Решение № 13117 от 10.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7483/2012 г.

Решение № 13117 от 10.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7483/2012 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Донка Маринова Атанасова против решение № 1697/29.03.2012 г. по адм. дело № 747/2010 г. по описа на Административен съд - София град (АССГ). С обжалваното решение АССГ е отхвърлил като неоснователни предявените от Донка Атанасова против Агенция за държавна финансова инспекция (АДФИ) искове с правно основание чл. 128, ал. 2 от АПК, с които се претендира установяване съществуването на следните субективни права: правото на преместване на друга подходяща държавна служба или на същата при облекчени условия, поради трудоустрояване на основание чл. 85, ал. 1 от Закона за държавния служител от 28.02.2005 г., когато на органа по назначаване е представено ЕР на ТЕЛК № 0578/22.02.2005 г. до 26.07.2006 г., когато е прекратено служебното правоотношение на ищцата и правото на освобождаване от задълженията по службата на основание чл. 85, ал. 3, пр. 1 от ЗДСл, считано от датата узнаване на ЕР на ТЕЛК - 28.02.2005 г. до изпълнение на предписанието за трудоустрояване. Със същото решение АССГ е прекратил като процесуално недопустимо производството по адм. дело № 747/2010 г. по описа на съда, в частта на предявените от Донка Атанасова против АДФИ искове с правно основание чл. 128, ал. 2 от АПК, с които се претендира установяване съществуването на следните субективни права: правото на изплащане на обезщетение в размер на брутната заплата на заеманата длъжност, на основание чл. 85, ал. 3, пр. 3 от ЗДСл за времето от 28.02.2005 г. до 26.07.2006 г. и правото на прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, считано от 12.03.2005 г. и е върнал на ищеца исковата молба в тази й част. В касационната жалба се поддържа, че решението на административния съд е неправилно както в частта, с която са отхвърлени ката неоснователни претенциите на кастора, така и в прекратителната си част. Поддържа се, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липсата на пълноценни мотиви относими към фактическите твърдения на жалбоподателя, и необоснованост на съдебните изводи за допустимостта и основателността на исковите претенции. Ответната страна - изпълнителен директор на Агенция за държавна финансова инспекция, представляван от юрк. Димитров, оспорва жалбата както по отношение на нейната допустимост, поради несъответствие с чл. 212, ал. 1, т. 4 от АПК, така и по отношение на основателността с оглед подробното, обосновано, законосъобразно и мотивирано първоинстанционно решение. Представителят на Върховната административна прокуратура в хода на делото по същество дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд и пледира за оставянето му в сила, както в прекратителната му част, така и по съществото на разрешените искове. Върховният административен съд като прецени допустимостта на касационната жалба и като съобрази възраженията в тази насока от ответната страна, приема че същата е допустима като редовно подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна. Действително в обстоятелствената частта на жалбата се съдържат неясни и неотносими към предмета на спора доводи, но по съществото си са изложени и ясни възражения, поддържани от касатора като отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Административния съд е отхвърлил като неоснователни исковете с правно основание чл. 85, ал. 1 и ал. 3 от ЗДСл, приемайки, че ищцата не е доказала качеството си на трудоустроено лице, респ. не е налице елемент от фактическия състав на хипотезата на чл. 85 от ЗДСЛ, уреждаща претендираното по делото. право на социална и трудова защита чрез трудоустрояване. Съдът е приел, че за доказване на претенцията е необходимо да е налице изрично произнасяне на органите на ТЕЛК, в качеството им здравни органи по смисъла на чл. 1, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояването в рамките на извършената експертиза относно наличието на основания за трудоустрояване на ищцата. Прието е, че за трудоустроен по смисъла на чл. 85 от ЗДСл следва да се счита този държавен служител, за който има предписание от здравните органи за трудоустрояване. Произнасянето на ТЕЛК по чл. 56, т. 6 от НМЕР относно противопоказаните условия на труд е самостоятелен елемент от извършената експертиза на работоспособността, който няма за пряка последица трудоустрояване по смисъла на чл. 85, ал. 1 от ЗДСл. При тези съображения съдът е направил извод, че в случая не е възникнало субективно право по чл. 85, ал. 1 и ал. 3 от ЗДСл. Прекратителната част на решението е мотивирана с липсата на правен интерес от установяване правото на прекратяване на служебното правоотношение на основание чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, считано от 12.03.2005 г., тъй като установяването на това право няма да се отрази с обратна сила по отношение на осигурителните права - нито на правото на парично обезщетение за безработица, нито на осигурителния стаж за периода - 12.03.2005 г. до 26.07.2006 г., тъй като за този период служебното правоотношение на ищцата е съществувало и представлява самостоятелно основание за осигуряване. По отношение правото на изплащане на обезщетение в размер на брутната заплата на заеманата длъжност, на основание чл. 85, ал. 3, пр. 3 от ЗДСл за времето от освобождаване от службата до датата на трудоустрояване за посочения в исковата молба период, съдът е приел, че същото по своя характер е имуществено право, поради което за установяването му искът по чл. 128, ал. 2 от АПК е неприложим. Решението е ПРАВИЛНО. Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционният съд, че за трудоустроен по смисъла на чл. 85 от ЗДСл следва да се счита този държавен служител, за който има предписание от здравните органи за трудоустрояване. Произнасянето на ТЕЛК по чл. 56, т. 6 от Наредба за медицинската експертиза на работоспособността /НМЕР отм., ДВ, бр. 36/14.05.2010 г./ относно противопоказаните условия на труд е самостоятелен елемент от извършената експертиза на работоспособността, който няма за пряка последица трудоустрояване по смисъла на чл. 85, ал. 1 от ЗДСл. Тези изводи са в съответствие с приложимия материален закон и трайно установената съдебна практика относно момента и начина на придобиване на качеството "трудоустроен", установен в решения както на ВАС, така и на ВКС (Пр. адм. д № 12937/2010 г. на VI-то отд. на ВАС, гр. д. № 1207/02 г. на III-то гр. отд. на ВКС, гр. д. № 2688/08 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, гр. д № 30/09 г. на III-то гр. отд на ВКС), а именно от момента на издаване (влизане в сила) на предписанието за трудоустрояване от компетентните за това органи. По делото е безспорно установено, а и касатора не спори, че процесното ЕР на ТЕЛК № 0578 от 037 от 22.02.2005 г. не съдържа определение за трудоспособността, преценена спрямо работното място, както и разпореждане за необходимост от трудоустрояване на жалбоподателката, при иначе определената трайно намалена работоспособност от 52% и определени спрямо заболяването й противопоказни условия на труд. При условие, че двата предявени иска, от една страна за установяване на основание чл. 85, ал. 1 от ЗДСл правото на преместване на друга подходяща държавна служба или на същата при облекчени условия, поради трудоустрояване, а от друга - установяване на основание чл. 85, ал. 3 пр. 1 от ЗДСл на правото на освобождаване от задълженията по службата, предполагат установяване качеството на трудоустроено лице, а такова доказване не е проводено успешно от страна на касатора в хода на първоинстанционното решение, то съдът правилно е отхвърлил като неоснователни двата иска, основаващи се общ твърдян факт. Що се касае до обжалването на решението в неговата прекратителна част, същото отново е неоснователно. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща допустимото упражняване на правото на иск (жалба) и търсенето на съдебна защита. Съдът правилно е приел, че установяване на наличието на прекратително основание по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл към 12.03.2005 г. е безпредметно спрямо зачитането на осигурителните права на ищцата, тъй като служебното й правоотношение е съществувало до 26.07.2006 г., а то само по себе си представлява самостоятелно основание за осигуряване, респ. зачитане на осигурителните й права. Правилни като краен резултат са и изводите относно недопустимостта на иска да бъде установено правото на ищцата на изплащане на обезщетение в размер на брутната заплата на заеманата длъжност, на основание чл. 85, ал. 3, пр. 3 от ЗДСл за времето от 28.02.2005 г. до 26.07.2006 г. Правилни не защото се касае до спорно имуществено право, каквото е безспорно, но произтичащо от съществувало служебно правоотношение, спрямо което приложение намира глава IХ от ЗДСл, а защото отново не е налице правен интерес при условие, че ищцата има възможност да се ползва от осъдителен иск, основан на същото това спорно между страните право. При така изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първи от АПК, Върховният административен съд, трето отделение