Решение № 10182 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3896/2018 г.

Решение № 10182 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3896/2018 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ц. Иванов, чрез пълномощника му адв. Трифонова срещу решение № 572 от 31.01.2018 г., постановено по адм. дело № 10805/2017 г. на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед за задържане на лице рег. № 226 зз-2409/14.09.2017 г., издадена от полицейски орган при 02 РУ - СДВР. Касаторът счита, че решението е постановено при нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост – съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че неправилно съдът е преценил заповедта за задържане като фактически мотивирана и излага подробни съображения в подкрепа на твърдението си. Позовава се на практика на ЕСПЧ. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът – командир на отделение от 02 РУ – СДВР – Н. Русимов в представени по делото писмени бележки оспорва касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страната, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването на Ц. Иванов срещу заповед за задържане на лице рег. № 226 зз-2409/14.09.2017 г., издадена от Н. Русинов - командир на отделение от 02 РУ – СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е наредено задържането му за срок от 24 часа. За да достигне до обжалвания резултат първоинстанционният съд е приел, че оспорената пред него заповед за задържане е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, като в акта е посочено както правното основание за задържане на лицето – чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, така и фактическото основание за задържането – "домашно насилие". От фактическа страна е констатирал, че лицето е задържано на 14.09.2017 г. в 19:55 ч. и е освободено на 15.09.2017 г. в 12:00 ч. От протоколът за разпит на Е. Иванова е приел, че в деня на задържането на Иванов, същият не само я е обиждал, заплашвал, като е отправял заплахи срещу живота ?, но и е нанесъл продължителен побой, а полицаите са дошли на място по неин сигнал. Съдът е установил, че преписката е изпратена на СРП, ведно с Докладна записка с мнение за образуване на ДП по чл. 144, ал. 1 НК спрямо Ц. Иванов като впоследствие с прокурорско постановление е образувано ДП срещу Ц. Иванов за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че към момента на задържането на лицето са били налице данни за извършено от него престъпление, изразяващо се в заплаха за отнемане на живот, нанасяне на телесни повреди, обида и пр., което полицейският орган е възприел като домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Решението е правилно. Настоящият касационен състав намира, че фактическата обстановка по спора е правилно установена, съобразно събраните по делото доказателства от първостепенния съд. Спорът по делото се свежда относно приложението на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и предпоставките, въведени със законовата разпоредба, въз основа на които полицейските органи имат право да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. С нормата на чл. 72 ЗМВР е регламентирано правомощието на полицейските органи да задържат за срок от 24 часа лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата на чл. 72, ал. 1, т. 1 - т. 7 ЗМВР. От анализа на събрания доказателствен материал по делото първостепенният съд правилно е приел, че са налице фактическите обстоятелства, съответстващи на приложимия материален закон – чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Неоснователни са възраженията на касатора, че не е доказано извършването на престъпление като предпоставка за задържането. Видно от представеното по делото Постановление за образуване на наказателно производство, срещу Иванов е било образувано производство по реда на чл. 326 НПК за извършено престъпление по чл. 144 НК, т. е. веднага срещу него е било образувано наказателно производство, а разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР предполага наличието на данни, от които да може да се направи основателно предположение, че конкретно лице е извършило дадено престъпление. Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок не по-дълъг от 24 часа представлява по смисъла на чл. 22 ЗАНН принудителна административна мярка, която има за цел чрез задържането да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. Освен това тя се предприема с цел започване на разследване срещу вероятния извършител на престъпление. Възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. За прилагането ? не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Наложената от полицейския орган принудителна административна мярка е административно действие по диспозицията на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, обуславяща единствено формиране на предположение относно участието на лицето в конкретно престъпление. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи извод, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление, което дава право на административния орган при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката. Понятието "данни" по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не съвпада с "достатъчно данни" по смисъла на чл. 212, ал. 1 НК, нито изисква доказателства за извършено престъпление. В случая, събраните по делото доказателства установяват по безспорен начин, че към момента на задържането на касатора са били налице данни за извършено от него престъпление, изразяващо се в заплаха за отнемане на живот, нанасяне на телесни повреди, обида и пр., което полицейският орган е възприел като домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Според посочената разпоредба домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Дали това деяние впоследствие ще бъде квалифицирано като престъпление е от компетентността на други органи, поради което правилно съдът е приел, че действително към момента на задържането са били налице данни за извършено престъпление. За прилагането на тази принудителна административна мярка не е необходимо и да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Заключението на съда, че при задържането на Ц. Иванов са били налице достатъчно данни, че той с поведението си е съпричастен към извършване на престъпление е обосновано, видно от докладната записка. За да бъде подчинено на легитимна цел, задържането на лицето трябва да е обосновано с необходимостта да се обезпечи извършването на необходимите процесуално-следствени действия за разкриване на инкриминираното деяние и съпричастността на задържаното лице. Изложеното дава основание да се приеме, че по преписката са налице достатъчно данни, които да индицират фактически обстоятелства в хипотезата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Поради това изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е постановена в съответствие с материалноправната норма на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е законосъобразен. Доколкото принудителната административна мярка е наложена в съответствие с нормативните изисквания и ограничаване на правото на свобода е с оглед постигане на предвидените в закона цели, неоснователно се твърди, че съдът не е съобразил практиката на ЕСПЧ по чл. 5, § 1 от ЕКПЧ. Разпоредбите на Конвенцията, освен че прокламират основните човешки права и свободи, изчерпателно изброяват и случаите, в които същите могат да бъдат ограничени.