Решение № 3208 от 27.3.2023 г. на ВАС, V о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ) против решение 1401 от 07.03.2022 г., постановено по адм. дело 11939/2021 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). С обжалваното решение е отменена заповед 1891/01.11.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на И. Патев за длъжността главен експерт с ранг III младши в дирекция Договориране по прилагане на мерки за развитие на селските райони, отдел Договориране по частни мерки в ДФЗ, и ДФЗ е осъден да заплати на жалбоподателя сторените пред АССГ разноски в размер на 510,00 лева. Касационният жалбоподател, представляван от юрк. И. Зарева, обжалва решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че новото изискване за заемане на длъжността, на което се е позовал в процесната заповед (притежаване на дигитална компетентност), е установено в нормативен акт чл. 15, ал. 2 от Наредба за условията и реда за оценяване на изпълнението на служителите в държавната администрация (НУРОИСДА). Поддържа, че поради това, че служителят не е удостоверил изискуемата за длъжността му дигитална компетентност, утвърдена с новата длъжностна характеристика от 01.04.2020 г., за органа по назначаването е възникнала възможността законосъобразно да прекрати служебното му правоотношение на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Моли обжалваното решение да се отмени като неправилно. Не претендира разноски за касационната инстанция. Ответникът по касация И. Патев, чрез пълномощника си по делото адв. П. Василев, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски за касационното производство, съгласно представен списък ведно с договор за правна помощ. Подадена е и частна жалба от И. Патев против определение 3627 от 09.05.2022 г., постановено по адм. дело 11939/2021 г. по описа на АССГ, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските, като съдът е отхвърлил искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение над присъдената сума от 500,00 лева до пълния претендиран размер от 1000,00 лева. По частната жалба не е постъпил отговор от изпълнителния директор на ДФЗ. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок по чл.211 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е заповед 1891/01.11.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с И. Патев на длъжност главен експерт с ранг III младши в дирекция Договориране по прилагане на мерки за развитие на селските райони, отдел Договориране по частни мерки в ДФЗ, считано от 01.11.2021 г. Като причина за прекратяване на служебното правоотношение в заповедта е посочено следното: Наличие на обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения не отговаря на специфичните изисквания, предвидени в нормативни актове и в утвърдената от главен секретар на Държавен фонд Земеделие на 01.04.2020 г. длъжностна характеристика за длъжността главен експерт в отдел Договориране по частни мерки, дирекция Договориране по прилагане на мерки за развитие на селските райони не притежава изискуемата дигитална компетентност.. За да отмени заповед 1891/01.11.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, съдът, след като от събраните по делото доказателства е установил релевантните към спора факти, е приел, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма и в съответствие с изискванията за съдържание и реквизити на заповедта посочени са правното основание за прекратяване на служебното правоотношение, придобитият ранг на държавна служба, както и конкретните причини, обуславящи според административния орган наличието на обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Съдът е приел, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но процесната заповед е издадена при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон, поради което я е отменил като незаконосъобразна на основание чл. 146, т. 4 от АПК. Изводът за материална незаконосъобразност на заповедта е обоснован със съображения относно липсата на кумулативно изискуемите предпоставки за реализиране на основанието по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Съдът посочва, че дори да се допусне, че е осъществена нова фактическа обстановка след 01.04.2020 г., изразяваща се в поставянето на условие за дигитална компетентност вместо предвиденото в предходните длъжностни характеристики изискване за компютърни умения, подобно изменение не изпълва състав на хипотезата на обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Въвеждането на нова компетентност като елемент от съдържанието на длъжността и липсата на притежавана такава компетентност от служителя биха могли да бъдат фактическо основание, относимо към прекратяването по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, само и единствено при условие, че изменението в длъжността е нормативно установено, същото не зависи от и не е възникнало по волята на административния орган и в резултат от въвеждането му държавният служител бива поставен в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си по съответната длъжност. В случая не се установяват подобни обстоятелства. Напротив, от данните по делото се налага изводът, че въведеното ново специфично изискване за длъжността не стои извън волята на административния орган, а тъкмо обратното извършено е по негово изрично волеизявление с утвърждаване на длъжностна характеристика от 01.04.2020 г. Съдът е приел също така, че значение в случая има обстоятелството, че административният орган не е изяснил по какъв начин и в кой момент точно е констатирана обективната невъзможност, както и настъпило ли е изобщо неизпълнение на служебните задължения и функции от страна на И. Патев, като се има предвид, че служителят е бил възстановен и допуснат до работа на 01.11.2021 г. (като последица на отменено предходно незаконосъобразно уволнение) и със заповед от същия ден (процесната заповед) е прекратено (за пореден път) служебното му правоотношение, този път на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Според съдебния състав тези действия на административният орган представляват грубо упражняване на властнически правомощия в противовес със съдебни решения, чиято сила органът очевидно не зачита. С тези мотиви е обосновал крайния извод за наличие на основанието за отмяна на заповедта по чл. 146, т. 4 от АПК противоречие с материалноправните разпоредби. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Делото е попълнено с необходимия и относим към предмета на спора доказателствен материал, който съдът е обсъдил и въз основа на който вярно и точно е установил правнорелевантните факти. Фактическите констатации на съда страна кореспондират на събраните доказателства, поради което касационната инстанция ги приема изцяло и не следва да ги преповтаря. При правилно установени факти, съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи, към които настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Съдебното решение е обосновано, като съдът не е допуснал грешки при оценката на доказателствата и при мотивиране на изводите си от фактическа и правна страна. Правилно съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, при наличие на изискуемите от разпоредбата на чл. 108, ал. 1 от ЗДСл реквизити, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Не се доказват материалноправните предпоставки на основанието по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Цитираната норма дава възможност на органа по назначаването да прекрати едностранно, без предизвестие, служебното правоотношение с държавния служител, но само при наличие на обективна невъзможност същият да изпълнява служебните си задължения. В своята трайна и непротиворечива практика Върховният административен съд е имал нееднократно възможност да посочи, че обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения е налице само когато тази невъзможност е възникнала по време на правоотношението и същата е обективна не зависи от волята на страните по правоотношението. Необходимо е да са налице три кумулативни условия, както правилно е отбелязал и решаващият съд: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителят да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая обективната невъзможност за заемане на длъжността е обоснована с промяна в изискванията за заемане на длъжността и въвеждането на изискването за дигитална компетентност в длъжностната характеристика от 01.04.2020 г. Обективността и фактите по делото изискват да се посочи, че в длъжностната характеристика от 01.04.2020 г. изискването за дигитална компетентност е включено в раздел XI. Необходими компетентности, а не в раздел X. Изисквания за заемане на длъжността. Предходната длъжностна характеристика от 15.01.2016 г., в раздел X. Изисквания за заемане на длъжността, е предвиждала изискване за допълнителна квалификация/обучение: компютърни умения. При извършеното сравнение настоящият касационен състав приема, че изискването за дигитална компетентност по новата длъжностна характеристика се припокрива по естество и функции с изискването за допълнителна квалификация/обучение: компютърни умения по предходната такава, вследствие на което се поставя въпросът дали изобщо е налице нова фактическа обстановка. Независимо от отговора на този въпрос обаче, правилно първоинстанционният съд заключава, че в случая липсва установено в нормативен акт изменение на изискванията (следва да се добави и на необходимите компетентности) за заемане на длъжността, което да обоснове обективния характер на промяната, т.е. такова изменение, основанието за което стои извън волята на административния орган. За такова основание в случая не може да се приеме приложение 1а към чл. 15, ал. 2 от НУРОИСДА, тъй като въведеното с тази наредба изискване за дигитална компетентност има отношение единствено към процедурата по оценяване на изпълнението на длъжността от служителите в държавната администрация и следователно подлежи на преценка и анализ в контекста на тази процедура, редът и правилата за която са установени в посочената Наредба. Преценката дали служителят отговаря на изискването за дигитална компетентност по смисъла на НУРОИСДА следва да се извърши в рамките на нормативно регламентираното оценяване (атестиране) на държавния служител и в контекста на конкретните функции, които последният изпълнява. С Наредбата не се въвежда ново специфично изискване за заемане на длъжности в администрацията, в частност на длъжността главен експерт в Дирекция Договориране по прилагане на мерки за развитие на селските райони, отдел Договориране по частни мерки в ДФЗ, което изискване да се удостоверява със съответен документ и чието неизпълнение от служителя да обосновава възникване на правното основание за едностранно прекратяване на служебното му правоотношение по реда на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Фактите в настоящия случай сочат, че твърдяната от административния орган промяна в изискванията за заемане на длъжността не е извършена поради наличието на обективни причини, независещи от волята на страните в правоотношението, а с цел прекратяване на служебното правоотношение на служителя. Предвид гореизложеното, правилен е изводът на съда, че процесната заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон и при грубо упражняване на властническите правомощия на органа по назначаването, който е подходил формално и в противовес с постановените съдебни решения, позовавайки се на разпоредбата на чл. 107, ал.1, т. 5 от ЗДСл, незаконосъобразно е прекратил (за пореден път) служебното правоотношение с И. Патев. Решението на АССГ следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. По отношение на подадената от И. Патев частна жалба настоящият съдебен състав намира същата за неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение 3627 от 09.05.2022 г., постановено в производство по реда на чл. 248 от ГПК във вр. чл. 144 от АПК, е оставена без уважение молбата на И. Патев да се измени постановеното по делото решение 1401 от 07.03.2022 г. в частта за разноските. Настоящият съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд доводи в посока липса на фактическа и правна сложност на делото и намира, че договореното адвокатско възнаграждение от 1000,00 лева, предвид направеното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, се явява прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на разгледания спор и с оглед вида и обема на предоставената процесуална защита по делото. Присъденият размер от 500,00 лева на адвокатското възнаграждение е определен в съответствие с нормата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията преди изм. в ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г.), съгласно която минималният размер на адвокатския хонорар по административни дела без материален интерес, извън конкретно посочените дела по ал. 2, е в размер на 500,00 лева. По тези съображения настоящият състав намира, че са налице основания за оставяне в сила на определение 3627 от 09.05.2022 г., постановено по адм. дело 11939/2021 г. по описа на АССГ. При този изход на делото основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноски в касационното производство. Видно от приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие, договореното и заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция е в размер на 1000,00 лева. Предвид липсата на възражение за прекомерност на възнаграждението и с оглед на последните изменения в приложимата нормативна уредба чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, подлежащото на присъждане възнаграждение за адвокатска защита следва да бъде определено в пълния претендиран размер от 1000,00 лева. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение,