи част от имот пл. № * в кв. 15, записан на името на ответника, попадат върху имота на ищците, образуван от придобитите на посочените по-горе основания ниви от 1,5 дка и 1 дка, частично заснети по регулационния план от 1958 г. като парцел I-* в кв. 15 на площ от 968 кв. м., като останалата част от общия имот останала извън регулация. Понастоящем имотът на ищците, съобразно регулационния план от 1987 г., се идентифицирал като УПИ I-* в кв. 15 на площ от 968 кв. м., застроен с едноетажна масивна сграда, изградена приживе от наследодателя им. На ищците било отказано издаване на скица на възстановения им имот от 1,5 дка предвид наличието на спор относно кадастралната основа и границите на имоти с пл. № * и имот пл. № * /собственост на ответника/. Същевременно общинската администрация отказала попълване на кадастралната основа с вярната имотна граница между двата имота предвид липсата на съгласие на собственика на имот пл. № *, за който е отреден УПИ * в кв. 15. При така релевираните твърдения ищците са поискали да се признае за установено по отношение на ответника, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят им е бил собственик на нива от 1,5 дка в м. "Д. -М. в." на основание писмен договор за покупко-продажба от 25.12.1948 г. и придобивна давност в периода 25.12.1948 г. - 25.12.1961 г., както и да се признае за установено, че при включване на имот пл. № * в чертите на регулационния план на [населено място] ч. от 1987 г. е допусната грешка при кадастралното му заснемане, при която 778 кв. м. от имот пл. № * попадат върху имота от 1,5 дка, собственост на ищците по силата на издаденото в тяхна полза решение на органа по поземлената собственост. Първоинстанционният Кюстендилски районен съд е уважил исковата претенция по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признал за установено, че към момента на масовизацията гореописаният имот е бил собственост на наследодателя на ищците, а искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР е оставен без разглеждане като преждевременно предявен, доколкото в тяхна полза не е постановено по реда на ЗСПЗЗ решение за възстановяване на собствеността върху индивидуално определен имот. Така постановеното първоинстанционно решение е потвърдено с Решение № 445/14.11.2011 г. по гр. д. № 369/11 г. на Кюстендилския окръжен съд. С Определение № 182/16.05.2012 г. по гр. д. № 244/12 г. на II г. о., потвърдено с Определение № 508/6.07.2012 г. по гр. д. № 508/12 г. на IV г. о., е оставена без разглеждане касационната жалба на ищците Е. Ж. В. и Р. П. В. срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е оставена без разглеждане исковата претенция по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, тъй като цената на иска по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е по-малка от 5 000 лв. При така очертания спорен предмет настоящата касационна инстанция намира, че въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд в обжалваната му част се явява недопустимо като постановено по недопустим иск. Според задължителните постановки на ТР № 1/97 г., гр. д. № 11/97 г., ОСГК, правен интерес от предявяване на иск за спорно материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, насочен към установяване правото на собственост върху подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ имот към момента на обобществяването му, е налице само в хипотезата, при която правото на ищците на възстановяване на собствеността върху земята им се оспорва от трети лица, които претендират, че към момента на масовизацията имотът е бил тяхна или на наследодателя им собственост и като такъв подлежи на възстановяване в тяхна полза. При такъв спор производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е насочено да определи кръга от лица, на които органът по поземлената собственост следва да възстанови правата върху имота. В конкретния случай между страните не е налице спор за собственост към минал момент. Процесният имот не е заявен по реда на ЗСПЗЗ за възстановяване в полза на ответника, а спорът произтича от заснемането на имота, за който ищците твърдят да им е възстановен по този ред, като част от имота на ответника, който се легитимира като негов собственик на основание, последващо масовизацията- договор за покупко-продажба от 1955 г., по силата на който имотът е бил закупен от неговия частен праводател, прехвърлил му го през 1988 г. с алеаторен договор за издръжка и гледане. Следователно, за ищците липсва правен интерес да установят по отношение на ответника правото на собственост на техния наследодател върху нивата от 1,5 дка в м. "Д. -М. в." към момента на масовизацията, тъй като между страните не съществува спор за собствеността на този имот към посочения момент. Доколкото спорът произтича от отказ на администрацията да попълни кадастралната основа с вярната имотна граница между съседните имоти на страните и на това основание е налице невъзможност органът по поземлената собственост да издаде скица, с която да индивидуализира признатия за възстановяване имот и с това да финализира процедурата по възстановяването му, поначало за ищците съществува интерес от предявяване на иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, посредством който да установят действителните граници на имота по кадастралния план. В случая обаче такава невъзможност не е налице. Заявеният за възстановяване имот от 1,5 дка може да бъде идентифициран на място по съседи, посочени в договора за покупко-продажба от 25.12.1948 г., на който се основава собственическата претенция на ищците, а именно: от север - път на В. с., от изток - б. на С. В. К., от юг - б. на наследници на А. и А. Д. П. и от запад - бахча на продавача А. В. К. Тези граници са достатъчни за възстановяване на имота във възстановими стари реални граници по смисъла на чл. 18б, ал. 2 ППЗСПЗЗ, с оглед на което и не е налице необходимост от идентифицирането му посредством помощен план по чл. 13а ППЗСПЗЗ. Следователно, за ищците е налице интерес да поискат от ОСЗ - [населено място] да се произнесе с окончателно решение за възстановяване на собствеността им върху притежавания от наследодателя им имот в посочените стари реални граници, като отказът за постановяване на такова решение би подлежал на обжалване по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Едва след приключване на административната процедура за възстановяване на собствеността, ако е налице спор за материално право, произтичащ от начина на кадастралното заснемане на възстановения имот и принадлежащия на ответника имот пл. *, ще е налице интерес от провеждане на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР. По изложените съображения, въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд и потвърденото с него първоинстанционно решение на Кюстендилския районен съд в частта, с която е уважен предявеният от Е. Ж. В. и Р. П. В. против А. К. В. иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, следва да бъдат обезсилени, а производството по този иск- прекратено като недопустимо /чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270, ал. 3, предл. 1 ГПК/. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищците следва да заплатят на ответника направените от последния разноски пред първата и въззивната инстанция, а именно сумата 225 лв. за адвокатско възнаграждение и държавна такса за въззивна жалба. Направените в касационното производство разноски не са поискани, поради което и същите не следва да бъдат присъждани. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение