Решение № 113 от 8.1.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6071/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на директора на Столичен дом за радостни обреди при Столична община с адрес в гр. София, на ул. Кракра 2А, против решение 8050/29.12.2022 г., постановено по адм. дело 5509/2021 г. по описа на Административен съд София-град. Като релевира недопустимост и неправилност на обжалваното решение касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК, касационният жалбоподател иска обезсилване на съдебния акт, алтернативно отмяната му. Претендира разноски за настоящото производство. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът В. Илич с адрес в София, на [улица], оспорва касационната жалба с доводи за неоснователността й в писмен отговор от 14.02.2023 г. Иска отхвърлянето й и потвърждаване на атакуваното съдебно решение. Претендира разноски за настоящото производство в размер на едно адвокатско възнаграждение. Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на трето отделение, преценява касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна, адресат на обжалвания съдебен акт, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Обжалваното решение е постановено в производство по реда на чл. 226 АПК след отмяната на решение 4762/01.09.2020 г. по адм. дело 2784/2020 г. на Административен съд София-град с решение 6724/04.06.2021 г. по адм. дело 13418/2020 г. на Върховния административен съд. С атакувания съдебен акт Административен съд София-град, в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, е отменил, по жалба на В. Илич, писмо, изх. СОА20-УГ01-31/20.02.2020 г. на директора на Столичен дом за радостни обреди при Столична община и е върнал административната преписка на касационния жалбоподател за произнасяне, съгласно задължителните указания по прилагането на закона, дадени в мотивите на това решение. Определил едномесечен срок за произнасяне на административния орган, считано от датата на влизане в законна сила на същото съдебно решение. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на В. Илич срещу изричен отказ, обективиран в писмо, изх. СОА20-УГ01-31/20.02.2020 г. на директора на Столичен дом за радостни обреди, по Заявление на Илич, вх. СОА20-УГ01-31/03.02.2020 г. да бъде издадено удостоверение за раждане на дете А. Мичнър, родена на [дата]. в Денвър, щата Колорадо, Съединените американски щати (САЩ), която да бъде регистрирана в ЕСГРАОН и да ѝ бъде издадено българско ЕГН. В мотивите на отказа е посочено, че от представеното удостоверение за раждане не става ясно коя е майката и кой е бащата на детето, тъй като в удостоверението са вписани само родители Л. Мичнър и В. Мичнър, като няма яснота дали сключеният между последните брак е признат по предвидения в закона ред. Административният съд София-град е приел от правна страна, че обжалваният отказ е издаден от компетентен орган, в установената форма и реквизити, при изложени фактически и правни основания за издаването му и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Преценил обаче, че същият е постановен в нарушение на материалния закон. Определил искането на жалбоподателката като такова за признаване и изпълнение на чуждестранен Акт за раждане и за гражданската регистрация на титуляра на акта. Позовавайки се на чл. 12, ал. 1 от Наредба РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация (Наредба/та), счел, че при регистриране на раждане, настъпило в чужбина, следва да се отразят данните за името на титуляря, датата и мястото на раждане, полът и установения произход, които се вписват в акта за раждане така, както са вписани в представения препис или в превода на български език на чуждия документ. Съобразил е разпоредбата на чл. 60 и чл. 61 от Семейния кодекс (СК). Взел е предвид, че съгласно представения Акт за раждане на детето А. Мичнър Сертификат [номер] (превод на л. 57 и л. 58 от адм. дело 5509/2021 г. по описа на Административен съд София-град), като родители са записани Л. Мичнър и В. Мичнър, без да е определено кое от лицата е майката, съответно бащата на детето. Формирал извод, че, доколкото В. Мичнър е българска гражданка, нейното дете А. Мичнър е български гражданин по произход по силата на чл. 25 от Конституцията на Република България и чл. 8 от Закона за българското гражданство (ЗБГ). Съдът e обсъдил разпоредбите на чл. 3 и чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Конвенция за правата на детето, чл. 24, пар. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Харта/та, ХОПЕС), както и основните принципи на националното семейно право за особената закрила на децата и зачитането на личността в семейството. Разгледал приетото от Съда на Европейския съюз (СЕС) в негово решение по дело C-490/20 (В.М.А. срещу Столична община, район Панчарево ), задължително на основание чл. 633 ГПК за всички съдилища и учреждения в Република България. Приел е, че даденото в това решение тълкуване на разпоредби от Общностното право, е относимо към конкретния казус. Счел, че детето А. Мичнър се ползва със статут на гражданин на Европейския съюз именно по линия на българското си гражданство и постановеният от касационния жалбоподател изричен отказ да й бъде съставен Акт за раждане, в който, като нейни родители, да се впишат Л. Мичнър и В. Мичнър, се явява пречка за свободното й придвижване и пребиваване на територията на страните членки на Съюза. Подчертал, че разпоредбата на чл. 4, пар. 3 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки задължава българските власти да издадат документ за самоличност или паспорт на детето, независимо от съставянето на нов Акт за раждане на това дете, като Република България не може да се позове на националното си право, за да откаже да издаде документ за самоличност или паспорт на детето. Допълнил е, че съставянето на Акт за раждане на А. Мичнър предпоставя упражняването на нейното право да се движи свободно и да пребивава с всяка от двете си майки на територията на държавите членки. Преценил, че ответният административен орган, въпреки че се касае за дете, което е родено в държава, която не е член на Европейския съюз, е задължен да признае Акта му за раждане, както и връзката на произход на А. Мичнър с двамата й родители, така че същата да може да упражнява безпрепятствено правото си на свободно придвижване и пребиваване в рамките на Европейския съюз и на територията на страната. Обосновал се, че връзката на малолетното дете с неговите родители, с които то води семеен живот и които са вписани като негови родители в Акта за раждане, съставен в САЩ, е защитена от чл. 7 ХОПЕС и от чл. 2, пар. 1 от Конвенцията за правата на детето. Счел, че конкретният казус изисква отдаване на приоритет на зачитането на правото на личен и семеен живот, закрепено в чл. 32 от Конституцията на Република България и на висшия интерес на малолетното дете. Формирал решаващия извод, че гарантирането на правото на детето да бъде регистрирано незабавно след раждането му, както и на правото му на име и на гражданство е обусловено от липсата на дискриминация, вкл. на основание сексуалната ориентация на неговите родители. Подчертал, че в практиката на СЕС е застъпено разбирането, че в националната правна уредба на държавата по произход не могат да съществуват ограничения, които пречат на прилагането на свободното движение, които влияят негативно върху вземането на решение за неговото упражняване или водят до неблагоприятни правни последици в резултат на упражняването му. Като приел, че представеният по делото Акт за раждане (превод на л. 57-58 от първоинстанционното дело) отговаря на условията за признаване и изпълнение, съответно са налице предпоставките за регистриране на А. Мичнър в регистрите на ЕСГРАОН и за издаването й на българско ЕГН, административният съд отменил, като постановено в противоречие с материалния закон, писмо, изх. СОА20-УГ01-31/20.02.2020 г. на директора на Столичен дом за радостни обреди при Столична община и върнал административната преписка на касационния жалбоподател за произнасяне, съгласно дадените от този съд задължителни указания по прилагането на закона. Решението е валидно, допустимо, но е неправилно, поради поради нарушение на материалния закон, постановено и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Налице са основания за неговата отмяна, спорът следва да се реши по същество от настоящата инстнация чрез отхвърляне на жалбата срещу оспорения административен акт. Необосновано и в нарушение на съдопроизводствените правила административният съд е приел за доказани факти, които е счел за относими към разглеждания правен спор, без за същите да са събирани доказателства, като същите не са от категорията на общоизвестните, неизискващи своето доказване. Съгласно чл. 155 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, не подлежат на доказване общоизвестнитне и служебноизвестните факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните. Извън тази хипотеза , съгласно чл. 153 ГПК, на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. В настоящия правен спор, фактите , за които жалбоподателката твърди, че се се осъществили в обективната действителност и които имат съответни правни последици за спора, са следните : - факт на сключен брак между нея и нейната партньорка Л. Мичънър, като се сочи, че същият е сключен на датата 15.02.2019г. на територията на САЩ; - факт на раждане на детето А. Мичънър, на територията на САЩ на датата [дата], за която се твърди, че е нейна дъщеря. Към тези относими факти следва да се причисли и факта на притежаване на българско гражданство от жалбоподателката В. Илич. От посочените по-горе факти подкрепен с доказателства е само фактът на раждане на детето А. Миънър, пол женски, родена на [дата]. в гр. Денвър САЩ, щат Колорадо, доколкото за този факт се представя удостоверение за раждане, представено в превод на български език. В същщия документ са посочени имена на родители както следва : родител Л. Мичънър и родител В. Мичънър. Полът на родителите не е уточнен, не е уточнено кое от двете лица каква форма на родствена връзка има с роденото дете А. Мичънър. По делото не се представят доказателства в подкрепа на твърдението, че двете лица, посочени като родители на малолетното дете са сключили " граждански брак", наличието на какъвто се твърди в жалбата и касационната жалба, нито се представят доказателства за встъпване в някаква разрешена според законодателството на САЩ или щат Колорадо институционализирана форма на партньорство. Не се представят доказателства за българското гражданство на жалбоподателката В. Мичънър. Не се представят доказателства, че едно от двете лица, посочени в акта за раждане, издаден в САЩ е родило малолетното дете А. Миънър. Необосновани и неправилни са изводите на административния съд за това, че спорът е бил изяснен от фактическа страна и че същият се свежда единствено до приложението на материалния закон. В мотивната част на оспорения административен акт основният спор е очертан като спор за факти и по-точно административният орган е подчертал, че от удостоверението за раждане на малолетното дете не става ясно дали същото е родено именно от жалбоподотелката, доколкото от удостоверението за раждане "не става ясно коя е майката и кой е бащата", както се сочи в мотивната част на оспорения отказ. Следва да се отбележи, че установяването на този правнозначим факт за издаване на български акт за раждане на дете, родено от лице - български гражданин пред длъжностното лице по гражданско състояние , също не е извършено. Тук съдът е следвало да отчете следните обстоятелства: производството по издаване на административния акт пред длъжностното лице по гражданско състояние е започнало в хипотезата на чл. 24 АПК по искане на гражданин. Административният орган има задължение по чл. 35 АПК преди издаване на административния акт да изясни всички факти и обстоятелства от значение за случая, като обсъди обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени. Събирането на доказателствата в рамките на административното производство по издаване на административния акт се извършва служебно от административния орган, съобразно чл. 36 АПК. Страните в административното производство обаче, съгласно чл. 36, ал.2 АПК, са длъжни да окажат съдействие на органа при събирането на доказателствата. Цитираната разпоредба има императивен характер и не допуска отклонение от съдържащото се в нея правило за поведение. Страните са длъжни да представят всички доказателства, които се намират при тях и не се намират при административния орган. Във всички случаи, когато в специален закон са определени изчерпателно доказателствата, които гражданинът или организацията трябва да представят, административният орган няма право да изисква от тях да представят други доказателства. Доколкото Административнопроцесуалният кодекс, освен на останалите принципи, се основава и на принципа на законност и истинност, същият съдържа специално правило за събиране на доказателства, което защитава спазването на посочените два принципа. То се изразява в следното - административният орган не може да откаже приемане на писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон не предвижда доказване по определен начин или с определени средства. Той може да приеме и писмена декларация, с която се установяват факти и обстоятелства, за които специален закон предвижда доказване с официален документ, когато такъв не е издаден на страната в определения за това срок, освен ако нормативен акт предвижда друго за определени видове документи / чл. 43 АПК/. От цитираните разпоредби става ясно, че страната, която инициира производство по издаване на административен акт има процесуални задължения за установяване на фактите и обстоятелствата, които са свързани с издаване на положителен за нея административен акт, наред с процесуалните задължения по чл. 35 АПК на административния орган. Тя не разполага с право да се отклони от това свое процесуално задължение за съдействие и по всички допустими от АПК начини да докаже наличието на законовите предпоставки за издаване на акта. В пряка корелативна връзка с това процесуално задължение на страната е правилото на начина на разпределение на доказателствената тежест в съдебно-административното производство, като съгласно чл. 170 АПК, административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Когато се оспорва отказ за издаване на административен акт, оспорващият трябва да установи, че са били налице условията за издаването му. Съдът е длъжен да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест. В настоящият случай съдът не само не е разпределил доказателствената тежест между страните с изрично указание, но дори не е посочил кои относими за правния спор факти подлежат на доказване. Следва отново да се посочи, че по делото на доказване подлежат спорните факти и връзките между тях. Що се отнася до спорния факт - дали детето А. Миченер, пол женски, род. на [дата на раждане] в гр. Денвър, е родено от майка В. Мичънър, то същият не е отразен в издадения акт за раждане, но също така и не е установен и пред българския административен орган. Очевидно е, че съдържанието на акта за раждане, издаден в САЩ, който без съмнение /доколкото няма спор по този въпрос/ е издаден в съответствие с действащото там законодателство, отразява различни според българското нацинолано законодателство по своя характер юридически факти и връзки между фактите. В заявлението за издаване на удостоверение за раждане, подадено до административния орган от 31.01.2020г., се твърди, че детето е дъщеря на заявителката Илич. Родствената връзка на майка и дъщеря между В. Илич и А. Миченер не може да се бъде доказана от удостоверението за раждане, издадено в гр. Денвър, САЩ, доколкото същата не е изрично посочена, следователно фактът на раждане на А. Миченер от майка В. Илич подлежи на доказване пред българското лице по гражданско състояние с всички допустими в АПК доказателствени средства и способи, които бяха посочени по-горе в изложението. В още по-голяма степен фактът на раждане от В. Илич на малолетната А. Миченер изисква да бъде доказан пред българския административен орган поради обстоятелството, че в удостоверението за раждане, издадено в САЩ като родители са посочени две лица от женски пол. Това обстоятелство само по себе си изисква установяване на действителна родствена връзка между В. Илич и малолетната А. Миченер, доколкото другото лице, записано като родител е също от женски пол и също така може да роди малолетното дете, като освен това това лице не е български гражданин. Видно от заявлението издаването на българско удостоверение за раждане на детето, че то се основава на твърдението за наличие на българско гражданство от заявителката. Следва изрично да се посочи, че Конституцията на Република България въздига в конституционно защитима ценност майчинството, наред със семейството и децата, като ги поставя под закрилата на държавата и обществото - чл. 14 КРБ. Съгласно българското законодателство, едно лице може да има една майка и произходът от нея се определя от факта на раждане, дори и в хипотезата на асистирана репродукция - чл. 60, ал.1 и 2 СК. Друга форма на възникване на родствена връзка между майка и дете /освен осиновяването, което е изрично регламентирано в двете свои форми от СК/, като напр. познатото под наименованието [заличен текст] не може да доведе до възникване на връзка на произход - майчинство. В Конституцията под майчинство се разбира само това, което е посочено в СК. При тази законова регламентация, която освен изрична дефинираща уредба в Семейния кодекс, има и своята конституционна основа в чл. 14 от Конституцията, установяваща изрична защита от държавата и обществото на майчинството, следва извод, че произходът от майката не може да бъде наричан по друг начин освен майчинство. Общият термин родителство, употребен в удостоверението за раждане, издадено в САЩ, в контекста на обстоятелствотго, че две лица от женски пол са посочени като родители, не установява родствена връзка на майчинството между жалбоподателката Илич и детето Миченер. С оглед на горното, правилно административният орган в оспорения административен акт е приел, че родствената връзка на майка и дъщеря в издаденото удостоверение в САЩ не е установена и доколкото други доказателства заявителката в тази насока не е представила, и отказът се явява законосъобразен. С решение по дело С-490/20 Съдът е приел, че Член 4, параграф 2 ДЕС, членове 20 ДФЕС и чл. 21 ДФЕС, както и членове 7, 24 и 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз във връзка с член 4, параграф 3 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, трябва да се тълкуват в смисъл, че по отношение на ненавършило пълнолетие дете, гражданин на Съюза, чийто акт за раждане, съставен от компетентните власти на приемащата държава членка, посочва като негови родители две лица от един и същ пол, държавата членка, на която това дете е гражданин, е задължена, от една страна, да му издаде карта за самоличност или паспорт, без да изисква предварително съставяне на акт за раждане от своите национални власти, както и, от друга страна, да признае, също както всяка друга държава членка, издадения от приемащата държава членка документ, който позволява на това дете заедно с всяко от посочените две лица да упражнява правото си свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите членки. От обстоятелството, че произходът от майката между В. Илич и А. Миченер не е бил установен нито в хода на административното производство, нито при съдебното обжалване на издадения изричен отказ, следва и друг правнорелевантен извод, свързан с неустановеност на българското гражданство на детето А. Миченер. Както се посочи по-горе, по делото не се представят доказателства за българското гражданство на жалбоподателката В. Илич, въпреки че обстоятелството, че това не се оспорва от административния орган. Българското гражданство на дете, според чл. 25 КРБ и чл. 8 от Закона за българското гражданство следва от българското гражданство на неговия родител. Употребеното в КРБ и ЗБГ понятие "родител" не може да се определи като безсъдържателно, като абстрактен термин, изпразнен от понятиен и съдържателен субстрат. Това родово понятие има своето видово съдържание, ясно посочено в българската правна система. Както Конституцията, така и ЗБГ, а също така и и Семейния кодекс разбират под понятието "родител" именно майка или баща. Както се посочи, самата Конституция борави с понятието майчинство /чл.14/, а Семейният кодекс изрично урежда института на произход от майката и института на произход от бащата / бащинство/, като сочи и начина на определянето им. При систематичен метод на тълкуване на правните понятия, употребени в законите, друг извод не може да се направи. Под понянието родител се разбира само майка или баща. Ето защо ограничителното посочване на В. Илич като родител, без уточнени, че същата е майка на малолетната А. Миченер, не е достатъчно да обоснове произхода на последната от жалбоподателката именно като от майка. Доколкото малолетната А. Миченер би била българска гражданка само в случай, че е родена от българска гражданка, въпросът за произхода от майката е основен за правния спор. При това положение отказът на административния орган да издаде български акт за раждане или удостоверение за раждане на български гражданин по произход се явява законосъобразен и на това основание. Що се отнася до упражняването на свободите, произтичащи от гражданството на ЕС, то последното е функция от притежаваното национално гражданство на държава-членка на ЕС. Достатъчно за упражняването на тези свободи, включително и свободата на движение, е установяването на българското гражданство на детето като гражданство по произход от майката. В тази насока за заявителката, която е и жалбоподателка пред АССГ - В. Илич националното административнопроцесуално право предоставя комплекс от процесуални средства, гарантиращи възможността да упражни правото да снабди роденото от нея дете с българско удостоверение за раждане или друг документ за гражданско състояние, като докаже правнорелевантните факти, обсъдени по-горе. Правните средства са предвидени в АПК, гарантират упражняването на съществуващите субективни права и законни интереси на лицето, като единствено от него зависи дали ще желае да упражни това свое право. В посочения случай за компетентния български административен орган - длъжностно лице по гражданско състояние не съществува императивно автоматично задължение да издаде българско удостоверение, възпроизвеждайки съдържанието на издаденото в гр. Денвър, САЩ удостоверение за раждане. Това следва от различния правен режим на удостоверяваните обстоятелства и от недоказването на на спорните релевантни за спора факти и връзки между тях. В мотивната част на обжалвания администратиевн акт ясно се посочват различията в начина на удостоверяване на произхода . Доколкото българската национална правна система, подчинена на Констутицята, държи ясна сметка за произхода на детето от майката, като го дефинира като майчинство и за произхода от бащата /бащинство/ и тези обстоятелства изпълват съдържанието на понятието "родител" и са отразени в българските удостоверителни документи, българският компетентен орган по гражданско състояние не може да издаде друг по съдържанието си акт, освен отказ за издаде искания като съдържание административен акт. В тази насока са изразени ясни, безпротиворечиви и законосъборазни мотиви, включително и относно приложението на чл. 117 , ал.1, т.5 КМЧП, според който решенията и актовете на чуждестранните съдилища и други органи се признават и изпълнението им се допуска, когато признаването или допускането на изпълнението не противоречи на българския обществен ред. Издаването на българско удостоверение за раждане на малолетната А. Миченер без установяване на факта на нейното раждане от заявителката - българска гражданка не може да се допусне, поради недоказване на спорния факт. Издаване на удостоверение за раждане, в което заявителката Илич да бъде вписана като само като родител, както това е направено в издадени в САЩ документ, е недопустимо, тъй като противоречи на на изискванията на националното право. Заявителката Илич би постигнала желания от нея резултат , ако, възползвайки се от процесуалните средства на АПК, установи пред компетентия административен орган спорния факт, посочен по-горе. По изложените съображения обжалваното съдебно решение се явява неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на закона и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго по съществото на спора, с което се отхвърли жалбата на В. Илич срещу изричен отказ, обективиран в писмо, изх. СОА20-УГ01-31/20.02.2020 г. на директора на Столичен дом за радостни обреди, по Заявление на Илич, вх. СОА20-УГ01-31/03.02.2020 г. да бъде издадено удостоверение за раждане на дете А. Мичнър, родена на [дата]. в Денвър, щата Колорадо, Съединените американски щати (САЩ), която да бъде регистрирана в ЕСГРАОН и да ѝ бъде издадено българско ЕГН. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение